Не знам кой беше казал, че ще дойдат времена, когато хората ще загубят разума си, а този, който не се е поведе по акъла им, ще го смятат за безумен, защото той не е като тях. Днес Евангелието се оставя настрана, беззаконието се обявява за закон, а от греха се прави мода.
Дяволът е хвърли мрежата си, за да хване цялото човечество. Богатите  е примамил с масонството, бедните с комунизма, а вярващите с икуменизма.
Този, който мисли само за себе си не мисли за Бога. Себелюбието на хората ги изолира от Него. Повечето хора са толкова потопени в земните неща, че вече не усещат Божията любов.
Сърцето на човека е като двигател на колата. Ако хората правят добро това не ги изморява.
Що се отнася за духовния живот, важно е, молитвата да става от сърце.Трябва да ни боли за всеки наш грях, в противен случай ние ще грешим отново и отново. Ако се борим със страстите си, но не можем да ги победим, имаме гордост или осъждаме някого.
Ако имаме добри свещеници, няма да се нуждаем от психиатри.

Имало едно време един човек. Той ставал всяка сутрин преди зазоряване. Отивал на брега на морето и срещал новия ден с молитва към Бога.
Пораснал синът му. Той също като баща си ставал рано сутрин, отивал на брега на морето и срещал изгрева на слънцето, но не се молел.
И синът имал син. Той поел традицията. Ставал сутрин рано преди изгрев слънце и отивал на брега на морето. Само, че не знаел защо го прави.

Архиепископът на Кентърбъри, Джъстин Уелби признал, че от време на време той се съмнява в съществуването на Бог. Той е лидер на Англиканската църква във Великобритания, както и на Англиканската църква в света.
„В края на деня завърших една от молитвите си, като попитах Бога: Погледни, не е ли дошло вече време да направиш нещо, ако те има тук?“ – разказал Уелби в интервю, което той е дал в катедралата на Англиканската Църквата на Англия в Бристол.
В този случай, Джъстин Уелби е казал, че от него като главата на Църквата на Англия, едва ли някой ще очаква такива изявления. В хода на мислите си архиепископът е цитирал Псалом 88, който „е пълен със съмнение.“ Уелби подчертал също, че „Бог запазва своята вярност, дори когато, хората са склонни да загубят вярата“.
Църквата на Англия е член на Англиканската църква – сдружение на независими административни местните англикански църкви, които са в общение с Църквата на Англия и предстоятеля – архиепископът на Кентърбъри. В момента има около 70 милиона англикани, обединени в 44 църкви, провинции и екстра-провинции в 161 страни.

Веднъж, когато Ерм се разхождал из полето, видял бряст и лоза и се замислил за плодовете от тях. От там минал един пастир и каза:
– Какво мислиш за тази лоза и бряста?
– Мисля, че те са подходящи един за друг.
И той казал на  Eрм:
– Тези две дървета представляват Божиите служители в по-дълбок смисъл. Лозата има плодове, а бряста е безплодно дърво. Но тази лоза не може да дава плодове, ако не се облегне на бряста. Ако лежи на земята, тя дава гнили плодове. Но ако лозата се увие около бряста, след това дава плод и за себе си и за бряст. Виждаш ли, че плодът на брястът дава не по-малко от лозата, дори много повече, отколкото лозата, тъй като лозата, която се обляга върху бряст и дава изобилен и добър плод, но ако лежи на земята, дава лош и малък плод. Това служи като урок за слугите на Бога, за бедните и богатите.
– По какъв начин? – Запитал Ерм. – Обясни ми.
– Богатият има много съкровища, но е беден за Господа. Забавлявайки се с богатството си, той се моли, но много малко на Господа и ако има някаква молитва, те е слаба и няма сила. Но когато богатите дадат на бедните това, от което се нуждаят, бедните се молят на Господ за богатите и Бог дава блага и на богатия, защото бедният е богати в молитва и молитвата му има голяма сила пред Господа. Богатият дава на бедния вярвайки, че Бог гледа него и на драго сърце и без съмнение дава всичко, грижи се, за да няма недостиг в нещо другия. Бедните благодарят на Бога за богатите, които щедро им дават. Така двмата заедно служат на Бога.
Хората си мислят, че бряста не дава плод. Те не знаят и не разбират, че във времена на суша бряста, с влага си подхранва лозата и лозата има постоянна влага. Тя дава двойно повече плодове и за себе си, и за бряста.  Така бедният молейки Господ за богатия, молитвата му се чува и се умножава богатството му, а богатите помагат на бедните и насърчават душите им. Тези и другите участват в добро дело. Така че, които вършат това, нама да бъдат оставени от Господа, но ще бъде записани в книгата на живота. Блажени са тези, които като богати чувстват, че са обогатени от Господа, защото aкo разбират това, те могат да направят нещо добро.

Не беше изложен на опасност от съдебно наказание. Бедността не беше надвиснала над него. Но ако се разкриеха някои обстоятелства, можеше да бъде презрян и щеше да стане позор за околните.

