По време на играта работят и двете полукълба на мозъка, така се развиват интелектуалните способности у човека. При игра на шах човешкият мозък едновременно обработва цветова, цифрова и визуална информация.
Добрите шахматисти умеят да предвиждат ходовете на противника си и прогнозират изхода на играта. Играчът се учи бързо да взема решения, а също да отчита и последствията. Това е много полезен навик.
Шахът е отлично упражнение за мозъка, което трябва да се прави ежедневно. Още от първият ден всеки играч се учи да разсъждава логически и да мисли по-добре. Изработва в себе си увереност и прави изводи.
Шахът формира характера, помага на човек да преодолее срамежливостта и го учи на почтенност. Съществува мнение, че шахматистите умеят да пресмятат няколко хода напред, за това много рядко  грешат в живота.
Учените са доказали, че най-добрите ръководители на държави, учени и специалисти израстват от хората, които редовно играят шах.

Рени би се радвала, ако можеше да се роди в друга епоха. Всичкия този водовъртеж около нея и дотягаше. Тя бе едва на 21 години, но живота я отекчаваше. Ако някой я попиташе:

– Рени, какво очакваш от живота?

Тя щеше да отговори:

– Нищо, просто да умра.

Рени е очарователно момиче и тези думи съвсем не ѝ подхождаха. Вечер съзерцаваше черното небе и се питаше, защо би искала да умре, преди да види новата зора. Не че имаше склоност към самоубийство или че самото ѝ съществуване, ѝ причиняваше непоносима мъка, заради която да сложи край на живота си.

Нещата стояха много по-просто. Светът, в който ѝ се бе паднало да живее не я очароваше. Колкото и да се стараеше, не можеше да открие нещо, което да я зарадва в този свят, забавлява или заинтругува. Отекчаваше до смърт, нямаше стимул, не изпитваше никакви вълнения.

Лошото беше, че никой от околните не споделяше нейното разочарование, а това я изкарваше от равновесие. Това вътрешно напрежение я изолираше, правеше я мрачна и съркастична. Това ѝ състояния я превръщаше в лудетина, която съсипваше празници и събирания на приятели и роднини. Тази ѝ чудатост не ѝ носеше нищо добро. Рени имаше чувство, че не може да се държи по друг начин.

Приятелката ѝ Десислава я предупреждаваше:

– С това си поведение си печелиш слава на свадливо и неприятно същество. Как ще се омъжиш? Като те видят такава неприветлива, ще те обявят за непрестъпна крепост.

Рени не можеше да приеме светът такъв, какъвто е. Тя искаше да употребява мозъка си така, както го прави всеки мъж. Не проявяваше никакъв интерес  към младежите, които ѝ досаждаха. Гледаше на брака като узаконена проституция. и как няма да мисли така, като бе издигнала книгата „Защита на правата на жените“ на Мери Уолстънкрафт по-високо от Библията. Тя бе завладяна от феминиската фолософия на Уолстънкрафт, която се смяташе за една от основателките на тези идеи.
Харесваше ѝ мисълта, че на жената трябва да ѝ се върне изгубеното достойство. Тя не бива да бъде смятана за слугиня на мъжа си. Рени вярваше, че интелигентноста не се измерва с големината на черепа. Тя често се шегуваше, като казваше:

– Вярно е, че главите на мъжете са са по-големи, но не защото имат повече сиво вещество, а за да носят по-голяма шапка.

От друга страна Рени осъзнаваше, че ако няма закрилата и покровителството на един мъж трябва сама да се издържа. но в дивата надпревара, конкуренция и мъжко надмощие в този свят, тя разбираше, че за да се наложи ще трябват много сили, енергия и усилия, но все пак тя беше жена. Щеше ли да издържи на всичко това, без подкрепа?

Можеше да понесе един брак, но искаше истински да се влюби в някой мъж. Тя бе убедена, че трудно ще намери мъж от този свят, защото неговата представа за любовта щеше да бледнее пред рамантичния трепет, който очакваше тя.

Рени копнееше за една бурна страст, която да я разтърси, една неистова треска да изпепели душата ѝ. Ала тя мечтаеше за това за това без капка надежда.

