Вероника бе млада бизнесменка, която бе израснала в християнски дом. Тя вярваше в Бога, още от много малка. Но тези дни усети празнота в себе си, имаше чувство, че е загубила връзката си с Господа

Тя започна да търси причината, но не можа да я открие. Може би беше твърде заета или животът ѝ беше прекалено забързан. Стресът от изискванията в работата ѝ, конкуренцията, късните часове в офиса и социалните дейности просто ставаха твърде много.

Един ден Вероника реши да си почине и отиде при баба си в планината, която живееше в едно малко селце. Напълни колата с багаж и потегли.

Хубаво ѝ стана, когато видя хълмовете обрасли с дървета, а синьото небе ѝ навяваше спокойствие.

На втория ден от посещението ѝ баба ѝ седна до нея, потупа я по рамото и попита:

– Мила, какво те притеснява?

– Не знам, бабо, – въздъхна дълбоко Вероника. – Чувствам се празна. Изгубих близостта с Бога. Как стана това? Не знам какво да правя.

Възрастната жена я погледна, огледа околната гориста местност и каза:

– Много е просто, мила. Прекалено си заета. А нашият неприятел дяволът е използвал специална стратегия срещу теб.

– Как така? – недоумяваше Вероника. – Внимавам да не греша и да живея правилно.

– Стратегията му е много фина, – засмя се старицата. – Опустошил е живота ти и откраднал мира ти.

Вероника я погледна изненадано, но нищо не каза.

– Ти живееш в свят с много шум, – продължи старата жена. – Телевизорът ти заемат половината стена в дома ти, а той излъчва в ушите, преминават през ума ти и достигат сърцето. В колата имаш радио, компактдискове и какви ли не устройства.

– Шумът е неизбежен, – поклати тъжно глава Вероника. – Дори и да имам минутка спокойствие, изведнъж започва настойчиво да звъни телефона ми.

– За това нямаш мир в живота си, защото не можеш да чуеш Господа, – подчерта бабата. – Нужна ти е тишина. Как можеш да чуеш Бога, когато в главата ти кънтят новините в света и спорта, музика или какво ще бъде времето утре?

– Да, права си, – съгласи се Вероника.

И там в планината далеч от ежедневната суета и шумотевица младата бизнесменка откри отново здрава, стабилна и жизнена връзка с Господа.

Вождът на едно племе имал само един син. Той трябвало да го наследи и да води племето през следващите години.

Но този млад човек се подвел и тръгнал по лоши пътища. Започнал да пие, блутствал, правел отвратителни неща и не се покорявал на баща си.

Да си вожд това означава да си лидер, да умееш да водиш и увличаш хората след себе си.

Как ли не се опитвал вождът да отклони сина си от пагубния път, който бил поел, но нищо не давало резултат.

Един ден било събрано цялото племе. Вождът държал една кристална чаша. Обърнал се към един от племето и заповядал:

– Напълни я с вино догоре, до ръба на чашата. Постели тази бяла пътека. От двете страни на пътеката да застанат двама войни с меч в ръка.

След това подал чашата на сина си и казал:

– Ти трябва да минеш по пътеката с тази чаша в ръка, без да разлееш нито една капка от нея. Капне ли само една, тези двамата с мечовете ще ти отсекат главата.

Всички от племето затихнали, но бащата бил толкова отчаян, че се решил на тази последна стъпка.

Като допълнително условие на пътеката била сложена тънка нишка.

– Ще вървиш само по нея без да се отклоняваш, – заповядал вождът на сина си.

Това било много трудно изпитание и особено застрашително, когато зад теб вървят двама войни, готови да те посекат.

Синът разбрал, че всяко негово движение ще му коства живота.

Изненадващо е, но в такива моменти човек придобива способности, които никога не е имал.

И младежът преминал бялата пътека по нишката, без да капне нито една капка от препълнената чаша. Накрая едва не загубил разсъдъка си.

Бащата взел чашата от сина си, поставил я на масата и му казал:

– Така живей, като знаеш, че всяка минута над теб е надвиснала меч.

Това изцерило младият човек от всичките му пороци.

Край малката река бе тихо и спокойно. Наоколо летяха ципокрили насекоми.

Едно от тях с големи фасетни очи и два чифта прозрачни крила с гъсти мрежести жилки, имаше невероятна бързина.

То може да лети във всяка посока, включително странично и назад и да се задържат неподвижно в полет на едно място във въздуха, за минута и дори повече. За това улавяше и разкъсваше жертвите си: мухи, пеперуди, пчели, оси, комари и мравки още във въздуха с невероятно острите си челюсти.

Може би вече се досетихте, че става въпрос за водното конче! Ако ли не, знайте, че това е нашия познайник.

Необезпокоявано от никого, то демонстрираше невероятните си заложби.

Изведнъж се чу силно бръмчене. Голям, отразяващ слънцето с блестящия си корпус, самолет пореше синия простор.

