Само за един час у Каблешкови се бяха събрали около 28 души съзаклятници. Неджиб ага бе дохождал втори път, но майка на Каблешков го бе скрила, а на Неджиб ага бе казала:

– Още не се е прибрал, аго.

Някои от съзаклятниците изгаряха от нетърпение да се прогласи въстанието, за тях нямаше значение, че бяха малцина.

Каблешков се обърна към двама от съзаклятниците и каза:
– Отидете в двете черкви и ударете камбаната и клепалата. Така ще се извести на останалите, че въстанието е избухнало.

Гласът на железните и дървените клепала на двете черкви, както и този на пукнатата камбана от черквата „Св. Николай“, разтревожиха населението. Тези звуци бяха някак особени, тревожни.

Жандарите на Неджиб ага, които бяха се пръснали из селото, за да търсят исканите съзаклятници, сега се бяха прибрали в конака.

Щом удариха камбаните, учителят каза на уплашените ученици:

– Това е знакът, че вече ще въстанем срещу неприятелите и притеснителите на народа и ще се бием за свободата си.

Децата бързо тръгнаха към домовете си, те знаеха за какво говори учителя им. Не веднъж бяха помагали на по-големите.

Дружината на въстаниците се бе разделила на две отделения, които тръгнаха от две различни посоки към конака.

Каблешков каза на един от въстаниците:

– Трябва няколко души да завардят Пловдивския път, за да не избягат някои от турците или самия Неджиб.

Въстаникът кимна с глава и тръгна.

Вече се чуваха гърмеж към конака. Хората подали глави навън питаха:

– Какво става?

– Четата с Каблешков е при конака и трепе турци, – каза един мъж въоръжен с пушка.

Наизлизаха мъже с оръжия и започнаха да гърмят.

– Да живее България! Който е въстаник и българин да излезе с нас!- започнаха да викат въстаниците.

На няколко врати се появиха жени и попитаха уплашено:

– Какво е станало? Да не са дошли турците да ни колят?

– Не бойте се, – каза един от въстаниците, – няма никакви турци в селото. Само не излизайте навън,  да не ви убие някой заблуден куршум.

Когато се събраха доста въстаници около Никола, той разясни, каква ще бъде работата на новосформираната чета:

– Ние ще пазим да не избягат някои от турците, които се намират в селото.

Веднага четата се разпръсна около плетовете и ливадите, които се намираха около Пловдивския път. Там паднаха убити двама турци овчари, които не пожелаха да предадат оръжията си.

Мнозина от въоръжените българи лижеха кръв от ножовете си, защото съществуваше суеверие, че който лизне турска кръв, никога няма да се бои от турчин.

Малко след това се зададоха към Копривщица други двама конни жандари, но докато въстаниците ги чакаха да се приближат, за да могат да ги достигнат куршумите, те бързо се върнаха назад.

Навярно бяха видели убития си другар и коня му. Въстаниците им изпратиха няколко куршума, но нито един не ги застигна.

Те първи занесоха  в Пловдив известието, че в Копривщица има въстание.

Каблешков дойде и остана доволен от засадата. След това предложи:

– Да напишем писмо до Панагюрище.

Останалите бързо се съгласиха.

Каблешков започна да диктува писмото:

– Братя! Вчера пристигна в село Неджеб ага, от Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборищкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра, с няколко заптиета… Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!… Ако вие, братя, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище…
Копривщица, 20 април 1876 г.
Т. Каблешков.

Писмото  бе написано с мастило, защото кръвта на убитите турци се  бе вече съсирила. Само отдолу на писмото бе нацапан с кръв един кръст.

– Кой ще занесе писмото?

Яви се един млад пъргав въстаник. Каблешков му даде коня си и му каза:

– Не го жали, но гледай да стигнеш колкото се може по-бързо в Панагюрище. Щом дойдеш до Дриновия хан, питай за къщата на апостолите и им предай писмото, Да не се връща докато не видиш, че и панагюрци са въстанали. Да поискаш от апостола писмо, в което се казва, че панагюрци също са въстанали.

Човекът се качи на коня и отлетя, като вихър.

Никифоров взе двете си деца, за да ги заведе на разходка.

Когато Меги и Иво седнаха в колата, изтръпнаха от страх. Баща им беше пиян.

Автомобилът се движеше с превишена скорост. Меги се бе свила на седалката и цялата трепереше.

Иво не се стърпя и извика:

– Татко, спри. Ти си пиян. Изобщо не трябва да караш……

Никифоров изобщо не обърна внимание на сина си и натисна още повече педала за газта.

– Моля те, татко, – с разтреперан глас се обади Маги, – ние не искаме да умираме.

Никифоров се хилеше просташки и се заливаше от смях. Напук на предупреждението на децата той увеличи още повече скоростта на автомобила.

– У теб ли е телефона, – прошепна Меги на брат си.

Иво бързо го извади от джоба си и въпросително я погледна.

– Набери 112 и изпрати SMS ….

В това време баща им едва не се вряза в една кола. Меги изпищя, а пръстите на Иво започнаха бързо да се движат по бутоните на телефона.

