Мнозина са чували за така наречениет „аудионаркотици“. Някои от тях били изпробвани и добили желания резултат. Много хора твърдят, че изпитват истинско удоволствие от тях.

Звуците могат ли да влияят на човешкия мозък?

За първи път за „аудионаркотици“ можеше да се чуе през 2006 г, когато се е появила програма Doser. Човек можел да слушате аудио файлове, които предизвиквали състояние на еуфория.

За психологичното оръжие не се знае много, но това че то съществува, е факт.

Учени са експерементирали с човешката психика, но до какви резултати са достигнали, това за сега остана в графата „секретно“ и не се оповести на обществото.

От 2006 г., са започнали да се появяват звукови файлове, след слушане, на които у човека могат да възникнат определени чувства. Всичко зависи от избраната песен.

Например, така известният „бял шум“ води до пълно потапяне в себе си. При един нормален човек, както показват експериментите,  след половин часово прослушване го заболява главата.

Най-голяма популярност, на така наречениете аудиофайлове, които предизвикват странни състояния в човек, придобиха през 2009-2010 г.

Първоначално всички файлове можели да се прослушат само няколко пъти, а за да получи поредната „доза“, трябало да се платят реални пари.

Най-страното е, че хора, които наистина се подават на емоциите си, харчели спестяванията си.

Създателите на тези звукови файлове са получили голяма сума пари, а някои дори са изкарали достатъчно за цял живот.

Започвайки през 2011 г., много от тези, които са закупили файловете, решили да създават свои собствени уеб сайтове, където поставили своите покупки безплатно.

Когато ядете много бързо, не давате възможност на организма ви да разбере, че се е наситил и не се нуждае от повече храна.

За да се изпрати сигнал вашият храносмилателен тракт към мозъка, е необходимо време.

Ако вие „нахвърляте“ в себе си храна със състезателно темпо, може да получите само киселини и газове.

Освен това организмът  ви ще изисква повече храна, отколкото е необходимо, а това рано или късно сами ще разберете, като се погледнете в огледалото.

Холандското студио Studio Smack по поръчка на MOTI и Dropstuff е създало рекламно видео за световно известна марка, която може да се изпраща в сънищата на потребителите.

Ние виждаме реклами всеки ден и навсякъде. Те са станали част от нашия живот.

Въпреки, че доста хора се опитват да ги игнорират, рекламодателите продължават да намират начини, за да привличат вниманието на потребителите.

Те са в състояние да се доберат до нас, когато спим. До сега сънят е оставал единственото място, където няма реклами.

Какво ще стане, когато рекламодателите проникнат в съня ни?

Съдейки по последните изследвания в областта на биохимията на мозъка, това е напълно възможно в най-близко бъдеще.

Проучванията, които са послужили като вдъхновение за това рекламно видео, са направени от японски учени. Те се свеждат до това, да фиксират изображение в мозъка въз основа на измерванията на мозъчната активност.

49 годишна британка е получила електронна ретина и е могла частично да възстанови зрението си, което е загубила преди много години.

Лекарите от болница Радклиф в Оксфорд, Великобритания, оперирали Риан Люис.  Жена, страдаща от ретинитис пигментоза – наследствено заболяване, което е унищожило фоторецепторите в ретината. На Люис открили заболяването, когато била на 5 години, на 16 години тя напълно ослепяла.

Малък електронен чип 3 х 3 мм, бил монтирани в задната част на ретината. Той замества почти 1500 от фоторецепторите.

Захранването на чипа се осъществява с помощта на магнитна бобина, прикрепени към кожата. Външно тя наподобява на слухов апарат. С нейна помощ Люис може да настрои  контраста и чувствителността на своя имплантант.

В първите дни жената виждала само проблясъци, а след това нейния мозък се е научил да предава сигнали, в дадени очертания, към хора и предмети.

Тези „картини“ са черно-бели и не много ясни, но са достатъчни, за да може Люис да се движи в пространството.

Изпробването на бионична ретина върху пациенти с пигментен ретинит е започнало през 2012 г. Луис е станала първият човек извън Германия, който е получил чип от второ поколение.

През юли 2015с с помощта на имплант на британец с макулна дегенерация на ретината са върнали централното зрение.

Радой чуваше шума от долните етажи на къщата, но това като, че бе някоя друга къща в някоя друга страна. Стържещ звук се разнасяше от местенето на тежки сандъци по каменен под. Долавяше разговори на простонароден латински.

Може би това е Утопия. В самия център на това място, се намира град на име Амауротум – градът на мечтите.

Уморен от усилията да разбере тайните на света Радо се отпусна на леглото.

Долови някакво движение до себе си и извърна глава, за да види кой е. Беше Михо, момчето, което му помагаше в последно време.

– Спомням си, – прозвуча дрезгаво гласът на Радо, – Кале, алхимиците, машината за развиване на паметта.

– Джако прави такава за нашия владетел, за да стане най-мъдрия в света, – каза бързо Михо, – но той едва ли ще се научи да я ползва.

– Това са фантазии, – каза Радо, а температурата му се покачваше.

– Не, истина е, – възкликна Михо. – Има един човек в големия град, който е създал жива душа. Цялата от вътре е покрита с малки рафтове. На тях можеш да намериш определени свитъци, изписани откъси, които изпълняват ролята на ключове.  С тях отварят кутия с ключ, в която има друг ключ, който отваря друга кутия с ключ и т.н. Тези ключове не са направени от метал, нито кутиите от дърво.

– Какви са тия щуротии, които ми разправяш, Михо?

– Това съвсем не са щуротии, – възмутено реагира Михо. – Те са изградени от човешки дух и ще остане, когато всички други книги бъдат изгорени. Ще ни дават възможност да помним не само миналото, но ще знаем и бъдещето. Ще виждаме формите и обичаите, които един ден ще се видят на нашата земя.

– Това ми звучи доста налудничаво, – каза Радо. – Аз искам машината за паметта на Даниел.

– Казват, че побягнал от страната и оставил недовършена машината, – каза Михо.

– Знаеш ли, чух за него, че не говорел и не се хранел, потресен от възможностите на сглобеното от него устройство.

– Други разказваха, – започна плахо Михо, – че от машината излезли демони и го подгонили. Той побягнал и оставил всичко, и книгите, и дрехите си, нищо не взел със себе си.

– Дали не са останали някакви чертежи от изобретението му, – с надежда каза Радо.

– Има ли смисъл, – засмя се Михо. – Така и така нищо няма да разберем от драсканиците му. Какво точно е представлявало това негово изобретение, едва ли някой ще разбере някога.

– Печатна преса, която сама пише книги и ги отпечатва. Мозък, който функционира отделен от тялото…. Това ми се иска да видя …. Как е постигнал това? – въздъхна дълбоко Радо.

Двамата замълчаха. На Радо не му оставаше много.

„Може би тази нощ ще си отиде“ – помисли си Михо и очите му се насълзиха.

Навън се стъмваше. Денят избледняваше и отстъпваше място на нощта. Вятърът накланяше дърветата, а дребни капчици оросяваха листата. Природата е готвеше да заплаче.