Алтруизмът е принцип или практика на загриженост за благополучието на някой друг.

Той може да бъде породен от чувство на дълг, отговорност и лоялност. Чистият алтруизъм се състои в това да пожертваш нещо за някого, без да очакваш нещо в замяна.

Когато около теб много хора се оплакват от трудния си живот, ниските заплати и недостига на средства, трудно би повярвал, че даването на пари може да доставя удоволствие.

Изследване показало, че внасянето на стотици паунда в „Банка за храна“ – благотворителна организация, разпределяща продукти, предизвиква активност в невроните на мозъка в тези области, които се възбуждат по време на секс или приемане на наркотици.

Днес учените не се съмняват, че при спорта, където се постигат високи резултати, ролята на психиката е не по-малко важна, от физическото състояние на спортиста.

Тим Нокс, професор от университета в Кейптаун е доказал, че мозъкът има подсъзнателни механизми за самосъхранение.

Те се проявяват, за да не може организмът да се приближи прекалено близко до опасностите. Нокс нарича този механизъм „централен регулатор“.

Според него, умората е защитна емоция, а не отражение на физиологичното състояние на организма.

Бог приема почестите, но не защото се нуждае от тях, а защото знае, че с тях няма да е справим. Достатъчно ни е съвсем малко ласкателство и ние вече копнеем за цялата слава.

Похвалите предизвикват завиване на свят и размекват мозъците ни. Ако продължим в същия дух, ще започнем да си мислим, че за спасението си имаме някакви заслуги. Много скоро забравяме, че сме прах и сме спасени от греха по благодат.

И тогава започваме да се молим като фарисея:
– Благодаря ти, Господи, че в света има такива хора като мен. Този мъж там на ъгъла се нуждае от социални помощи, но аз не. Тази улична проститутка има СПИН, а аз го нямам. Пияницата прилегнал край бара има нужда от алкохол, но аз не се нуждая от него. Благодаря ти, че в света има такива хора като мен.

За щастие на това място имаше човек, който не жадуваше за аплодисменти по свой адрес. Сърцето му бе съкрушени и той не смееше очи да повдигне нагоре.

Навел глава той се молеше:

– Господи, смили се над мен грешника. Както този човек се нуждае от социални помощи, така аз се нуждая от твоята благодат. Както тази жена е болна от СПИН, така и аз допускам много грешки. Както пияницата се нуждае от алкохол, така и аз се нуждая от нещо, което може да облекчи моята болка.. Смили се над мен грешния.

Кой от двамата си отиде оправдан?

„Казвам ви, че този (втория) слезе у дома си оправдан, а не онзи; защото всеки, който възвишава себе си, ще се смири, а който смирява себе си, ще се възвиси“.

Шизофренията е едно от най-сериозните хронични и психични заболяване.

Хората чуват гласове, виждат халюцинации, страдат от параноя и правят усилия да се съсредоточат.

Нови изследвания показват, че редовната физическа активност може да помогне за облекчаване на някои от тези симптоми.

Изследователи от Университета на Манчестър анализирали научната литература и идентифицирали 10 независими клинични проучвания, включващи 385 пациенти с шизофрения.

Те сравнявали участниците, които са били ангажирани в някаква физическа дейност, като аеробика, джогинг, колоездене, и интерактивни видео игри.

Изследователите разбрали, че след 12 седмици активна физическа дейност, аеробните когнитивни функции  са подобрени.

Много от пациентите с шизофрения имат проблеми с вниманието, паметта и други аспекти на когнитивната функция, която намалява способността им да функционират в реалния свят, обаче, аеробните упражнения подобрява състоянието им.

Колкото повече са физическите упражнения, толкова повече ще се подобри работата на мозъка.

На Чен откриха тумор в мозъка, а той беше само на седем години.. В това време майка му страдаше от заболяване на бъбреците.

На двамата им бе много трудно, те всеки ден се бореха за живота си.

Заради тумора Чен ослепя и бе парализиран.

Лекарите знаеха, че той дълго няма да живее, за това предложиха на майката:

– Можем да ви трансплантираме негов бъбрек и поне вие да живеете. Той вече си отива, не можем да направим нищо за него.

– Какво говорите, – възмути се майката, – на мен ми е трудно дори и да си го помисля само.

Чен дочу този разговор и реши да убеди майка си, да приеме трансплантацията.

„Бих се радвал, тя да остане да живее по-дълго и да е здрава, – помисли си Чен“.

Той не знаеше от къде и как да започне, но когато видя угриженото лице на майка си започна направо:

– Мамо, съгласи се да ти направят тази трансплантация.

– Ти си чул разговора ни, – с болка го погледна майка му, – не мога да го направя. И без това ми е болно, като знам, че те губя.

– Но, мамо, помисли само. Аз ще бъда много радостен, че ти ще живееш и ще бъдеш здрава.

– Не, Чен, болката ми по теб ще бъде още по голяма, когато знам, че те няма.

– Мамо, но нали частица от мен ще живее в теб, – Чен я погледна умолително, – аз ще бъда с теб през цялото време и ще живея чрез теб.

Майката се разплака. Тя разбираше, че той беше прав. Мисълта, че частица от него ще живее в нея, донякъде я успокои.

– Мамо, моля те направи го заради ме, – Чен направи последен опит да склони майка си.

Тя го погали по главата, а от очите ѝ на вади се стичаха сълзи по бузите ѝ.

– Но, Чен, какво ще правя без теб?
– Но нали аз ще бъда с теб, – засмя се Чен, – щом една частица от мен живее в теб и ти дава живот….. все едно аз съм с теб.

Майката нищо повече не каза. До вечерта дълго обмисляше думите на сина си. Цяла нощ не можа да затвори очи и да заспи.

Рано сутринта омаломощена от размисли, съмнения и терзания прошепна над още спящия си син:

– Добре, Чен, ще живеем заедно.

Когато синът ѝ умря, неговият бъбрек ѝ бе присаден. Лекарите не можеха да осигурят на Чен пълноценен живот, но благодарение на сина си тя щеше да живее.

Преди операцията, лекарите почетоха паметта на Чен с едноминутно мълчание. Никой в операционната не можа да задържи сълзите си.

Благодарение на желанието на Чен бе спасен животът не само на неговата майка, но и на още двама човека, на които бяха трансплантирани негови органи.