През 2007 г. маркетолози на една компания от град Розуел, занимаваща се с продажба на автомобили, измислили „блестящ“ рекламен трик.
Те решили да пуснат и разпространят по пощата 50 хиляди лотарийни билета, един от който ще донесе на собственика си 1000 долара.
Но в печатницата допуснали грешка и всичките билети се оказали печеливши.
Общата сума на печалбите възлизала на 50 милиона.
Автокомпанията не била в състояние да изплати дълга си и обещала срещу всеки печеливш билет, да даде подаръчен сертификат за пет долара.

Околната среда старада заради човешката дейност. Човек замърсява всичко около себе си с какво ли не.
Особено опасно става, когато потъне някой съд, пренасящ нефт. Водата почернява от разлетия петрол.
На брега La Jolla всички помислили, че водата е замърсена с нефт. Тъй като потъмнялото място приличало на разлят петрол.
Това означавало само едно, че там е опасно за къпане.
Но както се казва : „Не всичко, което блести е злато“.
Оказало се, че „нефтеното петно“ е пасаж от риби, заемащ пространство с дължина 100 метра и ширина 15 метра. Там имало милиони екземпляри.
Ето така множество риби предизвикали паника у местните жители.

Дните изкарани без електричество от бременни жени в Канада са свързана с епигенетично наследство на децата им. През 1998 г. е имало суграшица и мощни снежни бури, които отрязали транспорта и повече от три милиона канадци са останали без ток, а това е оставило отпечатък върху ДНК на потомството, появило се в периода 1998-1999г.
При проучването специалистите са проследили живота на 150 семейства. Установено е, че у 36 деца в метилираната ДНК има характерни изменения в Т-лимфоцитите. Нивото на метилиране е в пряка зависимост от броя дни, които е нямало електричество. Епигеномът на детето претърпява някой изменения под влияния на фактори предизвикващи стрес.
Тук става въпрос не само за психологичното преживяване на бъдещите майки. Измененията, които са получили гените са свързани с метаболизма на захарта и имунитета. При получилите се така „деца на бурята“ съществува голям риск за астма, затлъстяване и диабет.

Истинските пътешественици не се връщат у дома без подаръци. Това, което можеш да си купиш не винаги може да се сравнява с възхищението и възторга от срещата с други култури и обичаи.
Хубаво е, когато се съчетава полезното с приятното. Така правят и повечето туристи, наред с разглеждане на забележителностите на даден град, те посещават и неговите пазари.
Нито един любител на цветя няма да пропусне шанса да посети града, в които се намира най-големият пазар на цветя в света. Той се намира само на 15 километра от Амстердам. Тук са започнали да отглеждат цветя още през 1880-те. Разнасяли са ги с шлепове в по-големите градове, но в крайна сметка решили, че купувачите сами могат да дойдат да си купят букети от тук.
Сега търговсият център FloraHolland е една от най-големите търговски сради в света. Тя заема почти един милион квадратни метра.
През деня тук се представят повече 20 хиляди сорта цветя и растения.
Професионални флористи от всички краища на света идват тук много рано, пазара се отваря в 7 часа сутрин в делничните дни, за да си купят рози, лилиум, лалета и други ароматни и красиви цветя.

