Дора много се зарадва, че ше има гости. Бързо прогони студа от стаите. Мислите ѝ тичаха към тези, които щяха да дойдат при нея. Не бе виждала дъщеря си откакто роди, а и малко повече щеше да се порадва на внучката си.

– Ще прекараме чудесно, мамо, не се притеснвай, – каза Роси, когато пристигнаха с Младен и бебето. – Освен това Младен ще ни помага. Луд е по малката и не откъсва очи от нея.

– Не е ли странно? – Погледна Дора дъщеря си. – До сега не съм виждал мъж толкова привързан към детето си. Не, в това няма нищо лошо…

– Понякога ми се иска да не беше чак такъв, – каза мрачно Роси. – Бих искала да ме остави сама да се грижа на нея.

– А ми ти, как се чувстваш у дома с Дени? Сигурно нямаш минута свободно време. Нали работата ти не ти липсва много?

– Тук е чудесно, – каза внимателно Роси, като избегна въпроса на майка си.

Чувстваше се изтръгната от корените си, самотна и много объркана. Напоследък, когато Дени спеше повече, тя беше по-добре. Дните бяха  добили по-определена форма, но въпреки това работата ѝ липсваше ужасно много. Липсваше ѝ напрежението, бъркотията, радостта от хрумналите нови идеи и самото им осъществяване, колкото и трудни да бяха. Липсваха ѝ хората, които се интересуваха от нещата, които я вълнуваха и разбираха амбициите ѝ.

Тя искаше да угоди на мъжа си, да бъде добра майка и съпруга, но нямаше признанието за постигнатите успехи, наградите, които вървяха редом с работата ѝ. Не можеше да се отърси от всичко това и да забрави.

Когато се роди Дени, трудно си представяше как ще остави. Обичаше я прекалено много. Надвесваше се над нея докато спеше, следеше всяко нейно трепване. Никога няма да забрави деня, когато Дени ѝ се усмихна за първи път. Беше я нахранила и повдигнала да се уригне, когато забеляза как сините ѝ очички не се откъсваха от нея. Дени внимателно разглеждаше майка си. След това розовите ѝ устнички се разтвориха в прекрасна усмивка.

Роси беше трогната, тя усети как очите ѝ се напълниха със сълзи, а сърцето ѝ се изпълни с безмерна обич.

Само веднъж беше изпитала подобно чувство, когато усети Дени да се движи за първи път в нея. Нещо трпваше и изчезваше в корема ѝ. Тя не беше просто бременна, а майка. В нея растеше малко човече. Сподели с Младен преживяното и двамата очакваха с нетърпение следващото потрепване. Когато го усетиха, Младен нежно придърпа Роси към себе си, целуна я и каза:

– Обичам те.

В подобни моменти тя знаеше, че е постъпила правилно.

Още от времето на Чингизхан  е съществувал интересен метод за преодоляване на широки реки. Всеки войн е имал мека обработена кожа от козел или теле, по краищата на която през дупчици минавало здаво и тънко въженце. В кожата слагали дрехите и оръжието, след което война затягал въженцето. Получавал се голям добре затворен чувал, пълен с въздух.

Обикновенно връзвали чувала за опашката на бойния кон и плували държейки се за него. Израстнали край буйни реки, монголите лесно преодолявали по този начин всякакви водни прегради по пътя си. От тях някои казахи са заимствали споменатия метод.

Но основната маса казахи, от стари времена са използвали съвсем друг начин. Те вкарвали във водата освободените от товар коне наведнъж, като най-отпред пътували най-опитните и силни животни. В средата, пазени от майките си, прекосявали водата жребчетата. Хората правели салове от камъш и върбови клони и само малка част от тях използвали надути бичи стомаси и изсушени тикви.

