Денят бе слънчев, но подухваше малко ветрец. Милена бе излязла на разходка с майка си.

Двете се наслаждаваха на природата откриваща се пред очите им. Зърнеха ли интересно цветче и двете възкликваха.

Изведнъж Милена стана много сериозна. Изглежда нещо я измъчваше.

Накрая се престраши и попита майка си:

– Мамо, аз красива ли съм?

Майка ѝ я погледна , усмихна се и отговори:

– Не, не си красива, но си симпатична.

Милена от този момент започна да възприема думата „симпатична“ за обида.

Тя здраво се хвана и стана една от най-добрите в училище.

Когато я попитаха:

– От къде такава ревност у теб за учене?

Тя се усмихваше и казваше:

– Нямам късмет с външния си вид, за това го наваксвам с ума си.

И никой повече не спореше с нея.

Ако някой роднина или приятел ви каже:

– Грозен си.

Не се притеснявай. Не черпите знания с лицето си.

От такива произволно подхвърлени думи се появява ниско самочувствие, неувереност в себе си и липса на собствено достойнство. Така човек може да живее чужд живот, а не своя.

Потъвате все по-дълбоко и по-дълбоко в своята неудовлетвореност подтиснати желания.

За това по-добре разбери, кой си в Христос и ще бъдеш удовлетворен.

Франц бе отделен от майка си още, когато беше дете. Принудиха го да работи на полето, когато бе много горещо.

Често бе бит, ритан по най-жесток начин от господаря си.

Тези тежки условия го караха да се пита:

– Дали да не избягам на свобода.

Но разсъждавайки, той достигаше до извода:

– Тук имам толкова много приятели, които обичам.

Франц тръскаше глава и си казваше:

– Да бъда далеч от тях е болезнено за мен. Хубаво е да съм свободен, но ….

Трудно е, когато в живота си трябва да избираш между свободата и хората, които обичаш.

Но рано или късно всеки от нас се изправя пред такава дилема.

Това е сериозно решение, което определя състоянието на сърцето и живота ни за години напред.

Истинската свобода идва чрез връзката ни с Исус Христос.

Някой бе казал, че свободата минава през кръста.

Майката на Христина бе на осемдесет години. Тя падна в дома си. Счупи си таза и отиде в рехабилитационен център, за да се възстанови.

Това се случи една седмица след като съпругът ѝ почина в заведение за хора имащи проблеми с паметта.

Христина гледаше как майка ѝ, която имаше емфизем и периферна артериална болест, ставаше все по-слаба и изолирана.

Тя я питаше:

– Мамо, мога ли да ти помогна с нещо?

– Не, всичко мога да си правя сама. Нямам нужда от нищо.

След като майка ѝ отиде в рехабилитационния център, Христина влезе в дома ѝ и прегледа всички документи, които успя да намери.

– Пълна бъркотия. Напълно дезорганизирано. Сметки навсякъде, – мърмореше си недоволно Христина.

Като съвестна дъщеря, тя се зае сериозно да оправи нещата.

Прекрати поръчките на майка си за добавки против стареене. Анулира две застрахователни полици за гаранции на автомобили, по това време майка не шофираше. Прекрати годишен договор за инжекции на коляното с хиропрактор, защото той не бе нужен вече на старицата. Отхвърли исканията за дарения от десетки организациите.

Когато майка ѝ разбра какво е направила, побесня:

– Кой ти разрешава да се бъркаш в моите работи?

– Опитвах се да спася майка си, но станах човек, на когото тя не можеше да се довери. Станах нейн враг. Наистина се обърках, – въздишаше тежко Христина.

Един клиничен психолог и семеен терапевт ѝ каза:

– Справянето с по-възрастен родител, който упорито се съпротивлява на предложената помощ, не е лесно. Но решението не е да накарате по-възрастния човек да се почувства така, сякаш му се бъркате и поемате делата му. Това, което е необходимо е да го уважавате. Да имате съпричастност и признателност към автономията на възрастния човек.

