Димчо понякога бе наказван от майка си. Тя не му позволяваше да играе на компютърни игри, защото прекаляваше и губеше представа за времето.

Днес майка му отиде до магазина. Баща му бе починал миналата година.

Димчо седеше сам само четиридесет минути, но се чувстваше тъжен.

За това се обади на баба си, майката на баща му. Тя бе мила, добра старица и обичаше много внука си.

Димчо ѝ се оплака:

– Мама ме наказва много жестоко.

И отчаяно заплака.

Причината за обаждането и сълзите бе, че Димчо искаше повече внимание и любов.

– Сега седя сам. Мама отдавна излезе, още сутринта. Няма нищо за ядене, а аз съм гладен, – продължи с оплакванията си момчето. – Бабо, не плачи, мама сигурно ще ме нахрани като се върне. А и не мога да играя. Мама ми забрани и ми взе всичките играчки.

Старицата отсреща плачеше и продължаваше да слуша оплакванията на внука си:

– Мама иска да се омъжи. Чух, че каза това на съседката. Сигурно ще ме прати в някое сиропиталище. Мама не ме обича.

– Добре, Димчо, скоро ще дойда, – проплака бабата по телефона.

Скоро след това майка му дойде от магазина. Момчето бе приключило разговора.

То посрещна майка си радостно и се зарадва на лакомствата, които тя му донесе.

Димчо напълно забрави за разговора с баба си.

На другия ден старата жена пристигна с представител от социалните служби и човек от местната полиция.

Получи се голяма разправия. Започнаха разпити и проверки …

Накрая всички се разплакаха, а бабата се тюхкаше:

– И аз съм тръгнала да спасявам внука си. От какво? Да ме пита човек и аз не знам…..

Понякога сме недоволен, но трябва да знаем, че всяко оплакване води след себе си сериозни последствия.

Ако се нуждаете от утеха или насърчение, не е нужно да се оплаквате и да прекъсвате отношенията си с близките хора.

За това помислете добре, преди да почнете да мрънкате на някого.

Елена се грижеше за майка си, докато тя бе в болницата. Това бяха тежки месеци за нея.

Един ден Елена застана на колене и се помоли:

– Благодаря ти, Господи, за това време, когато бях болногледач на майка си. Помогни ми по-леко да приема загубата ѝ.

Тя се мъчеше да хвали Бога, а същевременно се бореше със смесените си емоции.

Когато майка ѝ напусна този свят, Елена плака неудържимо.

Въпреки болката и скръбта си тя прошепна:

– Алелуя.

По-късно се укоряваше:

– Как мога в такъв опустошителен момент да хваля Бога?!

Дълго размишлява над това и разбра:

– Бог преплита трудностите и надеждата. Има времена на скръб и радост, чувство на сигурност и ужас.

Независимо дали сме щастливи или наранени, можем да се доверим на Бога и да му се покланяме с радостни викове и сълзи на хваление.

В част от семейство Стоянови се зароди желание да си имат котка. Майката и децата бяха „за“ домашен любимец, но бащата бе против.

Най-накрая Антон, главата на семейството се съгласи с уговорката:

– Добре, имаме нужда от помощ за намаляване на популацията от мишки в нашия дом.

Решено бе котката да се вземе от местния приют за животни. Така щяха да подкрепят добрата кауза.

Там си избраха възрастна черна котка.

От приюта им дадоха строги инструкции:

– Още от първата седмица трябва да установите определен режим на хранене.Така котката научава, че вашия дом е мястото, към което тя принадлежи и че винаги там ще намира храна и ще бъде безопасно за нея.

– Ако я храним без режим, тя няма ли да разбере това? – попита Антон.

– Не, – усмихна се служителката от приюта, – но ако реши да се скита, тя винаги ще се връща във вашия дом.

Антон вдигна рамене и добави:

– Щом е необходимо …., но това няма значение, за нея ще се грижат децата и жена ми.