Ужасът да не бъде порицан изостряше паметта му. Силната памет принуждава човек да признае грешките си в миналото. Когато спомените засмърдят като отворена рана, миналото вече не е една отминала история, която може да се представи като подготовка за настоящето. Миналите грешки не са като обрулен плод от дърво. Те продължават да са пулсираща част от човека, която предизвиква тръпки, горчив вкус в устата и пристъпи на вина.

Съвсем нова форма беше придобило миналото му сега. Радостта беше изчезнала от живота му. Денем и нощем, без прекъсване, освен малка дрямка, спомените и страхът от предишният му живот се натрапваха пред очите му и той не виждаше нищо друго. Редуващите се външни и вътрешни събития се преплитаха. Дори и да се съсредоточеше само върху едното, другото не излизаше от съзнанието му.

Той отново се виждаше като млад човек в банка, с приятен характер, отзивчив и много добър в работата си. Тогава беше изявен млад член на калвинистка църква. Отново чуваше как го наричат „братко“. Виждаше се как говори на събранията. Спомни си, че възприемаше свещеническия пост като възможно жизнено поприще и проявяваше интерес към мисионерството. Това беше най-щастливия период от живота му. Би искал да се събуди и отново да се озове в онова време, а всичко останало да е само сън.

Малко хора се изявяваха като него по това време. Усещаше Божието водителство и виждаше признаците, че Бог го е създал с определена цел.

След това дойде промяната. Скоро беше поканен в един дом чието богатство се дължеше на преуспяваща търговия. Той усети нов повей. Мисълта, че е богоизбран, го подтикна към мисълта да обедини религиозните си заложби с успешния бизнес. Бизнесът се свеждаше до поддържане на заложна къща, преуспяваща по размах и печалба.

След запознаването с работата, той откри, че източник на изключителните печалби е безпрепятственото приемане на всякакви стоки, без строго документиране от къде идват.

Спомни си първите първите мигове, когато беше потресен от всичко това. Размислите върху тези неща доведоха до много молитва.

Бизнесът бе стабилен, с дълбоки корени, а печалбите бяха получавани от заблудени души. Къде беше границата?

Често си казваше: „Всевишния знае колко далече се намира моята душа от всичко това. Той разбира, че гледам на парите като средство да обработвам градината му“.

Метафори от подобен вид не липсваха в мислите му. Имаше и особени духовни преживявания, които го убеждаваха да запази работата си, като богоугодно дело.

Блясъкът на богатството се беше разкрил пред него, а потръпването стана някъде дълбоко в него. На него никога не му бе идвало на ум, че търговията има нещо общо със спасението на душите. И стана така, че той започна да води двойнствен живот. Бе убеден, че религиозната му дейност не бе несъвместима с поетата работа.

И сега, когато гледаше към миналото имаше същите доводи. Изминалите години ги бяха превърнали в плътна маса, претъпила нравствената чувствителност. Нещо повече. Сега, когато егоизмът се бе изострил, ала загубил вкуса си към наслада, душата му се изпълваше все повече със вяра, че прави всичко в името на Бога и е безразличен към собственото си облагодетелстване.

И все пак, ако можеше отново да се върне в младежката си нищета ….О, тогава би избрал да стане мисионер. Това за него беше истинското му призвание.

Вероятно има лицемери, които съвсем съзнателно парадират с вяра и чувство на преданост, за да заблудят света, но той не беше такъв. Той просто беше човек, чийто желания са по-силни от теоретичните му възгледи. Въпреки че с течение на времето беше съчетавал осъществяването на желанията си с възгледите си.

Благото, което би могъл да допринесе в името на Бога, през целия му живот, бе онзи маяк, давал насока на действията му. Че кой би могъл по-добре от него да използва парите и властта, която беше получил, от самия него? Кой може да се мери с него във възхвала за Божията воля? За него Божията воля беше нещо съвсем различно от неговата праведност. Тя налагаше да се разпознават враговете на Бога и да се използват само като оръжия на Божието дело или да се обезсилят, чрез лишаване от пари и влияние. Освен това, изгодно вложените пари в търговията, стават истински значими, когато се управляват от ръката на божи служител.

Всъщност подобни мисли не са по-малко свойствени за набожен човек, отколкото силните думи, прикриващи користни стремежи. Ако човек уповава на нещо друго, а не на собствената си алчност, неизбежно има съвест и ориентир, към който в общи линии се придържа. Този ориентир за него се свеждаше до служба на Божията воля: „Аз съм грешен и нищожен ….. само оръдие за употреба ,,,,. но нека бъда употребен“. Такъв беше калъпа, в който бе вкарал огромното си желание, да бъде значим и овластен.

А сега дойде мигът, когато възникна опасност този калъп да бъде напълно счупен и захвърлен.

Какво ли би станало ако с деянията, с които се бе примирил, за  да стане „по-силно оръдие“ на Бога, станеха повод да помръкне Божията слава? Ако това бе станало, той ще бъде изгонен от храма, като човек със съмнителни пожертвувания.