Вярата е сляпа. Когато виждаме, това не е вяра, а философстване.

Ако преплуваме Атлантически океан, правим го с вяра. Ние не забелязваме набелязания път във водата, нито някакъв признак за бряг, когато сме сред нея.

Въпреки всичко ние се движим всеки ден следейки своя път по картата с такава точност, все едно ни е оставена широка диря, начертана от тебешир.

На разстояние 20 мили от брега, ние знаем точно къде се намираме, все едно сме видели това място преди три хиляди мили, когато ни е заобикаляла само вода.

Как сме измерили и набелязали своя път? Всеки ден капитанът е взимал своите инструменти, гледал е небето и е планирал пътя си по слънцето. Той е плувал по указание на небесните светила.

Така и вярата гледа нагоре и плува по указанията на Бога, без да вижда бреговете, нито пътя пред себе си.

Честите спирания, като че ли ни водят в пълна неизвестност, в тъмнина и бедствие. Но Бог навреме открива път и често тези мрачни среднощни часове се превръщат в предверия към светлината.

Твърде много от нас бързат да видят края на пътуването си, без да са се хванали за работа. Ако можехме и ни се отдадеше това, как щяха да се развият у нас християнските добродетели?

Вяра, надежда и любов не се откъсват от дървото като зрели ябълки.

В сравнение с нашите крака, упованието в Бога по-бързо ще ни доведе до края на пътуването ни.

Надя извърна глава за да не гледа лицето му. Изведнъж се разтрепери. Видя жена с нейните черти, която лежеше върху мраморно легло от облаци.

– Позна ли се? – попита весело Милан.

Надя кръстоса треперещите си ръце пред гърдите. Приликата беше изненадваща. Тайната на нейната душа бе ясно разкрита в каменните черти.

Надя гледаше като омагьосана каменната си близначка. Милан беше пресъздал душата ѝ, бе разголил същността ѝ, като бе проникнал в най-тайните ѝ кътчета.

Какво ли изпитваше към нея, щом бе съумял така дълбоко да проникне в човешката ѝ същност.

– Аз те обичам, – каза тихо Милан и я хвана за ръката. – Никога не съм обичал друга жената така до сега. Трудно ми беше да го призная дори пред себе си. Исках да те забравя, но щом те видях, разбрах, че не мога да те изтръгна от сърцето си.

Надя можеше да си тръгне, но не го направи. Трябваше да му забрани да ѝ говори така, но вместо това тя го слушаше. Тялото ѝ трепереше. Цялата бе изпълнена със страх.

Надя беше объркана и замаяна. Не разбираше нито една негова дума, но същевременно улавяше всеки нюанс на обяснението му в любов.

Милан говори продължително, без да я притеснява. Гласът му беше изпълнен с топлина, нежност и страст, които бяха смесени с тъга и примирение.

Изведнъж Милан се озова на колене пред нея.

– Обичам те с цялото си същество. Дори и да ме мразиш, няма да престана да те обичам.

Милан я привлече към себе си, прегърна я и целуна устните ѝ. Надя искаше да крещи, да се отбранява, да го отблъсне, но видя насълзените му очи.

Внезапно в тялото ѝ нахлу желанието, което я бе преследвало с години. Това беше копнеж към всичко и същевременно към нищо. Надя усещаше безпокойство и зараждаща се несигурност.

И тогава тя разбра. В този миг щеше да намери отговор на желанието си, което отдавна пламтеше в тялото ѝ. Беше безсмислено да се противи.

В нея кънтеше предупреждаващо: „Не, не! Спри!“ …..

Ръцете ѝ се разтвориха и тя го притисна до себе си. Устните им се сляха.

Когато се пробудиха от целувката, отзвукът от страстта им кънтеше като ехо на  Божия глас, който викаше децата си в райската градина. Те бяха като Адам и Ева. Погледнаха се и разбраха, че са голи …..

Станислава затвори прозореца, отпусна се на земята и скри лицето в ръцете си. Искаше да остане сама, необезпокоявана от никой. Трябваше да събере разпилените се мисли. Нужно бе да разсъждава разумно над случилото се и чувствата си.

Искаше да помисли, но не можеше. Натрапваше ѝ се въпрос, въпреки волята ѝ, а той щеше да пръсне мозъка ѝ.

– Какво направих?

Досега в живота си не бе изпитвала такова силно вълнение. Всичко излезе от релсите.

– Какво право имам да живея след това, което се случи? Извърших грях, обремених се с тежка вина, – шепнеше Станислава като обезумяла.

Как можеше денят да е толкова ведър и ясен, когато при нея нещата не бяха наред и нищо не бе както преди.

– Какво направих?

Постепенно започна да мисли по-ясно и изрече първите си обвинения срещу себе си:

– Защо проявих такова лекомислие? За какво потърсих този мъж в дома му? И то сама?

Тя го познаваше много добре и знаеше на какво е способен. Нали веднъж успя да я целуне. В гърдите ѝ се надигна гняв срещу собствената ѝ слепота и слабост. Как бе паднала толкова ниско? Заслужаваше презрение и позор.

Картините от срещата се мяркаха като призраци пред нея и срамът я заля.

– Какво направих?

Сърцето ѝ биеше спокойно и равномерно, то не вземаше участие в бунта на душата и ума ѝ. Колко време бе прекарала в прегръдките му? До сега не беше се отдавала така всецяло както в онзи безвременен миг.

Всички чувства, които бе изпитвала някога сладост и болка, радост и тъга, безкрайно щастие и голямо страдание в този единствен миг се бяха слели.

