Драган закачи телефонната слушалка и се замисли.

– Май казах твърде много, – намръщи се той. – Ех, да можех да върна част от думите си назад. Вероятно ще си имам проблеми. С моето бърборене сам си ги създадох.

Майка му бе го учила още от малък:

– Практикувай мълчание. Това ще те избави от множество конфликти.

И той бе опитвал не веднъж, но …

В разговорите не се въздържаше и използваше думите, за да лъже, заблуждава, преувеличава и манипулира.

Оставайки сам след подобни разисквания, Драган си спомняше думите изречени в гняв и безпричинно обвинение.

Бързо се гневеше, но му бе трудно да се извинява. Безочливо нападаше, но не искаше да признае вината си дори в момента, когато я осъзнаеше.

В тишината Драган чуваше обвиненията, които го изобличаваха.

Той си спомни за чичо си, когото лекарят след прекаран инфаркт го бе посъветвал:

– Говорете по-малко и по-рядко. Доказано е, че това намалява стреса и облекчава напрежението.

Използвайте думите си така, че да насърчавате другите и да угаждате на Бога.

„Божията воля е, като правите добро, да затуляте устата на невежите и глупави човеци“.

Вън грееше слънце и времето бе хубаво, но Станчо стоеше пред компютъра вече четири часа.

Баща му влезе в стаята и му се скара:

– Още ли си пред компютъра? Няма ли друго занимание за теб.

– Само да довърша играта, – измънка Станчо.

Баща му изключи компютъра от контакта и каза:

– Наказан си. Два дена ти забранявам да включваш компютъра. Иди да помогнеш на майка си в градината.

Станчо се изхлузи от стола с кисела гримаса.

Майка му почистваше доматите. Някакви зелени червеи ги бяха нападнали.

Станчо събра няколко от тях и се сети за празния сандък. С няколко от нахалните екземпляри се насочи към навеса, където бе дървената кутия.

Намери го бързо. Натрупа в него клони с листа и пусна червеите вътре. Затвори плътно капака, а за по сигурно отгоре му сложи камък.

След няколко дни Станчо реши да надникне в сандъка. Когато отвори капака, остана изумен.

В него имаше само голи изсъхнали клонки и червеите, които не помръдваха.

Станчо обичаше растенията и животните, но пред очите му бе смъртта. Червеите бяха изгризали листата, а след това поради отсъствие на храна бяха измрели.

Това бе животопроменящо преживяване за Станчо.

Той се засрами. Изобщо не бе искал да се случи това, но то бе станало.

Така действа и с греха. Той носи смърт на взаимоотношенията ни с Бога. Причинява страдания на планетата ни. Предизвиква ни един друг да се нараняваме.

Но Бог продължава да предлага Своята любов. Той не се отказва от нас, защото знае, че ще мине време преди да разберем и последваме обичта Му.

Краси бе енергично момче. Не обичаше да спи следобед. Постоянно водеше борба срещу необходимата дрямка.

Плъзгаше се по леглото. Тупваше на пода и се претълкулваше през глава.

– Краси, пак ли, – викаше майка му.

– Мамо, гладен съм …

Майка му го погледаше с укор.

– Пие ми се вода …..

– Престани, заспивай! – недоволно нареждаше майка му.

– Искам до тоалетната ….

– Номера…..

– Искам прегръдка.

Майка му го прегърна и нежно му каза:

– Ако искаш да порастеш, трябва да спиш следобед поне един час.

„Когато съм заета с нещо, се чувствам приет, – помисли си майката. – Може и при него да е така. Движи се, не търпи покой. Просто се чувства жив…“

Шумът я разсейваше от притесненията за недостатъците и предизвикателствата ѝ.

– Предаването ми на тишина и покой, – каза си тя – само потвърждава човешката ми крехкост. За това и аз избягвам като Краси да се подавам на тишината и мълчанието.

Тя се замисли, а след това добави:

– Дали постъпвам така, защото си мисля, че Бог не може без мен да се справи с всичко?

Това сякаш бе откровени свише.

Бог е нашето убежище, независимо колко проблеми или опасности ни заобикалят.

Пътят ни може да изглежда дълъг, плашещ и помрачаващ, но Неговата любов ни обгръща. Той ни чува, отговаря и остава с нас не само сега, а завинаги.

Можем да прегърнем тишината и да разчитаме на неизменната любов и постоянно присъствие на Бог.

Нека бъдем спокойни и да си почиваме в Него, защото сме в безопасност под закрилата на Неговата неизменна вярност.

Надя Петрова по професия бе певица, но вече не пееше. Майка ѝ имаше деменция и прекарваше остатъка от живота си в един старчески дом.

Петрова като добра и съвестна дъщеря често я посещаваше нищо, че майка ѝ не я познаваше и всеки път я питаше:

– Ти коя си? Как се казваш?

На Надя много ѝ бе тежко, когато майка ѝ я питаше:

– Виждала ли си дъщеря ми? Отдавна не е идвала да ме види…..

Един път двете стояха една срещу друга и мълчаха.

Изведнъж Надя запя. Стара песен, която майка ѝ пееше, когато бе малка.

Очите на старата жена светнаха. Тя се усмихна на дъщеря си и започна да пее с нея.

След това двете си говориха за минали събития, когато Надя бе още дете.

Музиката бе събудила изгубени спомени.

Радостта от пеенето е дар от Бога.

Пеенето вдъхновява не само нас, но и тези, които ни чуват.

Приятелите на Павел Третяков го наричаха „архимандрита“. Причината за този прякор бе интересна. Павел избягваше да се среща с жени по всякакъв възможен начин и дори не мислеше да създаде свое собствено семейство.

Майка му бе напълно доволна от това, защото цялата любов на сина ѝ принадлежеше.

Съвсем неочаквано в Италия Павел видя Вера Мамонтова в една от пиесите, в която играеше и се влюби в нея. Двамата се запознаха.

В Москва Павел започна редовно да посещава къщата на Вера.

Две години Третяков не смееше да обясни чувствата си към Вера, но почти всяка вечер прекарваше у Мамонтови.

Всички в този дом очакваха с нетърпение по-решителни действия от страна на Павел.

Една вечер Третяков се обърна към възлюбената си:

– Госпожице, ще ви задам един въпрос, на който трябва ми да отговорите откровено – и моментално Павел се изчерви.

Лицето на Вера също се обагри в червено.

Всички наоколо тръпнеха от очакване. Някой съвсем тихо, едва чуто каза:

– Най-после.

Павел погледна Вера смутено, след което бавно и притеснено попита:

– Искате ли да живеете с майка ми или би било по-приятно за вас да живеем сами?

Наоколо леко се усмихнаха. Очакваха обяснение, но то излезе някак по-различно.

– Е, по-добре така, – казаха си те, – отколкото нищо.

Не след дълго бе извършено бракосъчетанието. Вера избра да живее в жилище отделно от майката на Павел, която бе настанена в друг дом. Като добросъвестен син Третяков посещаваше майка си всеки ден, но не вечер, а сутрин.

Трябва да се отбележи, че Павел имаше невероятен късмет с избраницата си. Вера прие увлечението на мъжа си по живописта, предаността му към галерията и неприязънта му към светските събития.

На двамата им се родиха шест прекрасни деца.

След години, когато Вера се парализира Павел призна:

– През целия си живот не можех да реша кое е по-скъпо за мен – галерията или тя. Сега виждам, че тя ми е по-скъпа.

През декември 1898 г. Павел Третяков почина, няколко месеца по-късно Вера го последва.