Животът е свещен. „Някои животи са по-важни от други“ , такива мисли са довели до Холокоста. Това беше манталитета и на Хитлер: „Някои хора са по-важни от други. Така че ние просто ще унищожи слабите, болните, възрастните хора, или хората, които не са съгласни с нас“.
Това го виждаме днес при някои млади двойки, които като чуят: „Вашето бебе може да има вроден дефект“, започват да мисли за аборт.
Ако всеки, който имаше дефект подлежеше на унищожение, можеше и твоя живот да бъде прекратен. Навярно сте установили, че имате дефекти. „Инвалид“ сте, но просто не си го признавате. Може да има някои емоционални затруднения, някои страхове, но не желаете да говорят за това дори с жена си. Това ви плаши до смърт.
Можете да си мислите, че не сте толкова умен, колкото всички останали или имате някои физически увреждания. Ние всички имаме дефекти. Всички имаме проблеми.
Който взема решение, че щом си дефектен трябва да се отърве от теб, не разбира, че не е достатъчно голям, за да го направи. Смятате ли, че едно семейство, което има дете със специални нужди, като аутизъм, умствено изостава или са налице физически увреждания, обича по-малко детето си? Не. Те обичат това дете много повече!
Библията казва, че Бог обича слабите, болните и тези, които имат специални нужди. Ние се нуждаем от тях в живота си, за да се научим на безкористност.
Винаги трябва да се защитаваме светостта на живота. Защо? Защото всеки живот разкрива Божията цел и показва Божията слава.
Вие сте ценен, без значение кой или какъв сте. Бог гледа по сърце, а не на лице.
Бог се грижи за всеки от нас. Той може да види това, което ние не можем да видим. Бог обича всеки човек и му е дал потенциал да правим велики неща, всичко е планирал за нас.
Бог няма да ви се сравни с никой друг. Той ни е дал дарби, които да използваме, за да Го прославим.

Тереза го слушаше внимателно. Приятно ѝ бе да беседва със Станчо. Той подбираше внимателно думите си и говореше мъдро. Разсъждаваше задълбочено, от него човек можеше да научи много неща.

– По-добре би било изобщо да не се влюбва човека, – каза Терез, – тогава остава недосегаем за болката, която могат да ти причинят другите.

– Много хора живеят така и изглеждат напълно доволни от живота, – каза спокойно Станчо. – Но дали това наистина е така?

– Колко от тези хора живеят сами по собствено желание? – продължи да расъждава Тереза. – А може би не се е появил в живота им някой, който да ги спаси от самотата?!

– Има голяма разлика между примирението и приспособяването към самотата, и съзнателния избор да останеш сам.

Тереза го погледна внимателно. очите му бяха съсредоточени в една  точка, а расъжденията му се изливаха бавно и спокойно:

– Основния въпрос е, защо изобщо трябва да се влюбваме? Това биологическа зависимост ли е?

– А може би любовта е мотивацията, – каза колебливо Тереза, – хората да се съберат, за да създадат поколение.

– Ако всичко се свежда до това обяснение, – смръщи вежди Станчо, – защо тогава сме склонни да обикваме не само хора, но и идеи, предмети, дори места?

– Всички наши емоции като че ли са насочени към самосъхранението ни, – засмя се Тереза.

– Страхът, бягството, битката за прехраната, омразата, зависта, всичко това е свързано с оцеляването.

– Можем ли да твърдим, че чувствата имат за цел, да развиват душевния ни потенциал?

– Чувствата ни помагат да съпреживяваме, – опита се да обясни Станчо. – Ако обичаме някого, се опитваме да разберем, какво е да бъдеш на негово място.

– Да изпитваш съчувствие, това е много важна способност, нали? – попита Тереза.

– Така се научаваме да разбираме страданията на другите. Така че чувствата ни карат да израстваме в морално отношение.

– Възможно е, – съгласи се Тереза.

Градината отпред вече тънеше в мрак. Небето беше ясно. Но звездите оставаха почти незабележими от светлините на големия град.

Двамата седяха дълго в мълчание. След това си пожелаха лека нощ и всеки тръгна към дома си натежал от мисли.

