Във високосната 1868 г. на 29 февруари Росини за последен път празнувал своя рожден ден.
В неговия парижки апартамент бил организиран грандиозен празник.
Някой от гостите го попитал:
– На колко години ставате,маестро?
– Нима може да ги запомни човек? Годините са като жените. Забелязваш ги, само когато ти изневерят ….
Когато през 1805 г. във Франция се разпространил слух за смъртта на Хайдн, парижките почитатели на композитора решили да проведат траурна среща посветена на паметта на великия маестро.
Хайдн научил за това и побързал да им напише:
„Безкрайно съм ви благодарен за организирането на тази среща, посветена на смъртта ми. За съжаление, не мога лично да участвам и дирижирам изпълнението на траурния марш за покой на душата ми“ Франц Йозеф Хайдн.
В Париж Аделина Пати за първи път пяла в дома на Росини. Тя изпълнила ария от „Севилския бръснар“ със собствени вариации.
Това предизвикало голям възторг у слушателите, но не и у Росини.
Композиторът изказал маса комплименти на певицата за нейния глас, а накрая попитал:
– Между другото, от къде е арията, която изпяхте?
– Но самият вие сте я написали, маестро, – възкликнала певицата.
– Наистина ли? Странно аз съвсем не познах собственото си произведение, – студено отговорил Росини и демонстративно излязъл от стаята.
Веднъж композиторът Макс Регер дирижирал концерт от свои творби. В тях певец трябвало да изпълни така наречената „свободна каденца“.
Певецът сносно се справил с първите тактове на каденцата, а след това се изгубил, започнал да блуждае в различни тоналности, направил няколко невероятни импровизации, в крайна сметка отново се върнал в правилната тоналност и с облекчение пристъпил към края.
За да отбележи този щастлив изход, композиторът весело извикал на сконфузения солист.
– Добре дошли, маестро! През цялото време не изгубихме надежда, че отново ще се срещнем с вас!
На рождените си дни Тосканини се отказвал от всякакви почести и поздравляния.
Такъв ден прекарвал в интензивна работа, репетирал със оркестъра си програмата за предстоящите концерти.
Въпреки забраната на Тосканини, при маестрото се явил един от приятелите му и го поздравил. Между другото го попитал:
– Артуро, недей да криеш, на колко години всъщност ставаш на 86 или 87 години?
– Не знам, – отговорил Тосканини, – водя отчет на всички партитури, всички репетиции, всички плочи със записи на изпълненията на моя оркестър. Нима съм длъжен освен всичко това, да правя сметка и на годините си?