Милчо се потърка по корема и тъжно констатира:

– Гладен съм.

– Е, не си ли закусвал? – подкачи го Пламен.

– Ядох, но пак съм гладен, – печално изстена Милчо.

– Минали са едва два часа и половина от тогава. Как така си гладен? – изуми се Пламен.

– Хубавото е, че повечето от нас не се тревожат, че дълго време ще останат гладни, – скептично отбеляза Милчо.

– Вярно е, – заяви гордо Пламен, – имаме изобилие от храна. Е, може да имам малко неудобство с времето, необходимо да отидеш до магазина, някоя закусвалня или ресторант, но едва ли знаем какво е истински физически глад.

– Интересно, едно време не е имало фризери и хладилници. Хората са търсели храна ден след ден, тъй като тя не е могла да се съхранява за продължителен период от време. Как са я карали тогава? – замисли се сериозно Милчо.

– Освен това приготвянето на храна е било трудоемко и продължително, – допълни Пламен.

– Истинският глад е направо разяждащ, буквално ме боли корем, а ако е нощно време, не мога да заспя, – призна си Милчо.

– А мислил ли си за глад и жажда в духовната сфера? – попита Пламен.

– Ние сме благословени, ако сме гладни и жадни за Бога и Неговото Слово, страстно желаещи правдата.

– Кое е по-добро да си физически или духовно гладен? – Пламен предизвикателно погледна приятеля си.

– Предпочитам изобщо да не съм гладен, нито физически, нито духовно, – усмихна се Милчо. – А сега отивам да ям защото стомахът му се бунтува, а за другото ще му мисля после.

Случвало ли ви се е да отидете до магазина, когато стомахът ви е празен?

Е, на вас не знам, но на Пепо точно това се случи.

Той си купи неща, които съвсем не му трябваха. За него нямаше значение дали това е добро или не за стомаха му, важното бе да напълни корема си.

Когато човек е самотен в живота си, той прави същото.

Взимаме неща от рафта, не защото имаме нужда от тях, а защото сме гладни за любов.

И защо го правим?

Защото се страхуваме да се изправим сами в живота.

От страх да се вместим някак си между другите сме готови да поглъщаме лекарства, отвари от билки и какво ли не.

За да не изпъкнем много, носим дрехи, които дори не се замисляме, дали ни пасват.

Искаме да изглеждаме големи и богати, за това теглим заем, за да си купим къща.

Не искаме да спим сами, за това лягаме с всеки.

Страхувайки се, че няма да бъдем обичани, за това търсим любов на всички възможни грешни места.

Но всичко това се променя, когато ни срещне Божията съвършена любов. Само тя може да пропъди всеки страх.

Тогава ти не се чувстваш сам.

В селската кръчма бе уютно и топло. Местните често се отбиваха там да си побъбрят.

Днес на това събиране присъстваше и един мъж с започваща да се прошарва коса и малка къса брадичка.

Мъжете в кръчмата бяха почнали да разказват, кой къде работи.

– Аз съм тракторист и работя в месното стопанство, – започна Димитър.

Последва кратко обяснение на трудностите в професията му.

– Всеки ме е виждал с камиона, – похвали се Гошо, – карам стоки в магазина.

Михо тупна с ръка по масата и рязко добави:

– Аз го товаря всеки ден. Чувалите и по-тежките неща направо ме смачкват, но какво да се прави, все някак трябва да се живее.

Дойде ред и на непознатият.

– Аз съм композитор, – тихо каза той.

Мъжете от компанията тактично се усмихнаха, а Васил се обади:

– Е, като не искаш, не го казвай!

Димчо понякога бе наказван от майка си. Тя не му позволяваше да играе на компютърни игри, защото прекаляваше и губеше представа за времето.

Днес майка му отиде до магазина. Баща му бе починал миналата година.

Димчо седеше сам само четиридесет минути, но се чувстваше тъжен.

За това се обади на баба си, майката на баща му. Тя бе мила, добра старица и обичаше много внука си.

Димчо ѝ се оплака:

– Мама ме наказва много жестоко.

И отчаяно заплака.

Причината за обаждането и сълзите бе, че Димчо искаше повече внимание и любов.

– Сега седя сам. Мама отдавна излезе, още сутринта. Няма нищо за ядене, а аз съм гладен, – продължи с оплакванията си момчето. – Бабо, не плачи, мама сигурно ще ме нахрани като се върне. А и не мога да играя. Мама ми забрани и ми взе всичките играчки.

Старицата отсреща плачеше и продължаваше да слуша оплакванията на внука си:

– Мама иска да се омъжи. Чух, че каза това на съседката. Сигурно ще ме прати в някое сиропиталище. Мама не ме обича.

– Добре, Димчо, скоро ще дойда, – проплака бабата по телефона.

Скоро след това майка му дойде от магазина. Момчето бе приключило разговора.

То посрещна майка си радостно и се зарадва на лакомствата, които тя му донесе.

Димчо напълно забрави за разговора с баба си.

На другия ден старата жена пристигна с представител от социалните служби и човек от местната полиция.

Получи се голяма разправия. Започнаха разпити и проверки …

Накрая всички се разплакаха, а бабата се тюхкаше:

– И аз съм тръгнала да спасявам внука си. От какво? Да ме пита човек и аз не знам…..

Понякога сме недоволен, но трябва да знаем, че всяко оплакване води след себе си сериозни последствия.

Ако се нуждаете от утеха или насърчение, не е нужно да се оплаквате и да прекъсвате отношенията си с близките хора.

За това помислете добре, преди да почнете да мрънкате на някого.

В малка работилница с предверие към улицата, което бе превърнато в магазин работеше Емил.

Неговите модели се отличаваха с голяма прецизност.

Често пред вратата му имаше опашка от чакащи клиенти.

Съветваха го:

– Разшири производството си. Наеми за това хора.

– Не, – отвръщаше той, – обичам нещата да са малки и контролируеми.

– Какво ще ти пречат другите хора, които наемаш, нали ти ще ги контролираш?

– Не искам да се нуждая от клиентите си повече, отколкото те от мен.

Емил бе същият и в къщи. Пазеше мислите си и чувствата си, за да не показва, че се нуждае от нещо, което могат да му дадат съпругата или децата му. Тъй като нищо не споделяше с тях, те изобщо не го познаваха.

Освен това Емил нямаше близки приятели.

Всичко тръгваше от детството му. Баща му казваше:

– Мъжествено е да не се нуждаеш от никого.

И наистина Емил рядко виждаше баща си, защото за него бе важна кариерата. В очите на сина си той бе силен и смел, защото от никой не търсеше помощ или подкрепа.

Така и израстна, с чувството, че трябва да се справя сам с живота без чужда помощ.

За това и живота му бе самотен, но той не разбираше колко много губи.

Човек се нуждае от помощта на другите, а понякога и той може да бъде необходим за някого.