Какво ѝ оставаше в такъв случай? Можеше ли да се примири без това, което според нея, придаваше смисъл на живота ѝ? Не, в никакъв случай!

Ако това младо момиче можеше да разбере, че всяка жена би се покорила на мъж, който истински я обича и уважава, може би щеше да се отърве от феминиските идеи, които разрушават йерархия и благословенията, дадени ни от нашия Творец и Създател.

Това е установено от изследователи в Университета на Вирджиния. С откритието си учените обясняват, защо няма сериозни заболявания, свързани с вкус, подобни на слуха, зрението или осезанието.
Някои лекарства могат да повлияят на чувствителността на вкуса, но тя обикновено се възстановява в рамките на няколко дни.
Вкусът е сложна комбинация от самия вкус, мирис и текстура. Мирис играе много важна роля. Съществуват десетки рецептори, които изпращат сигнали до мозъка за кисело, сладко, солено или горчиво.
Мозъчните клетки обикновено не могат да се възстановят. Поради това, възниква заболяване като деменция. Рецептори на обонянието (сензорни неврони) се актуализират постоянно.
Учените смятат, че по-нататъшните изследвания на обонянието ще помогнат да се разбере, как да се възстановят невроните в мозъка.

Почти няма хора, които да не обичат музиката. Навярно всеки от нас си има поне една любима песен.
Вярвам, че ще се съгласите, че именно музиката поражда различни чувства в зависимост от самата мелодия.
Имено поради тази си уникалност музиката помага да се върнат отдавна забравени спомени. Това се практикува особено с хора, които имат болестта на Алцхаймер.
Как става това?
Оказва се, че  музиката по някакъв чуден начин подбутва човек, даже в по-късните стадии на дименция, към спомени, които са се загубили. Ако изберете за себе си определена музика, то може да си спомните първата целувка, разбира се, ако сте я забравили.
Нито разговорите, нито някакви други методи могат да влияят на двете полукълба на мозъка така, както музиката. На нея реагира даже и хипокампуса – специфична област на мозъка, отговаряща за дългосрочното съхранение на информация. Именно там се обработват усещанията при слушане на музика, които връщат забравени моменти от живота. Тези спомени се връщат дори със чувствата, които са свързани с тях.

Хората пишещи реклами и подобни текстове владеят нашите умове, нападат мозъка, влизат през очите и ушите и поглъщат духовното ни начало. Те са като досадни мухи, налагащи се на човек на улицата като лозунги, понятия и ценности на живота. Такива ежедневно измъчван портативните си компютри, издигайки бизнеса към следващата планината от нови продукти и марки. Те населяват това информационно пространство, с псевдосъщности, които не съдържат никаква обоснована стойност. Изкушават ни, развращават и ни променят. Преработват ни и ни връщат обратно. Принуждават ни да се движим с ококорени очи в супермаркетите, прилепват ни към екраните, вкарват ни в заеми и кредити, приспивайки ни. Демони с една дума казано.
Ако се вгледаме по на широко, самите писачи на такива реклами са зъбците на консуматорското общество и като креативни хора се различават от обикновените граждани само по спецификата на тяхната работа. Но работата им е на наемник и те също, като всички, трябва да се борят за парчето хляб. И в тази надпревара, нима е нужно да се замисляш за последиците от своите действия! Звучи добре като извинение.
Обществото като саморегулираща се система трябва да развива защитни механизми срещу инфекцията от реклама, както и срещу език спрямо потребителя. Кой ще защитава и ще влезе в битка за него? Отговорът е очевиден. Други творчески, креативни люде и хора на изкуството.
Ето това е, демоничния писач на текстове в целия си блясък: остри уши, безумни очи и светкавиците между пръстите му. Талантливи писатели вече не трябва да си измисли свои собствени светове, в които да потапят четящия. Сега имаме много по-мощни инструменти, покваряващи човешките души – копиратър, бизнес и реклама. Това са трите стълба, на които се опираме днес. Колко дълго ще трябва да чакаме момента, в който терминът „лице“ завинаги ще се превърне в „клиент“, а мозъците ни да бъдат пъхнати в някакви кутии? Кой знае!