Напоследък се наблюдава тенденция да се представят обекти, чиито художествена и историческа стойност, меко казано е съмнителна.
Така в Бостън, щата Масачузет, САЩ, е открит музей на безвкусното изкуство. Идеята на експозицията е възникнала у неговия основател Скот Уилсън, след като видял картината на неизвестен автор „Люси на поле с цветя“, която му се сторила пълна безвкусица. Оттогава Уилсън решил да събира “ шедьоври“ на посредствени художници . Входът на музея е безплатен.
Желаещи да се приобщят към „антиизкуството“ са предостатъчно.
Още един „антимузей“ е разположен в германския град Киритц. Това е музеят на лъжата. Сред неговите експонати са радио на потъналия „Титаник“ предаващо звуците на катастрофата, килим-самолет, който се опитва да се издигне и да полети, апарат представляващ действащата Вселена……
Скоро експозицията била допълнена с ухото на известния художник Ван Гог, което е отрязано в пристъп на психическо разстройство.
Администрацията на музея твърди, че не се опитва да убеди посетителите в автентичността на експонатите, те само им предлагат малко да пофантазират.

Роланд Гил проповядвал в един от най-големите градове на Англия. По време на проповедта влязла госпожа Анна Ерскин. В града е известна със своето богатство и красота. Тя е била желан гост навсякъде, но много рядко стъпвала в църквата.
Гил изведнъж прекъснал проповедта си, протегнал ръка напред и казал:
– Ето при нас е дошла госпожа Анна Ерскин. Кой иска да купи душата на госпожа Ерскин?
След странния въпрос и кратка пауза, той продължил, като провел следния диалог:
– Виждам много купувачи, всеки от тях иска да я притежава. Свят какво ще дадеш за нея?
– Ще дам разкош, слава, уважение и много добри дни.
– Само това ли? А вечен живот?
– Но аз самият го нямам.
– Тогава цената ти е много низка. Няма да я получиш! Каква е ползата й ако придобие целия свят, а повреди душата си?
Обръщайки се към следващия купувач казал:
– Ей, сатана, ти какво даваш за нея?
– Давам й обезпечен живот. Ще бъдат изпълнени всичките й желания и тя ще може да живее както й се иска.
– А какво искаш за това?
– Душата й. Тя ще стане моя собственост.
– Твоята цена е твърде висока. Няма да я получиш. Ти си убиец от началото, лъжец и баща на лъжата.
– Исусе, какво ще дадеш за нея?
– Аз дадох живота си за тази госпожа. Пролях кръвта Си на кръста заради нея. Искам да дам на душата й мир и радост. И когато тя завърши своя земен живот ще я взема при Себе Си на небето.
– А ти какво искаш за всичко това?
– Нейните грехове, виновността на съвестта й и всичко, което й тежи.
– Ти ще я получиш, Исусе, тя е Твоя и е длъжна да ти принадлежи вечно. Доволна ли сте от „продажбата“, госпожо Ерскин?
– Да, – казала тя високо с уверен глас.
И Анна Ерскин сдържала думата си. Целия си по-нататъшен живот посветила в служение на Господа, Който я изведе от рова на греха и гибелта.
Ще я последвате ли? Побързайте, няма да съжалявате!

Един фермер пътешествал със сина си. По пътя сина разказвал на баща си история, но увлечен от фантазията си, той вмъкнал порция лъжа. Бащата се досетил за това и за да засрами сина си му казал:
– Скоро ще стигнем до един мост. Но той е вълшебен, различава лъжата от истината. Така че, когато човек лъже, мостът се продънва под краката му и излъгалия пада във водата.
Когато чул това, синът се изплашил и признал на баща си, че го е излъгал. Но въпреки всичко, когато фермерът минавал със сина си по моста, той се счупил и двамата се намерили във водата.
Когато пътешествениците се добрали до брега, бащата казал на сина си:
– Този мост съвсем не беше вълшебен, аз те излъгах.
Лъжите даже и при най-добронамерени подбуждения, могат да доведат до неочаквани последствия.

Веднъж един търговец си загубил портмонето с парите и казал, че в портмонето му имало две хиляди долара. Той обещал да даде половината на този, който го намери.
Един работник намерил парите и ги занесъл на търговеца. Но търговецът не искал да даде обещаната сума и за това излъгал:
– В портмонето ми освен пари имаше и един скъпоценен камък. Къде е камъкът? – привидно се ядосал търговецът. – Дай ми камъка и аз ще ти дам парите.
Огорченият работник тръгнал към съдията, за да търси справедливост. Съдията се почесал по главата и казал:
– Ти, – обърнал се той към търговеца, – си обявил, че в твоето портмоне има две хиляди долара. В намереното портмоне има толкова, затова този човек е помислил, че е твое. Сега ти казваш, че в него е имало и скъпоценен камък, следователно портмонето не е твое. Нека то остане у работника, докато не се намери собственикът му. А ти, – казал на търговеца, – обяви за втори път, че си загубил портмоне…
Търговецът не дочакал да свърши съдията, а веднага признал, че лъже и дал обещаната сума пари на работника.
Даже справедливият човешки съд заклеймява лъжата, лукавството и всякаква заблуда като цяло, но какво ще стане когато дойде истинския Съдия? Той знае всичко и вижда всичко. На Него не са му необходими свидетели.
Той е милостив, но и праведен. На непокаялите се, престъпили закона, няма да има смекчаващи вината  обстоятелства, няма да подейства никакво оправдание, защото тогава ще ги изобличи собствената им съвест и ще ги гризе от вътре, че са постъпили така.

Тя беше заболяла на шестнадесет години. Паднала на леда и получила частична парализа, от чиито последици не се възстанови напълно до края на живота си. След това падане лежала на легло две години, и то само по гръб. През това време викали всички известни лекари, но те се оказали безсилни. В онези дни много се говореше за доктор Продев, но някои го смятаха за шарлатанин.
Един ден Наско отишъл у тях и казал:
– Вие кого ли не сте викали, опитайте сега и този шарлатанин. Той сега е в града и лекува богатите скъпо, а бедните даром. Видях как сложи ръце над главата на Дечо, а после му взе патериците и оня закрачи, като че ли никога нищо не му е имало. Видях го да върши такива чудеса и с други сакати. Хайде, тук няма лъжа. Повикайте доктор Продев.
Докторът дошъл. Момичето лежало по гръб в леглото. Продев разтворил прозорците  и казал кратка, но гореща молитва. После прегърнал момичето през рамо и рекъл:
– А сега, дете мое, да поседнем.
Близките се уплашили и поискали да го спрат, но той не им обърнал внимание и привдигнал болната. Тя стояла седнала няколко минути, без да й призлее или да усети пристъп на слабост.
След това докторът казал:
– А сега, дете мое, да се поразходим.
Той й помогнал да стане и тя, опирайки се на ръката му, направила няколко крачки. Тогава Продев казал:
– Направих всичко, каквото можах. Но тя не е излекувана. И едва ли някога ще се излекува. Няма да може да ходи на големи разстояния, но ако всеки ден прави упражнения, скоро ще може да изминава стотина-двеста крачки и вероятно ще трябва да се задоволи с това до края на живота си.
Той взел за визитата 150 лева, но свършил работа за много повече. Защото от осемнадесетата до петдесет и шестата си година тя винаги можеше да измине няколкостотин крачки без почивка, а неведнъж се е случвало да изминава и по четвърт миля, без много да се умори.