Вера пъхна ключа, когато вратата на отсрещния апартамент се открехна.
– Вера?
Сърцето на Вера се сви. Като че ли тази вечер всичко вървеше наопаки. Госпожа Димитрова, съседката ѝ, често проявяше неутолим интерес към живота ѝ.
– Пристигнаха дрехите ти от химическото чистене, – каза жената. – Ей сега ще ти ги донеса.
– Благодаря, – каза Вера и отвари вратата.
На изтривалката имаше  купчина рекламни материали. Вера ги подритна и те се разпиляха в коридора.
– Ще ги занеса за рециклиране веднага, щом ми остане някакво време, – промърмори на себе си Вера.
Съседката бе застанала до Вера, стискайки в ръка опакованите в найлон блузи.
– Вие, младите, сте толкова заети! – зацъка възрастната жена.
– Много ви благодаря, – посегна към дрехите Вера.
Съседката нахално се напъха вътре в апартамента.
– Извинявайте, доста е разхвърляно, – каза Вера. – Все се каня да въведа някакъв ред …
Вера побутна жената към кухнята, за да не види натрупаните опаковки от храна, които ѝ доставяха по телефона.
В кухнята бе оставена купчина стари опаковки и пакети, а на тях бе бодната бележка от новата ѝ чистачката.
„Скъпа Вера, всичката ти храна е с изтекъл срок на годност. Да я изхвърля ли? Имаш ли препарати за почистване? Потърсих, но не успях да намеря такива. Не изхвърлих кутиите от китайска храна, ако трябва да го направя кажи ми. Елена.“
Съседката също прочете бележката. Миналия месец ѝ изнесе лекция, че трябва само да сложи малко зеленчуци в тенджерата и да ги кипне, става за не повече от десетина минути.
Може и да беше права. Вера никога не бе готвила.
– Много благодаря. – Вера бързо изтласка възрастната жена към вратата. – Много сте мила.
– Пак заповядай, – тя погледна с дребните си очички Вера. – Не ми се иска да се меся, миличка, но защо сама не си переш памучните блузи. Така ще спестиш много пари.
Вера я погледна недоумяващо:  „Нали ако ги пера, ще се наложи да ги суша. А после трябва и да ги гладя“ – едва не изкрещя в лицето ѝ.
– Освен това на едната ѝ липсва копче, – добави жената.
– Добре, – съгласи се Вера. – Вижте … това не е проблем.
– Можеш и сама да си зашиеш копчето, миличка! – заяви шокирана госпожа Димитрова.  – Няма да ти отнеме повече от две минути. Сигурно имаш резервно копче, игли и конци.
– Нямам игли и конци, – обясни Вера възможно най-любезно. – Не мога да шия.
– Поне едно копче можеш да зашиеш! – възкликна жената.
– Не, не мога, – отвърна Вера, стресната от изражението й. – Това не е проблем. Ще си купя нова.
Госпожа Димитрова бе ужасена.
– Наистина ли не можеш да зашиеш едно копче? Майка ти никога ли не те е учила?
– Ами …. не. Не ме е научила.
– По мое време, – заклати глава госпожа Димитрова, – всички образовани момичета ги учеха как да шият копчета, да замрежват чорапи, ….
Всички тези неща абсолютно нищо не говореха на Вера.
– По мое време …. вече не ни учеха на такива неща, – отвърна любезно Вера. – Учеха ни как да се подготвяме за изпитите, да си изберем добра кариера, да имаме мнение и как да използваме мозъците си.
Госпожа Димитрова я изгледа продължително.
– Жалко, – заяви накрая тя.
Вера се опитваше да запази спокойствие, но напрежението, натрупало се през целия ден, заплашваше да избухне. Тя бе работила часове наред. Чувстваше се уморена до смърт, беше гладна, а тази бабка ѝ разправя как се шиело копче.
– Не е никак жалко, – отвърна напрегнато Вера.
– Това си е твоя работа, миличка, – съгласи се миролюбиво госпожа Димитрова и се отправи към апартамента си.
Това подпали Вера.
– И защо да е жалко? – попита тя и излезе след съседката. – Защо? Може и да не съм в състояние да зашия копче, но мога да направя фантастичен отчет и да спестя на фирмата трийсет милиона долара. Това мога да направя.
Госпожа Димитрова я наблюдаваше от вратата. В погледа й се чете още повече съжаление от преди.
– Жалко, – повтори тя, сякаш не бе чула и дума от казаното. – Лека нощ, миличка, – тя затвори вратата, а Вера въздъхна отчаяно.
– Вие чували ли сте някога за феминизъм? – кресна пред вратата ѝ Вера.
Отговор нямаше.