Маги реши по някакъв начин да накара баща си да спре колата.

„Как да го накарам поне за малко …? – трескаво си мислеше момичето“.

Изненадващо Меги му се усмихна и каза:

– Татко, караш като на рали, голям майстор си, но аз съм гладна. Нека да се отбием, да хапнем нещо в Макдоналдс.

– Браво, моето момиче, така те искам. Не да пищиш от страх. Щом искате, ще отидем да похапнем нещо.

Настаниха се на една маса и преди да си поръчат, полицаите влязоха в заведението. Те отведоха Никифоров на страни и му направиха алкохолна проба.

– Господине, – обърна се един от полицаите към него, – уредът отчита три пъти по-висока от допустимата норма за алкохол. – Как можете да карате в такова състояние автомобила си? Можете да убиете децата си.

Никифоров махна с ръка, но полицаите изобщо не изслушаха пиянските му извъртания и бръщолевения, а бързо го отведоха.

Майката на Меги и Иво ги прибра у дома. Когато разбра какво се е случило, хвана се за главата и каза:

– Той е луд, можеше да ви прибие.

На доктор Бонев му предстоеше да извърши сложна операция. Той беше много притеснен, но се надяваше да успее.

В 21 седмица от бременността на Надя на плода ѝ поставиха  диагноза вроден гръбначен дефект. Това заболяване не дава възможност на човек, да се изправи и ходи нормално.

И все пак имаше изход от положението. Плода се нуждаеше от хирургическа намеса.

– Ти знаеш какво е ситуацията, Наде, – каза хирурга. – Трябва да ти направя кесарево сечение, да извлека матката от коремната кухина и през малък разрез да оперирам бебето ти. Ако успея да направя това, то ще да се роди абсолютно здраво.

Бъдещата майка, работеше като акушерка. Въпреки сложността на операцията, тя каза на доктор Бонев:

– Готова съм на тази рискована крачка. И без това друг изход няма. Детето ми може единствено да оцелее чрез тази опасна операция.

Дойде денят и Бонев внимателно се зае със спасяването на още нероденото дете.

Операцията наближаваше към своя край….. И тогава се случи нещо много странно.

През разреза в матката се появи мъничка, но напълно оформена ръчичка, която хвана хирурга за палеца.

Бонев притихна. Той беше зашеметен. Не можеше да се помръдне от изненада.

– Виждате ли,  докторе, – обади се една от асистиращите сестри, – още неродилото се бебе, ви благодари, че сте спасил живота му.

Очите на всички в операционната се насълзиха, а на лицата им засияха разнежени усмивки.

Това дете се роди точно на определеното време и бе напълно здраво. Родителите му го кръстиха Самуил.

Еди собственик на крава, която скоро се била отелила, успял успешно да я продаде на пазара.

Изглежда кравата била ужасно огорчена от това, че са я разделили от телето ѝ, за това избягала от новото си жилище.

Преодолявайки десетки километри, тя се добрала до родните ясли.

Новият стопанин на кравата бил толкова развълнуван от тази кравешка преданост, че веднага след като „преданата майка“ била намерена, той купил и нейното теленце, така че двете животни да не се разделят повече.

Баба Стефана влезе в кухнята, повдигна вежди и каза на Ема и майка ѝ:

– Какъв е този шум, който вдигате?

Но когато видя капака на тенджерата на пода, покрит с теракота и шала, който Ема бе свалила от очите си, разбра какво става. Двете бяха експериментирали, за да разберат дали слухът на Ема се е възвърнал.

Трите стояха смутени и се гледаха мълчаливо. Ема бързо излезе от стаята.

– Губиш си времето,  Ана, – каза баба Стефана. – Ако наистина искаш да и помогнеш, накарай Ема да се събуе боса. Дай ѝ възможност да усети вибрациите по стъпалата си.

Ана много уважаваше старата жена, все пак тя ѝ беше майка, но не винаги бе съгласна с нея.

– По-добре я изпрати с специално училище за нея, – продължи баба Стефана. – На двадесет километра от тук има такова. До там има редовен превоз, лесно ще я водим и прибираме у дома. Това училище е на повече от четвърт век, има богат опит.

Ана въздъхна, но нищо не каза.

– И на мен ще ми бъде тежко като замине, – каза с мъка баба Стефана, – но тя трябва да се научи да чете и пише. Там ще я обучат на езика на жестовете. Вече използва ръцете и цялото си тяло, когато разговаря с нас. Тя учи бързо, знаеш, че има доста пъргав им.

Баба Стефана постави ръка на рамото на Ана и с омекнал глас каза:

– Приеми я такава, каквато е. Престани да се самообвиняваш. За това, че Ема се разболя и изгуби слуха си, нямаш вина. Каквото и да опитваш, дори много силно да го желаеш, не можеш да върнеш слуха на детето.

Ана тресна капака на масата и започна да мачка шала в ръцете си.

„Аз сам ще я обучавам и ще реша къде да я изпратя, – мислеше упорито Ана. – Само аз съм виновна за нейното оглушаване, за това ще направя всичко, за да си върне поне част от слуха“.