Прозрението я улучи като светкавица. В секундата, когато гореше от любов бе усетила, че ѝ убягва нещо ….., което не можеше вече да върне назад.

Филип спря пред голямата колона и отвори вратичка, която водеше към една тясна и вита стълба.

– Ела, – Филип подкани Климентина след себе си.

Тя се поколеба, но когато Филип бързо се изгуби нагоре по стълбата, Климентина го последва. Навярно бяха изкачили няколко стотин стъпала, когато Филип бръкна в джоба си и извади ключ, с който отвори врата, която съвсем не се забелязваше в тъмното.

Когато Климентина прекрачи прага, дъхът ѝ спря от изненада.

– Имам чувството, че сме на небето, – едва прошепна тя.

Над тях се издигаше голям кръгъл купол, от където ги гледаха ангели и светци. Обливаше ги ослепително силна светлина.

– В този купол, – започна тихо, почти благоговейно Филип, – се обединяват земята и небето, човеците и Бога, тук е цялото творение. Всяко създание си е намерило мястото.

Филип бе вперил поглед към върха на купола, от който струеше особено ярка светлина.

– Там, – посочи с ръка нагоре Филип, – Бог Отец излиза от облаците, за да благослови делото си. До него е седнал Исус Христос, а под тях са ангелите и цялото небесно войнство.

Климентина не можеше да откъсне поглед от това, което виждаше. Очите ѝ попиваха изобилието от цветове и форми. Като че ли присъстваше на празненство. Горе в купола ликуваха ангелите. Счу ѝ се ангелска песен.

– Куполът наистина ли е небето? – попита тя.

– Да, – кротко започна да обяснява Филип, – това небе се носи от четири невероятни колони. Виж само как са поставени. Това са стълбовете на вярата, на тях се крепи целия Божествен ред. Мисията на църквата е да възвестява тази вяра и да я разпространи из целия свят. За това на всяко място, където свода се опира на колоните, са изобразени четирите евангелисти.

– За лицата в кръговете ли става дума? – попита Климентина.

– Матей, Марко, Лука и Йоан, – изброи ги Филип – и всеки носи знака на орел, лъв ….

– А къде са хората, – прекъсна го Климентина.

Филип посочи с ръка надолу. Там се виждаха вярващите, дребни като мравки.

– Така ли ни вижда Бог, както ние виждаме тези хора долу? – трепна Климентина. – От тук не се различава почти нищо.

– Какво са хората? – попита Филип. – Божията милост е съществената. Бог е нашият Спасител, Той изпрати Сина Си, за да ни спаси от греха. Точно това е запечатано тук за вечни времена.

Филип говореше с такава убеденост, че Климентина изтръпна.

– В страната ни има няколко вероизповедания, – каза тихо тя. – От къде можем да сме сигурни, че Бог ни е спасил? От къде можем да знаем, че Той наистина съществува?

Филип изобщо не се учуди на въпросите ѝ и съвсем спокойно посрещна думите ѝ.

– Разбирам съмненията ти, – в очите му се усети една безмерна тъга, – Нима катедралата не е свидетелство за Божието всемогъщество и Неговата доброта? Когато човеците, обременени с безбройните си грехове и пороци, ругаят и лъжат, нарушават брачната клетва, дори убиват, се заемат да строят катедрала с безупречна красота и величие, това не е ли доказателство за Божията милост и любов?

– Съгласна съм, че тук построеното е съвършено, – промълви Климентина.

– Не, – възрази Филип, – то е повече от съвършено, защото чрез ръката на поредния майстор Бог е пресъздал творението си в този купол.

Климентина беше толкова впечатлена, че дълго мълча. Тук всичко имаше смисъл, всяко нещо бе на мястото си. Нищо не беше случайно. Всеки камък, всяка фигура бяха поставени с определена цел

Всяка дума на Филип запалваше в сърцето на Климентина светлина. Сега виждаше неща, които преди не бе забелязала, въпреки че бяха пред очите ѝ.

– До сега съм възприемала архитектурата само като покрив над главата, – каза тихо Климентина. – Сега разбирам, че тя изразява нещо много по-дълбоко …

Двамата заслизаха мълчаливо надолу. Когато стъпиха на долната площадка Климентина попита:

– Навярно се възхищавате от Микеланджало, като архитект?

– Опитвам се да се уча от него, – отговори Филип, но да му се възхищавам? Не! Идолите, които обожаваме, ни превръщат в роби.

Климентина разбираше, че това беше повече от скромност. По-скоро можеше да се приеме за покорство и смирение пред единственият съвършен Творец.

По време на Втората световна война, съюзническите генерали били изправени пред неочакван проблем.

Войниците писали хиляди писма до близките си. В тях може да се е съдържала и секретна информация.

За да се проследи такава голяма кореспонденция е бил необходим голям щат от сътрудници, но във военно време, това е икономически неизгодно.
Как са решили този проблем в Европа?

Е, сега е ваш ред да помогнете на безпомощните съюзнически генерали. Дайте някакво изгодно предложение, така че от писмата да не изтича секретна информация.

Ако вие бяхте на тяхно място какво щяхте да направите? О, не! Само да не сте посмели да лишите близките от вестите изпратени от любимите им хора. Това могат и да не са секретни тайни, а топли думи, споделена любов, изпитан страх, ….

Условието е, писмата да стигнат по предназначението си, но да не се изпуска секретна информация, ако такава неволно е споделена.

Уморихте ли се да мислите? И на генералите не им е било лесно!

Няма да ви измъчвам повече.

Отговор:

Писмата били задържани почти 2-3 седмици. След това всяка информация, записана неволно от войниците, била вече неактуална.