Какво слънце само! На него и яйце можеш да си опечеш. Жегата наистина бе голяма, но на Богдан съвсем не му бе до нея. Голяма мъка и болка свиваше сърцето му.

Той бе чул призива в църквата: „Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всяка твар“. И реши да говори на хората за Исус.

Дори си приготви различни варианти, как най-точно и кратко да изказва благовестието, използвайки Библията. Не искаше приказките му да изглеждат натрапчиви и нахални, защото тогава отсрещния изобщо нямаше да го слуша.

Преди да тръгне да благовества, се молеше за Божието водителство, но уви, нищо не се получаваше. Някои отказваха да го слушат още след първото изречение, други уклончиво клатеха глава, но оставаха безучастни, а на Богдан това му тежеше.

Видя го Борис, ръководител на младежите в църквата и дойде при него.

– Богдане, неприятности ли имаш?

Младежът вдигна глава и едва не се разплака:

– Защо се на мен ми се случва така?

– Какво ти се е случило? – попита съчувствено Борис.

И Богдан изля цялата мъка на сърцето си:

– Искам да благовествам, подготвям се, моля се, а не се получава? Къде греша?

– Забелязал ли си, че Петър се срещна с Христос четири пъти, преди да го нарече Господ? – засмя се Борис, разбирайки напълно младежа.

– Как четири? – не повярва на ушите си Богдан.

– Ами, ето – и Борис започна да присвива пръстите на дясната си ръка. – Първият път бе, когато Петър срещна Исус на брега на езерото. Тогава той бе само силно впечатлен. Вторият път той присъства на място, където Исус изцеляваше болните, но и тогава не стана вярващ.

– Не съм забелязал тези неща, – призна си Богдан.

– Третият път, – продължи Борис, – Исус дойде в къщата на тъщата на Петър и бе свидетел, как тя бе изцелена. Исус направи много неща пред Петър, но той още не можеше да се нарече вярващ.

– А четвъртия? – с нетърпение попита Богдан.

– Едва когато Исус умножи рибата в езерото, това наистина докосна сърцето на Петър. И той каза: „Иди си от мене, Господи, защото съм грешен човек“.

– А аз какво да правя? – попита Богдан.

– Не се отчайвай, ако хората не бъдат спасени от първото ти свидетелство. Пътят на някои до Господа е много дълъг, те се движат стъпка по стъпка. Бъди верен и продължавай да им разказваш за Исус!

Когато имаш неправилна представа за нещата, често се разочароваш. Така се случи и с Никола. Той от известно време наблюдаваше дядо Манол. За този човек се говореше, че е успешен християнин. Животът на този старец го увлече и Никола реши да му подражава.

На младежът всичко това  му изглеждаше чудесно и прекрасно. Нали се казва:

– Във чужда градина тревата винаги изглежда свежа и зелена.

Подражанието на Никола не продължи дълго време.

Какво го спря?

– Моите постижения са съвсем скромни, дори незабележими, – отчаяно си каза Никола, когато си направи равносметка за това, как изглеждат нещата при него.

Увличайки се да следва и имитира избрания модел, той пропусна нещо много по-важно.

А това бяха прекрасните възможности, които Бог му откриваше.

Никола не бе разбрал, че призванието е да служиш на Христос, а не да задоволяваш собствените си амбиции. Това разминаване води до обезсърчение и униние, след което следваше отказ от по-нататъшни опити за каквото и да е.

Бог не ни е обещал безгрижен живот. Съществуване без изпитания, беди, трудности и изкушения. Той ни е призовал не на детската площадка да се забавляваме, а на полето, където се води битка и то не каква да е, а на живот и смърт.

Който служи на Христос рано или късно осъзнава едно, че „да се радва в Господа е неговата сила“.

Вождът на едно племе имал само един син. Той трябвало да го наследи и да води племето през следващите години.

Но този млад човек се подвел и тръгнал по лоши пътища. Започнал да пие, блутствал, правел отвратителни неща и не се покорявал на баща си.

Да си вожд това означава да си лидер, да умееш да водиш и увличаш хората след себе си.

Как ли не се опитвал вождът да отклони сина си от пагубния път, който бил поел, но нищо не давало резултат.

Един ден било събрано цялото племе. Вождът държал една кристална чаша. Обърнал се към един от племето и заповядал:

– Напълни я с вино догоре, до ръба на чашата. Постели тази бяла пътека. От двете страни на пътеката да застанат двама войни с меч в ръка.

След това подал чашата на сина си и казал:

– Ти трябва да минеш по пътеката с тази чаша в ръка, без да разлееш нито една капка от нея. Капне ли само една, тези двамата с мечовете ще ти отсекат главата.

Всички от племето затихнали, но бащата бил толкова отчаян, че се решил на тази последна стъпка.