През първата година от живота си детето се чувства уверено в света. На това чувство формира нормалната си самооценка. Обкръжението, отнасящо се към детето с любов и загриженост, му дава  чувството, че е прието и обичано.
Така се насища психологическата му нужда. Ако едно дете бъде сухо, на топло и добре нахранено, то ще се научи да се доверява на хората. Ако небрежно или невнимателно се грижат за детето, той ще развие неверие в себе си и недоверие към другите.
След раждането, намиращо се в ръцете на майка си, детето получава от нея закрила и храна. То се радва, когато тя е близо, а когато е далече, усеща пустота. Майката разбира без думи нужди и състоянието на детето, а то от своя страна, чувства състоянието и настроението на майка си.
На три години настъпва периода на самостоятелсността. Детето се движи, яде, разговоря, контролира своите функции, започва да осъзнава самоличността си.
Забраните и категоричността не изработват самостоятелност. Това е време, когато е необходимо да се изясни необходимостта от определено поведение. Малкото дете трябва да покаже индивидуалност, да свиква с хората и нещата и едва тогава то ще започне да изследва откриващия му се свят.

В едно януарско утро Шерил Краусвел, жителка на град Дора, от щата Алабама, забелязала, че нощно време хулигани хвърляли по дървото, разтящо край дома ѝ рула тоалетна хартия.
Разбира се, Шерил заедно със семейството си свалили „украшенията“ от дървото, но няколко къса от хартията не успели да достигнат.
Може би е трябвало да използват стълба, но на някой от семейството му дошла „блестяща идея“ да запалят хартията. Но едно от запалените парчета попаднало на тревата и тя се запалила.
За броени секунди огънят стигнал до задния двор на дома им, където се намирала бутилка с пропан …..
Когато пожарът започнал, Шерил, нейният син, майка ѝ и възрастната ѝ леля били в къщи, но успели да избягат на улицата, докато пламъкът обхванал цялото здание.
Никой от членовете на семейството не е пострадал, но от дома им останали само димящи руини.

Даниела вдигна очи и се загледа през прозореца. Беше започнало да се смръчава. Клоните на дърветата се открояваха в бледото небе.

– Винаги съм предполагала, – каза Даниела, – че между момчетата съществуват много близки приятелства. Като между Давид и Йонатан.

Емил сви рамене.

– Имал съм приятели, разбира се, но с никой от тях не останах заедно през годините. Нямам такъв приятел, който да нарека истински.

– Жалко, – каза Даниела. – А не съжаляваш ли, че е станало така?

Емил се позамисли:

– Бих искал да имам много приятели.

– Но ти можеш да имаш много приятели, хората на твоята възраст се сприятеляват толкова лесно.

– Не и аз, – възрази Емил. – Това, което искам, е само …..човек, който да ме разбира и подкрепя в живота.

Даниела взе чашата си кафе, отпи от нея и каза:

– Радвам се, когато успея у някого да предизвикам размисъл.

Двамата бяха интересна двойка. Емил беше на 25 години, строен млад човек, а Даниела стара жена, с посребрени коси. Често се събираха на кафе. Емил, често идваше за съвет при нея, тя му бе като майка, защото неговата бе починала много рано. На старата жена и беше приятна неговата компания. Понякога с въпросите си я връщаше в миналото ѝ.

Скоро го беше зарязала приятелката му, но Емил още таеше надежда, че тя пак може да го потърси.

Той беше навел глава и съсредоточил погледа си в една точка. След малко продължи мислите си на глас:

– Как става така, че човек се увлича по някой, който не го прави щастлив? Ти не си била щастлива с него, нали?

Тя му беше разказвала за голямата си любов, но …. беше останала сама.

– Не, не бях щастлива.

– Много ми е интересно, това не го ли осъзна още в началото, имам в предвид, че нищо няма да излезе от връзката ви?

– Много често се случва да обикнеш неподходящ човек и да продължиш да го обичаш с надеждата, че нещо ще се промени. Бях влюбена в него до уши. Обичах го толкова много, че той беше единствения човек, когото исках да виждам. Всичко друго нямаше значение. Като си помислих за болката, която щях да изпитам, ако се откажех от него, изтръпвах и за това упорствах.

Тя се върна в спомените си. Той я изостави само заради това, че родителите му не бяха я одобрили. След това тя чу, че забягнал с някаква проститутка и се оженил за нея. Мислите ѝ хвърлиха тъжна сянка върху лицето.

– Съжалявам, – каза Емил. – Не трябваше да те разпитвам.

– Аз не съжалявам, – отвърна Даниела. – Виждаш как човек взема големи решения, когато не е на себе си и греши. Внимай, не позволявай така да ти се замае главата, че да объркаш живота си.

Какво можеше да ѝ каже. Той обичаше, но не беше обичан. А когато човек е така, много боли …..