Ако не познаваме истинския си дом, завинаги сме изкушени в напразно търсене на доброта, любов и смисъл на живота си.

Има много гласове, които ни примамват с лесни обещания да решат проблемите ни или да ни осигурят „мъдрост“ за вълнуващо бъдеще, но ако искаме да живеем наистина, трябва да останем в Исус.

Марта празнуваше стогодишния си рожден ден. Тя отгледа три момчета сама, когато остана вдовица на тридесет и пет години.

На този ден я изненада един от синовете ѝ със своето изказване:

– Мама бе пример за мен в постоянство и вяра. Тя се е молила за мен през целия ми живот. Когато попаднах в киното, молитвата ѝ за успех и спасението ми ме следваха навсякъде. Благодаря на майка ми, че направи всичко което можеше за мен, а Бог подейства да бъда това, което съм днес.

Молитвите на тази жена бяха не само за спасение на синовете ѝ, а и да си намерят благочестиви съпруги.

Не винаги получаваме отговор на молитвите си по начина, по който бихме искали.

Подобно на тази майка, ние трябва да продължим да се молим за болните и тези, които са в беда.

Когато общуваме с Бог чрез молитва като нея, ще намерим насърчение, мир и увереността, че Бог работи в живота ни.

Нека се молим и да не се отказваме лесно.

Молитвите ни намират път до грижовното сърце на Бога, а Божията любов ще ни помогне да издържим през каквото ѝ препятствие да преминаваме.

Бе слънчево. Това предразполагаше за повече срещи и разговори.

Мишо и Дечо седяха в парка и тихо разговаряха.

– Знам, че си счетоводител в банка, а жена ти какво работи? – попита Дечо.

– Тя не работи.

– Как така не работи? – изненада се Дечо. – Все се занимава с нещо.

– Тя си е в къщи …

Дечо се усмихна и попита:

– Кой прави закуска сутрин?

– Жена ми, защото тя не ходи на работа.

Дечо недоволно присви очи.

– Кога става жена ти?

– Събужда се рано, защото трябва да приготвя обяд за децата. Проверява ги дали са добре облечени и сресани. След закуска, следи да си измият зъбите и да дали всичко е прибрано в раниците за училище. Буди бебето, сменя памперса и дрехите му. Кърми го и прави закуска, всичко едновременно, – безизразно изброява Мишо.

– Кой води децата ви на училище? – У Дечо вече се усещаше напрежение.

– Жена ми ги кара до училището, нали тя не работи.

– След като децата си на училище, с какво се занимава тя?

Мишо махна с ръка и веднага отговори:

– Винаги намира какво да прави, докато е навън. Плаща сметки или отива в супермаркета. Като забрави нещо се връща отново.

– С Бебето?

– Разбира се с него, – потвърди Мишо. – След като се прибере, храни бебето, сменя памперса му и го слага да спи.

– Навярно тогава идва ред и тя да си почине?

– Не, – завъртя отрицателно глава Мишо, – Докато то спи, тя мие чиниите, оправя прането и чисти из къщата.

– А ти какво правиш, след като се върнеш от работа? – иронично го изгледа Дечо.

– Почивам си. Уморен съм. Цял ден съм работил.

– А жена ти?

– Прави вечеря, сервира на мен и децата, мие чиниите, подрежда масата. Изхвърля боклука. Разхожда кучето. Помага на децата да си легнат, дава им топло мляко. През нощта става да кърми бебето, да сменя памперса му ако е нужно.

– И на това му викаш, „тя не работи“?! – Дечо бе готов да удари един шамар на Мишо, но се въздържа.

Имаше ли смисъл?!

Този човек не осъзнава какво безценно съкровище има у дома си.

Радвайте и оценявайте Вашите съпруги, майки, баби, лели, сестри, дъщери, защото тяхната саможертва е безценна.

Жената е като солта. „Присъствието ѝ не се помни, но липсата ѝ прави всичко безвкусно“!