Един фермер пътешествал със сина си. По пътя сина разказвал на баща си история, но увлечен от фантазията си, той вмъкнал порция лъжа. Бащата се досетил за това и за да засрами сина си му казал:
– Скоро ще стигнем до един мост. Но той е вълшебен, различава лъжата от истината. Така че, когато човек лъже, мостът се продънва под краката му и излъгалия пада във водата.
Когато чул това, синът се изплашил и признал на баща си, че го е излъгал. Но въпреки всичко, когато фермерът минавал със сина си по моста, той се счупил и двамата се намерили във водата.
Когато пътешествениците се добрали до брега, бащата казал на сина си:
– Този мост съвсем не беше вълшебен, аз те излъгах.
Лъжите даже и при най-добронамерени подбуждения, могат да доведат до неочаквани последствия.

Веднъж един търговец си загубил портмонето с парите и казал, че в портмонето му имало две хиляди долара. Той обещал да даде половината на този, който го намери.
Един работник намерил парите и ги занесъл на търговеца. Но търговецът не искал да даде обещаната сума и за това излъгал:
– В портмонето ми освен пари имаше и един скъпоценен камък. Къде е камъкът? – привидно се ядосал търговецът. – Дай ми камъка и аз ще ти дам парите.
Огорченият работник тръгнал към съдията, за да търси справедливост. Съдията се почесал по главата и казал:
– Ти, – обърнал се той към търговеца, – си обявил, че в твоето портмоне има две хиляди долара. В намереното портмоне има толкова, затова този човек е помислил, че е твое. Сега ти казваш, че в него е имало и скъпоценен камък, следователно портмонето не е твое. Нека то остане у работника, докато не се намери собственикът му. А ти, – казал на търговеца, – обяви за втори път, че си загубил портмоне…
Търговецът не дочакал да свърши съдията, а веднага признал, че лъже и дал обещаната сума пари на работника.
Даже справедливият човешки съд заклеймява лъжата, лукавството и всякаква заблуда като цяло, но какво ще стане когато дойде истинския Съдия? Той знае всичко и вижда всичко. На Него не са му необходими свидетели.
Той е милостив, но и праведен. На непокаялите се, престъпили закона, няма да има смекчаващи вината  обстоятелства, няма да подейства никакво оправдание, защото тогава ще ги изобличи собствената им съвест и ще ги гризе от вътре, че са постъпили така.

Тя беше заболяла на шестнадесет години. Паднала на леда и получила частична парализа, от чиито последици не се възстанови напълно до края на живота си. След това падане лежала на легло две години, и то само по гръб. През това време викали всички известни лекари, но те се оказали безсилни. В онези дни много се говореше за доктор Продев, но някои го смятаха за шарлатанин.
Един ден Наско отишъл у тях и казал:
– Вие кого ли не сте викали, опитайте сега и този шарлатанин. Той сега е в града и лекува богатите скъпо, а бедните даром. Видях как сложи ръце над главата на Дечо, а после му взе патериците и оня закрачи, като че ли никога нищо не му е имало. Видях го да върши такива чудеса и с други сакати. Хайде, тук няма лъжа. Повикайте доктор Продев.
Докторът дошъл. Момичето лежало по гръб в леглото. Продев разтворил прозорците  и казал кратка, но гореща молитва. После прегърнал момичето през рамо и рекъл:
– А сега, дете мое, да поседнем.
Близките се уплашили и поискали да го спрат, но той не им обърнал внимание и привдигнал болната. Тя стояла седнала няколко минути, без да й призлее или да усети пристъп на слабост.
След това докторът казал:
– А сега, дете мое, да се поразходим.
Той й помогнал да стане и тя, опирайки се на ръката му, направила няколко крачки. Тогава Продев казал:
– Направих всичко, каквото можах. Но тя не е излекувана. И едва ли някога ще се излекува. Няма да може да ходи на големи разстояния, но ако всеки ден прави упражнения, скоро ще може да изминава стотина-двеста крачки и вероятно ще трябва да се задоволи с това до края на живота си.
Той взел за визитата 150 лева, но свършил работа за много повече. Защото от осемнадесетата до петдесет и шестата си година тя винаги можеше да измине няколкостотин крачки без почивка, а неведнъж се е случвало да изминава и по четвърт миля, без много да се умори.

– Ти вярваш ли, че има вълшебстваа? – попитал животът.
– Не, – отговорил човекът продаващ сладки, – във вълшебствата вярват само децата, те са големи фантазьори.
– Ти вярваш ли, че мечтите се сбъдват? – попитал отново животът.
– Не, – казал човекът,- мечтаят само глупаците.
– Ти вярваш ли, че има вечна любов? –  продължил с въпросите си животът.
– Не, – казал продавача, – любовта не съществува. Това е химия, която ни свързва. Действието и свършва след три години и остава само привързаността.
– Вярваш ли, че има доброта? – попитал животът.
– Не, хората са зли и се страхуват да я покажат. Добротата е една лъжа.
– А в какво вярваш тогава? – недоумявал животът.
– Вярвам, че родителите не искат да дават пари на децата си, за да си купят сладки неща. За това не мога да изкарам достатъчно пари и да си живея живота, който аз искам.
– Вярваш ли, че желанията могат да се изпълняват?
– Да, но моите никога не се изпълняват.
– Бедничкият ми, – казал животът, – ти никога няма да видиш вълшебство, няма да срещнеш голямата си любов, мечтите ти няма да се сбъднат, няма да видиш добротата и твоите желания не ще се реализират.
– Но защо? – попитал продавачът.
– Защото преди всичко е нужна вяра, поне малка. Вярата дава възможност. Възможността показва посоката. Посоката открива пътя. А пътят води до  изпълнение на желанията.

Предпочитам лични отношения без манипулация. Близки хора ми причиняват болка, като се опитват да ме манипулират. Някои не разбират, че това е манипулация. Те нямат достатъчно знание и не разпознават това действие.
Сега много се пише за това и хората лесно различават техниките на манипулиране. Но тези знания носят много болка на хората.
Много боли, когато усетиш, че много близък човек, за да достигне някакви свои цели, те манипулира. Именно така възникват проблемите във взаимоотношенията. Всяка манипулация е реална заплаха за разрушаване на добрите отношения. Както лични, така и делови.
Защо хората реагират толкова болезнено спрямо манипулацията?
На първо място, защото манипулацията се разглежда като измама. А обществото ни е отрицателно настроено към измамата и лъжата.
Ако човек е искрен, той би искал и околните да бъдат такива към него. Неговото желание е направо да му кажат какво искат от него, без да се подиграват или да го използват непочтенно.