Водното конче повдигна нагоре очи, видя го и с възторг възкликна:

– О, какви очи! Какви мощни крила! Защо не съм като него? Толкова много ми се иска да бъда поне за малко силен като него!

И малкото насекомо въздъхна печално, като премигна с големите си очи.

Самолетът също забеляза водното конче.

О, не се съмнявайте! Неговите конструктори се бяха потрудили доста добре, така че тази мощна машина можеше да засича всяко движение във въздуха, на разстояние няколко километра.

– Колко много прилича на мен, – каза си самолетът. – Има подобни илюминатори и същите криле, но …… е живо! Бих дал всичко на света за да опитам поне за миг, какво е това!

„Яростта е жестока и гневът е като наводнение, но кой може да устои пред завистта?“

Николай бе станал християнин отскоро. Той знаеше, че трябва да има тихо време с Господа, но като че ли то все му се изплъзваше.

Един ден обезсърчен призна пред Бога:

– Усещам, че нещо препречва пътя ми сутрин. Събуждам се и веднага хуквам на работа, а с Теб прекарвам само няколко минути. Съжалявам, Господи.

Николай бе чул, че трябвало и да се пости и сутринта, когато седна пред чашата с кафе, попита:

– От какво да се откажа при поста си, Господи?

Отговорът бе неочакван и неприветлив за Николай:

– От кафето си.

– О, не, Господи! Само не от него! Все едно не съм те чул – и се завъртя на стола си.

– Очакваш с нетърпение  да си повече със сутришното си кафе, отколкото с Мен?!

О, Николай знаеше, че Бог е прав. Затова стана и изсипа кафето си в мивката.

Целия ден имаше главоболие. Наложи се да вземе и аспирин.

В края на деня Николай не издържа, болката в главата му не се издържаше и се обади на личния си лекар.

– Наистина ли Бог ви е казал да постите цял месец, т.е. да не пиете кафе? – попита лекарят, след като го изслуша. – А може би това е просто ваша идея?

– Не съм питал за времето, – сконфузи се Николай. – Така го възприех.

– Тогава защо ми се обаждате? Говорете с Бога и Го питай, какво точно иска, – посъветва го лекарят.

Нещастен и измъчен Николай се добра до колата си и седна. Наведи глава и попита:

– Господи, колко време е необходимо …..?
– За какво? За да Ме поставиш на първо място ли? …. Главоболието е начин, по който страдаш духовно, защото си се лишил от достатъчно време да се срещнеш сутринта с Мен.

– Аха, – измърмори Николай.

Изведнъж осъзна, че Бог не желаеше той да страда, като се лишаваше от сутрешното си любимо кафе. Просто Господ искаше, Николай да Го премести на първо място в началото на дена си.

Когато решим да дадем на Бога първото си време рано сутрин, Той излива Духа Си в душата ни. Така се изпълваме със сила, увереност и устояваме във всичко, с което можем да се сблъскваме през деня.

Времето беше задушно и горещо. Едва се дишаше. Молитвата на занимаващите се със земеделие  бе: „Боже, предпази ни от градушка, буря и проливни дъждове. Не позволявай да се похаби трудът на ръцете ни!“

Елена седеше на верандата на малката си вила и пишеше. Тя бързаше. Издателят бе я предупредил, че утре е последния срок, в който трябва да предаде книгата си.

Изведнъж се появи Мърчо и започна да се гали о нея, но Елена нямаше време. Минутите се превръщаха в секунди, часовете в минути и денят се изнизваше неусетно.

Котаракът премина веднъж през клавиатурата и разстрой не само писането на Елена, но разбърка и и изтри мислите ѝ.

– Мърчо, не сега! – скара му се Елена. – Бързам, нямам време!

Но котаракът не обърна внимание на мърморенето на стопанката си и отново пресече клавиатурата.

– Казах долу! – извика Елена и перна животното.

Мърчо недоволно се приземи, след което отново скочи на масата и легна на клавиатурата. На Елена ѝ стана мъчно за котето. То не искаше много, само малко внимание. Някой да го погали по гърба и да го почеше между ушите.

Елена се усмихна на любимеца си и се замисли.

– Така и Бог се стреми по различен начин да привлече вниманието ни, – каза си тя. – А колко пъти ми се е случвало да не го разбирам?! В живота ни стават толкова много неща, които ни карат да паднем на колене, а Бог търпеливо ни чака. Той не нахалства като Мърчо, а чака да бъде поканен.

Елена наведе глава, очите ѝ се напълниха със сълзи и тя тихо започна:

– Боже, бъди част от деня ми днес. Притискащото ме време, ме накара да забравя за Теб и твоя любящ и милостив път. Прости ми и ми помогни да гледам първо към Теб, за да не ме чакаш толкова дълго да Те потърся.

Бог винаги е с нас и ни чака!