Мракът се спускаше над града. Милен започна да диша още по-трудно. Съпругата му усещаше, как все повече и повече той отслабва и губи силите си. Лидия бе силна жена, но сега беше безпомощна и отчаяна пред умиращия си съпруг.

Милен бе получил припадък, след като бе започнал обилно да се поти и задъхва. Сега очите му бяха затворени и не показваше никакви признаци на съзнание.

Изведнъж Милен се разтърси от конвулсии, а от устата му избликна струя кръв. Тялото му застина и мъжът спря да диша.

Лидия се разрида. Тримата ѝ синове изглеждаха объркани. Те се опитваха да удържат напиращите в очите им сълзи. Бяха ги учили, че е срамно мъж да плаче.

– Той беше най-добрият човек на света, – извика Лидия. – Господи, защо го прибра? Защо вземаш добрите хора, а оставяш злите да продължат коварните си дела?

Мисълта, че един милостив Бог се грижи за всички, за Лидия изглеждаше невероятна в миг като този.

– Свещениците казват, че болестите са наказние за грях, – извиси глас Лидия. – Милен и аз се обичахме, грижехме се за децата си и работехме здраво, за какво ни наказваш, Господи?

Хората от града бяха чули, че върлува някаква непозната болест досега. Тя бе покосила мнозина, но те живееха, доста далече от града им и те не вярваха, че това зло ще достигне до тях, но уви бедата бе стигнала и дотук.

Милен беше търговец, пътуваше макар и не много надалече, но търгуваше със хора, които имаха достъп до други пазари. Изглежда при контакта със тях, той се бе заразил.

Мнозина бяха чували за празните домове, непогребаните трупове, осиротели дечица, които бродят разплакани, свободно скитащи животни, за които нямаше кой да се погрижи……

След като се разнесе веста за смъртта на Милен, хората в града изтръпнаха. Чуха се вести и за други такива случаи.

– Денят на Страшния съд е дошъл, – крещеше обезумяла възрастна жена. – Покайте се!

Хората мълчаливо минаваха един край друг, навели глави и здраво загърнали се във връхните си дрехи.

– Това, което чухме за пострадали населени места от болеста навярно е истина, – шептяха плахо нечии устни. – Същото ли ще се случи и с нашия град.?

„И тъй, внимавайте добре как се обхождате, не като глупави, но като мъдри, като изкупувате благовремието, защото дните са лоши“.
Времето изразява продължителността на даден период, в който се случват различни събития.
Времето е Божие творение, което изтича от вечността и отново се връща в нея.
Всеки миг е Божий дар и към него трябва внимателно, и грижливо да се обръщаме. Времето, това е животът ни, който е даден да работим.
Ценността на живота не се определя от числото на годините, а това, което той дава. Решаваща се оказва не продължителността на годините, които сме изживели, а това колко добре и пълноценно сме живели.
Господ ни е дал светлина в живота и ни е възложил известни задължение и отговорности.
Стремим ли се да използваме тази светлина? Изпълняваме ли добросъвестно и честно своите задължения? Или напразно си губим времето?
Погледнете, свещта на нашия живот скоро може да угасне, а друга нямаме и тогава с незавършени дела, трябва да се представим пред Бога и да му дадем отчет за всяка минута.
Трябва да правим добро, докато е време. Всяка загуба на земята може напълно или частично да се възвърне, но пропиляното време не се възстановява. Друго такова няма да намериш.
Ако загубиш предмет, то вместо него можеш да получиш друг, но ако загубиш времето си в безделие и мързел, нищо не може да компенсира загубата ти.

Живял някога един стар равин. Той бил известен със своята мъдрост и при него идвали много хора за съвет.
Веднъж при него дошъл един човек и започнал да се оплаква от злото, което причинява в живота му така наречения технически прогрес.
– Нима имат цена този технически боклук, – попитал той, – когато хората се замислят за смисъла и ценностите в живота?
– Всичко в света може да допринесе за нашето знание, не само това, което е създал Бог, но и това, което е направил човека.
– На какво може да ни научи железопътната линия? – усъмнил се човекът.
– Това, че само за едим миг можем да загубим всичко.
– А телеграфа?
– Това, че за всяка дума трябва да отговаряме.
– А телефона?
– Това, че там се чува всичко, което ние говорим тук.
Човекът разбрал думите на равина, благодарил му и продължил по пътя си.

