Днес учените не се съмняват, че при спорта, където се постигат високи резултати, ролята на психиката е не по-малко важна, от физическото състояние на спортиста.

Тим Нокс, професор от университета в Кейптаун е доказал, че мозъкът има подсъзнателни механизми за самосъхранение.

Те се проявяват, за да не може организмът да се приближи прекалено близко до опасностите. Нокс нарича този механизъм „централен регулатор“.

Според него, умората е защитна емоция, а не отражение на физиологичното състояние на организма.

Бог приема почестите, но не защото се нуждае от тях, а защото знае, че с тях няма да е справим. Достатъчно ни е съвсем малко ласкателство и ние вече копнеем за цялата слава.

Похвалите предизвикват завиване на свят и размекват мозъците ни. Ако продължим в същия дух, ще започнем да си мислим, че за спасението си имаме някакви заслуги. Много скоро забравяме, че сме прах и сме спасени от греха по благодат.

И тогава започваме да се молим като фарисея:
– Благодаря ти, Господи, че в света има такива хора като мен. Този мъж там на ъгъла се нуждае от социални помощи, но аз не. Тази улична проститутка има СПИН, а аз го нямам. Пияницата прилегнал край бара има нужда от алкохол, но аз не се нуждая от него. Благодаря ти, че в света има такива хора като мен.

За щастие на това място имаше човек, който не жадуваше за аплодисменти по свой адрес. Сърцето му бе съкрушени и той не смееше очи да повдигне нагоре.

Навел глава той се молеше:

– Господи, смили се над мен грешника. Както този човек се нуждае от социални помощи, така аз се нуждая от твоята благодат. Както тази жена е болна от СПИН, така и аз допускам много грешки. Както пияницата се нуждае от алкохол, така и аз се нуждая от нещо, което може да облекчи моята болка.. Смили се над мен грешния.

Кой от двамата си отиде оправдан?

„Казвам ви, че този (втория) слезе у дома си оправдан, а не онзи; защото всеки, който възвишава себе си, ще се смири, а който смирява себе си, ще се възвиси“.

Шизофренията е едно от най-сериозните хронични и психични заболяване.

Хората чуват гласове, виждат халюцинации, страдат от параноя и правят усилия да се съсредоточат.

Нови изследвания показват, че редовната физическа активност може да помогне за облекчаване на някои от тези симптоми.

Изследователи от Университета на Манчестър анализирали научната литература и идентифицирали 10 независими клинични проучвания, включващи 385 пациенти с шизофрения.

Те сравнявали участниците, които са били ангажирани в някаква физическа дейност, като аеробика, джогинг, колоездене, и интерактивни видео игри.

Изследователите разбрали, че след 12 седмици активна физическа дейност, аеробните когнитивни функции  са подобрени.

Много от пациентите с шизофрения имат проблеми с вниманието, паметта и други аспекти на когнитивната функция, която намалява способността им да функционират в реалния свят, обаче, аеробните упражнения подобрява състоянието им.

Колкото повече са физическите упражнения, толкова повече ще се подобри работата на мозъка.

На Чен откриха тумор в мозъка, а той беше само на седем години.. В това време майка му страдаше от заболяване на бъбреците.

На двамата им бе много трудно, те всеки ден се бореха за живота си.

Заради тумора Чен ослепя и бе парализиран.

Лекарите знаеха, че той дълго няма да живее, за това предложиха на майката:

– Можем да ви трансплантираме негов бъбрек и поне вие да живеете. Той вече си отива, не можем да направим нищо за него.

– Какво говорите, – възмути се майката, – на мен ми е трудно дори и да си го помисля само.

Чен дочу този разговор и реши да убеди майка си, да приеме трансплантацията.

„Бих се радвал, тя да остане да живее по-дълго и да е здрава, – помисли си Чен“.

Той не знаеше от къде и как да започне, но когато видя угриженото лице на майка си започна направо:

– Мамо, съгласи се да ти направят тази трансплантация.

– Ти си чул разговора ни, – с болка го погледна майка му, – не мога да го направя. И без това ми е болно, като знам, че те губя.

– Но, мамо, помисли само. Аз ще бъда много радостен, че ти ще живееш и ще бъдеш здрава.

– Не, Чен, болката ми по теб ще бъде още по голяма, когато знам, че те няма.

– Мамо, но нали частица от мен ще живее в теб, – Чен я погледна умолително, – аз ще бъда с теб през цялото време и ще живея чрез теб.

Майката се разплака. Тя разбираше, че той беше прав. Мисълта, че частица от него ще живее в нея, донякъде я успокои.

– Мамо, моля те направи го заради ме, – Чен направи последен опит да склони майка си.

Тя го погали по главата, а от очите ѝ на вади се стичаха сълзи по бузите ѝ.

– Но, Чен, какво ще правя без теб?
– Но нали аз ще бъда с теб, – засмя се Чен, – щом една частица от мен живее в теб и ти дава живот….. все едно аз съм с теб.

Майката нищо повече не каза. До вечерта дълго обмисляше думите на сина си. Цяла нощ не можа да затвори очи и да заспи.

Рано сутринта омаломощена от размисли, съмнения и терзания прошепна над още спящия си син:

– Добре, Чен, ще живеем заедно.

Когато синът ѝ умря, неговият бъбрек ѝ бе присаден. Лекарите не можеха да осигурят на Чен пълноценен живот, но благодарение на сина си тя щеше да живее.

Преди операцията, лекарите почетоха паметта на Чен с едноминутно мълчание. Никой в операционната не можа да задържи сълзите си.

Благодарение на желанието на Чен бе спасен животът не само на неговата майка, но и на още двама човека, на които бяха трансплантирани негови органи.

Николета бе напълно здрава жена. Но изведнъж започна да се държи някак странно и веднага я отведоха в болницата.

Лекарят, който я прегледа бе категоричен:

– Тя има психическо разтройство.

Николета можеше няколко минути да ридае в истерика, а след това да се разсмее. Движеше се някак странно, с опънати ръце напред. Временно тя бе абсолютно нормален човек, а след секунда получаваше халюцинации и можеше да заяви, че баща ѝ я е отвлякъл.

Николета започна да страни от медицинските сестри, когато се опитваха да я успокоят. Тя имаше истински припадъци. Смяташе, че болничния персонал крои нещо лошо против нея.

– Мозъкът ѝ е в огън, – каза лекуващият я лекар. – Но каква е причината за такова поведение? Това е рядък случай. Та тя съвсем неочаквано започва да се държи съвсем нормално.

Неврологът сериозно се замисли:

– Вероятно невротичното ѝ разтройство има биологична причина. Я да видим дали това е така. Николета я ми нарисувай един часовник.

И тя нарисува такъв, но при него цифрите бяха само от едната страна.

– Явно при нея е поразено само едното полукълбо на мозъка, – каза неврологът. –  Болестта ѝ не е психическа,  а има неврологичен източник.

И това я спаси. Направиха ѝ биопсия.

– Николета има автоимунно заболяване, – въздъхна с облекчение невролога, – Тя има рецепторен енцефалит. Поради развитието на това заболяване, нейните собствени антитела са атакували мозъка ѝ, предизвиквайки в него подуване и повреди.

– Това заболяване е доста коварно, – каза лекуващият я лекар. – С такива симптоми бях готов да я лекувам за психическо разтройство, въпреки, че то има органичен произход. А като си помисля само … заболяването може да предизвика тежки увреждания на мозъка, дори и смърт.

– Е, – каза облекчено неврологът, – това се лекува, само навреме трябва да се открие проблемът.

Лекарите бързо подбраха необходимите медикаменти и Николета напълно оздравя.