Димчо бе само на две години, но бе много любознателен. Това негово любопитство един ден едва не свърши с лоши последствия.
Беше хубав есенен ден. Слънцето се опитваше да стопли хората, но безуспешно, защото студеният вятър свистеше неудържимо и караше минувачите по улицата да се загръщат още по-добре във все още леките си връхни дрехи.
Димчо заедно с майка си и сестра си Албена се отправи към магазина. Но там го очакваше най-голямото приключение в досегашния му живот. Той щеше да стане главен герой на малък инцидент.
Когато майка му купи нова седалка за кукото му, малкото момче бе във възторг. Това приспособление много му хареса и Димчо настоя:
– Нека аз да го нося. Нали е за мен?
– Е, добре, – съгласи се майка му, – само бъди внимателен с това.
Но белята стана за броени секунди. Майка му за миг се обърна за да вземе нещо от рафта, когато Димчо надена седалката на главата си. Въпреки опитите му да я махне,тя остана здраво закрепена.
Чу се детски писък и рев. Това бе израз на безпомощността на малкото момче, да се освободи от капана, в който само бе попаднало.
Майка та на Димчо и сестра му опитваха какво ли не, но седалката се бе заинатила и не мърдаше от главата на малкия любопитко.
Дойдоха и служители от магазина, за да помогнат.
– Благодаря ви, – каза майката на Димчо, – че проявявате разбиране и търпение в случая.
Отначало на разплаканото малко момче дадоха бисквити, за да го утешат. След това някой от персонала намаза седалката с масло и се опита да я измъкне от главата на нашия злополучен герой, но нищо не стана.
Тогава семейството се премести в сервизното помещение. Един от служителите в магазина се усмихна на Димчо и каза:
– Няма страшно! Не се бой юначе! Сега ще те освободим от тази „натрапница“.
Той внимателно сряза пластмасовия капан и освободи главата на момчето. След няколко минути Димчо се успокои напълно.
Но не си мислете, че Димчо се отказа от по-нататъшните си проучвания в света, който го заобикаляше…