Вечерта бавно настъпи и слънцето потъна зад облаците, като остави само светла диря след себе си. Стела обичаше тези мигове.

В ръце държеше книга, в която се разказваше за хората влюбени в познанието. Както за тях, така и за нея да учиш, означаваше да живееш.

Когато беше малка, си мислеше, че е сиво безинтересно създание. Картината, в която виждаше себе си, бе нарекла: “ Момичето с вечно вдигнатата ръка в клас“.

Научи се да чете още много малка и не спря. Все учеше нещо, пресмяташе, проучваше ….

Сега тя бе дребна набита жена, облечена предимно спортно. Годините не ѝ личаха.

Със сегашните си работодатели се срещна съвсем случайно. Говориха за много неща и разбраха, че Стела има богати познания и търсачески дух. Тогава ѝ предложиха:

– Трябва ни човек, който да ни помага в проучванията.

– Какви проучвания? – попита Стела.

– Всякави. История, археология, езици, океанография, метеоролигия, компютър, биология, медицина, физика, разгадаване на пъзели …….искаме човек, който щом чуе въпроса, да направи всичко възможно, за да даде отговор.

– Изучавала съм повечето от тези дисциплини, – каза Стела, – а някои от тях дори съм преподавала. Бях известно време библиотекар и направих добри каталози на някои източници, познавам мнозина експерти. Това би било чудесна работа за мен.

– Но ти дори не попита за заплатата!?

– Но и вие не знаете какво мога, – засмя се Стела. – За това ви предлагам първо да ми плащате минимална работна заплата, а след като поработя при вас  и разберете на какво съм способна, сами ще определите колко да ми давате.

Сега Стела не съжаляваше за взетото решение. Работеше това, което обичаше, а ѝ плащаха щедро за труда.

Миро поклати глава и скръсти ръце пред гърдите си. Сара направи същото. През цялото време здравият разум ѝ нашепваше да се качи в колата си и да се махне.

– Какъв е бракът ти?

– Не ме питай — прошепна Сара.

– Ако е добър, ще се отдръпна, – обеща сдържано Миро.

Сара замълча и наведе глава.

– Зле ли се чувстваш?

Сара отпусна ръце и сведе главата си още по-ниско. В следващия миг обаче тя се обърна към него. Ръцете му я обгърнаха, притисна я близо до тялото си. Опряла буза до гърдите му, тя затвори очи. Сърцето му биеше силно, ръцете му леко трепереха. Ако копнееше да бъде желана, доказателството бе налице. Той не направи опит да го скрие.

Сара въздъхна. Миро се засмя. Топлият му дъх галеше ухото ѝ.

– Мога ли да те целуна?

Тя поклати глава. Очите му бяха сериозни.

– Провалих брака си, – каза Миро, – защото приоритетите ми бяха неправилни и вероятно е било така през всичките години. Единственото, което имаше значение за мен, беше работата. Ставах сутрин, работех по цял ден, прибирах се изтощен и си лягах. Сега  непрекъснато си мисля за пропуснатите възможности. Провалих се в отношенията си с родителите си, а сега вече ги няма. Но синът ми е тук. Затова работя по въпроса. А сега става дума и за теб. Кажи ми какво искаш, Сара.

Тя имаше още нерешени въпроси в живота си. Сара се отдръпна от него. Измъкна се изпод тялото му, заобиколи колата и седна зад волана. Замалко да затръшне вратата. После внимателно запали мотора.

Миро стоеше няколко крачки встрани. Сара заобиколи и потегли, като гледаше ту пътя пред себе си, ту в огледалото за обратно виждане. Много бързо се стъмни, но образът му остана в съзнанието ѝ като лъч светлина.

След дългата вечер, изпълнена с емоции, с несигурност и болка, тя се почувства ободрена. Дори и само заради това би могла да го обикне.

Водена от смесица на сила и чувство за вина, тя влезе в къщата на хълма. Не се разбираха с Румен, а и той ѝ изневеряваше. Тя дълго бе търпяла, като се надяваше, че нещата ще се оправят, но независимо от усилията ѝ, резултат нямаше.

„Какъв е бракът ти?“ , – беше я попитал Миро.

„Пълен с тъга – помисли си тя. –  Много тъга“.