И Христина се научи как да действа спрямо майка си.

– Не можеш да натискаш хора като майка ми и да се опитваш да поемеш контрол над нещата ѝ, – усмихваше се тя. – Научих се да не ѝ казвам, че греши, вместо това се обръщах към това, с което тя се гордееше, че знае.

Когато майка ѝ се разстройваше от нещо, Христина ѝ задаваше следния въпрос:

– Майко, през коя година се омъжи леля Сийка?

Или търсеше съвет от нея:

– Майко, не помня как се правят макарони. Колко сирене ти слагаше?

И майка ѝ забравяше от какво се е вълнувала.

Намалената мозъчна функция може да повлияе на проницателността и преценката на по-възрастния родител, както и на способността му да разбира рисковете на определени действия или ситуации, като същевременно това го прави подозрителен и готов да се отбранява.

Това обаче не означава, че трябва да се откажете от разговора с него.

Просто му дайте шанс да говори за това, което е важно за него. Позволете му да сподели чувствата и притесненията си.

Ако формулирате предложенията си като начин да помогнете на родителя си за постигне на цел, която те са споделили за важна, той е склонен да бъде много по-възприемчив към тях.

Миро и Жоро се вглеждаха в натрупаното с облаци небе и се питаха, дали ще вали. А между другото водеха много „важен“ разговор.

– Ако духовният ти багаж бе видим, какво ли щеше да има в него? – попита Миро.

– Куфари от вина, издути от преяждания, раздувания и компромиси, – разпери ръце Жоро.

– Да носиш товар от вина, не е нещо ново. Толкова много го правят, – добави Миро. – Представи си хлапе, което съжалява за думите, които е казало на майка си….

– Вероятно ще съжалява за стореното, но не може да ги върне назад, – плесна с длан по крака си Жоро. – Така че тази вина си остава в него и го гнети.

Двамата замълчаха, като си спомняха за доста неща, в които се чувстваха виновни.

– И как се смъква този духовен багаж? – попита Жоро.

– Чрез пътя на правдата, – бързо отговори Миро.

– Къде е този път? – недоумяващо вдигна рамене Жоро.

– Това е тясна криволичеща пътека нагоре изкачваща се по стръмния хълм, – започна да обяснява Миро, – на който се намира кръст.

– И? – настойчиво извика Жоро.

– В основата му има много торби с грехове….

– Нищо не разбирам, – прекъсна го Жоро.

– Това е Голгота. Компостна купчина за вина. Искаш ли да оставиш там и своята?

– О, да! Би ми било по-леко, – усмихна се Жоро.

Магда имаше навика да се обажда на майка си поне три пъти в седмицата. Майка ѝ застаря и тя зачести обажданията си.

– Просто да разбера как е, – казваше като оправдание Магда.

Ана имаше и двама сина, които много по-рядко ѝ се обаждаха, но тя се радваше, когато чуеше гласа им, защото така разбираше как са децата ѝ.

– Защо не им се обаждаше ти? – питаха я комшиите и тези, които я познаваха.

– Не искам да им се натрапвам, – казваше тя. – Всеки си има свой живот и не желая да има се меся в работите, семействата и всичко, което вършат.

Понякога тези разговори бяха дълги. Съдържаха множество въпроси и отговори, но друг път бяха само поздрав за празник, рожден ден или някаква годишнина.

Ана се радваше на всяко обаждане и подчертаваше:

– Хубаво е да имаме връзка с децата си, но още по-добре е те да поддържат непрекъсната връзка с нашия Баща.

Тази връзка всеки от нас може да осъществява чрез молитва. За нея няма критерии колко продължителна трябва да бъде.

„Многото думи“ не се равняват автоматично на качествена молитва.

Основният акцент трябва да бъде върху поддържането на редовен контакт с нашия Отец, който знае нуждата ни, „преди ние да го помолим”.

Молитвата е добър и жизненоважен избор.