Като допълнително условие на пътеката била сложена тънка нишка.

– Ще вървиш само по нея без да се отклоняваш, – заповядал вождът на сина си.

Това било много трудно изпитание и особено застрашително, когато зад теб вървят двама войни, готови да те посекат.

Синът разбрал, че всяко негово движение ще му коства живота.

Изненадващо е, но в такива моменти човек придобива способности, които никога не е имал.

И младежът преминал бялата пътека по нишката, без да капне нито една капка от препълнената чаша. Накрая едва не загубил разсъдъка си.

Бащата взел чашата от сина си, поставил я на масата и му казал:

– Така живей, като знаеш, че всяка минута над теб е надвиснала меч.

Това изцерило младият човек от всичките му пороци.

Марта се молеше за съпруга си в продължение на 25 години. Тодор бе непоправим алкохолик. Той имаше много лоши навици. Ако хората го разгневяха ги изхвърляше надолу по стълбите на дом си.

Но Марта се молеше и вярваше, че съпругът ѝ няма да остане такъв. Когато я питаха:

– Защо не се разведеш с него? Чудно е как го понасяш. От най-малкото се пали, може и човек да убие.

– Няма да го напусна, – отговаряше смело Марта, – защото знам, че един ден той ще бъде спасен.

Една вечер най-големият му син Мирослав се прибра от колежа. Завари баща си с бутилка и чаша на масата.

– Татко, – с болка промълви Мирослав, – страхувам се, че няма да бъдеш със майка, мен и сестра ми в рая. Много ще ни липсваш.

Тодор погледна сина си, остави чашата, която се бе приготвил да поднесе към устата си и с насмешка попита:

– Ти се тревожиш за мен?

Мирослав само поклати глава и я наведе надолу, за да не види баща му избликналите сълзи.

– Хайде да отидем в банята и там да направим споразумение с Бога, – предложи Тодор.

Младежът изненадано погледна баща си но го последва в банята.

Там двамата застанаха на колене. И Тодор се помоли:

– Господи, прости ми и спаси душата ми въпреки всичкото зло, което съм извършил….

Докато викаше към Бога, по лицето му се стичаха сълзи.

От тази вечер Тодор се промени. Той изля в мивката скъпите алкохолни напитки, които съхраняваше в специалния си шкаф. Вместо любимото си уиски пиеше кока кола.

Започна с жена си да посещава местната църква, а по време на обедната си почивка вадеше подарената му от свещеника Библия. Четеше я внимателно и си правеше бележки върху прочетеното.

Бе позахладняло. Хората си отдъхнаха от жегите. Дъждът ромолеше по листата. Дани и Симеон седяха в стаята тихо и мълчаха.

Дани наруши тишината и попита:

– Чичо Симеоне, ти не пушиш ли?

– Не, – засмя се той. – В десети клас опитах един два пъти, но слава Богу, не продължих. Дори в казармата бях единствения, който не пушеше.

– А аз пушех, – плесна с длан коляното си Дани. – Искаш ли да ти разкажа как ги отказах?

Симеон се вгледа внимателно младежа и само кимна с глава в знак на съгласие.

– Още от 10 години ги пропуших. Криехме се с приятелите в тоалетната и …. В казармата бях един от най-страстните пушачи. Останех ли без цигари, бях готов да пребия някого.

На лицето на Симеон се прокрадна лека усмивка, но той нищо не каза.

– Един ден минавах край нашата църква и срещнах дядо Васил. Заговорихме се и седнахме на пейката под големия бор. Аз извадих една цигара и запуших. Забелязах, че старецът се наведе и започна да се моли тихо. Изведнъж вдигна глава и ми каза: „Откажи се от пушенето“.

Дани въздъхна дълбоко при спомена и продължи:

– „Оставете ме“, му извиках аз. Това не е ваша работа. „Добре, добре“, – примирено каза дядо Васил, но продължи да се моли. Няколко пъти вдигаше глава и ме приканваше: „Откажи се пушенето“. Бях непреклонен. Накрая се ядосах, станах и си тръгнах.

– И? – любопитно го изгледа Симеон.

– Прибрах се в къщи, седнах на масата и извадих цигара да запаля. Изведнъж чувам глас: „Откажи се от пушенето“.

– Да не те е последвал старецът у дома? – изненадано попита Симеон.

– Огледах се, в стаята нямаше никого. И това ми се случваше всеки път, когато палех цигара. Майка ми викаше постоянно: „Трябва да отидеш на психиатър“.

– И какво ти каза той?

– Никъде не отидох, но реших за един месец да спра пушенето.

– Успя ли?

– Да, но когато отново реших да запаля, пак чух същия глас: „Откажи се от пушенето“…… И се отказах.

– И какво повече не ти ли е досаждал?

– Не. Просто не съм му давал повод, – усмихна се Дани.