Мнозина вярват, че идеалната връзка с децата, съпруга и колегите е когато не съществуват конфликти, има само мир и спокойствие.
И те полагат усилия, за да избегнат конфликтите. Използват всякакъв начин да ги предотвратят, дори в ощърб на себе си, само и само да избегнат конфликтите.
В края на краищата нали идеалната съпруга и майка не крещи, не повишава глас и в нищо не противоречи?
Но проблема е в това, че всеки човек е различен, всеки си има своите „бръмбъри“ в главата и разбиране за ситуацията, така че без конфликт не може да мине.
Тук и там се получават несъотвествие, повишава се глас, стига се до конфликт. Появява се чувството за вина, угризения на съвестта и мисли от рода на : „Аз съм лоша съпруга и майка“, „При мен нищо не се получава“, „Аз не съм достойна….“
Когато говоря за конфликт имам в предвид конструктивния конфликт, той е много нужен и важен.
Представете си, вие се намирате на място, където има съмняващи се. Естествено, че в дадено обсъждане ще има хора, които мислят като вас, но ако се появи някой „другомислещ“, разговорът придобива съвсем друга окраска.
В спора всички ще загубите, ако не осъзнаете, че този конфликт  е резултат не от хората, а от различните  гледни точки.
В обществото трябва да разберем едно, че здравите отношение не се характеризират с без конфликтност, а с умения правилно да излизаме от тях.

Крачеше нервно в стаята, а мислите му течаха бързо, като придошла река. „Знам къде греша, но ми трябва малко късмет.  Но аз съм късметлия, имам дъщеря, която е най-доброто момиче на света. Какъв по-голям късмет от този искам. Вярно е, че рядко се виждаме, но сега тя работи здраво, а и скоро ще се омъжи. Навярно трябва да благодаря на Бога, че имам някой, който означава нещо за мен. Тя никога не ми прости, че не опазих котката ѝ. Толкова много страдаше тогава, но аз не ѝ се извиних“.

Мъжът беше обронил глава и тъжно се вглеждаше в мрака.

На другия ден я видя. Това беше неговата Диди. Когато младата жена приближи, той успя само да каже:

– Сигурно си решила да се увериш, че съм жив и здрав?!

– Да снощи доста се колебаех, – каза спокойно тя.

– Но все пак се реши! – възкликна той със светнал поглед.

– Има неща, които исках да разбера ……

– Диди, съжалявам, всичко е такава каша. Съжалявам, че загубих котенцето, което толкова много обичаше. Най-много съжалявам, че загубих теб. Но това стана не защото не те обичах, Диди, …

– Естествено.

– Ти не ми вярваш, но не знаеш какво означава да си пристрастен към нещо, което те кара да рушиш всичко ценно в живота си. Знам, че звучи така, сякаш не искам да поема отговорност, но Диди, аз водя непрекъснато тази борба, наистина го правя или се опитвам поне ….

– Татко…..

– Това е по-силно от мен…. Няма значение, едва ли ще ме разбереш. Не търся и прошка, щом съм такъв скапан човек, макар и твой баща. Съжалявам, съжалявам…….

– О, татко, татко…..

– Искам да ти кажа, че те обичам и че ти си най-важното нещо в живота ми. Щом изляза от тук, ще изкупя вината си, обещавам ти.

Той млъкна, а тя се взря в пропитите му с болка очи. Какво можеше да му каже?

Проблемът не беше в това, че баща ѝ не я беше обичал, а това, че той неумело е показвал любовта си, а тя не беше го добре разбрала.

Ето защо великото отмъщение, което беше приготвила за него и което бе обсебило живота ѝ, се оказа едно недоразумение.

Когато беше малка, баща ѝ не я хвалеше изобщо, сякаш не забелязваше старанието ѝ. Каквито и оценки да изкараше в училище, за него бяха недостатъчни. Искаше да направи нещо по-особено, за да я забележи и да я похвали.

Когато стана тийнейджър баща ѝ ги напусна и заживя с друга жена. От тогава повече не го видя.

Сега я терзаеха гузни мисли. Често си задаваше въпроса: „Ако бях съумяла да постигна по-добри резултати, които да удовлетворяват баща ми, дали нещата нямаше да се развият по друг начин?“

Женена е. Има си двама тийнеджари и се страхуваше да не ги загуби. Ако знаеха как нейния баща не е сметнал, че тя е достойна за обич, как ли щяха да се отнесат спрямо нея. Целият ѝ живот беше белязн от този страх.

Тя беше отхвърлена и наранена, жадуваща за обич и похвала.

Един ден Бог я срещна. Той ѝ дари радост и мир. Но раните от детството ѝ пречеха да възприеме Бог по правилния начин. Тя се страхуваше да не сбърка , притесняваше дали върши правилно нещата. Възприемаше Бог по-скоро като съдия, очакваше всеки момент да изрази недоволството си от нея. Тя оприличаваше Бога на вечно недоволния си баща, който я изостави.

На едно от богослуженията в църквата, Бог я докосна по чуден начин и тя усети и позна безкрайната Му любов.