На една от спирката се качи двойка майка и дъщеря. И двете бяха много хубави и симпатични. Момичето приличаше на ангелче. То имаше рижи къдрици, сини очи, бе облечено стилно и доста скъпо. Майката напомняше на актриса. Изглежда бе творческа личност, притежаваше ленив поглед, необичайна прическа, едва забележим грим и стилно палто.

Двете влязоха в тролейбуса и се огледаха. Момиченцето бе на около 7 години. На гърба си носеше чанта, вероятно отиваше на училище.

Изведнъж се чу пискливият глас на  момичето:

– Мамо, какво права ли ще пътувам?

Интересно бе да се види погледът на майката и реакцията на седналите в тролейбуса.

Наблизо седеше жена на около 50 години с чанти в ръцете, но тя изобщо нямаше намерение да става и да отстъпва мястото си.

– Не, разбира се, сега навярно ще освободят места, – с намек каза майката.

Но места така и не се освободиха.

– Искам да седна, – каза момичето доста гръмогласно.

Никой не се помръдна. И веднага се разрази злобна реч невероятно излизаща от такова красиво дете, адресирана до майката.

– Никога повече няма да се качвам на тролейбус. Тук всички са невъзпитани и не знаят, че на дете трябва да се отстъпва…. И въобще, нека утре татко пак изпрати шофьора си да ме закара.

Интересното е, че майката вместо да смири дъщеря си, я подкрепи, хвърляйки яростни погледи към седящите в тролейбуса хора.

Най-накрая една жена стана и момичето с кисела физиономия се пльосна на мястото ѝ. Извади смартфона си и започна да си играе.

Не би ли ви шокирало такова поведение на дете и особено на майка му?

И какво или – или? Това зависи на къде гледаме.

Или в масовата единица в обществото, или в елита.

Или глупавите потребители със стандартен-щампован мозъка или в зараждащият се елит.

Или се движим към успех в образованието, кариерата, бизнеса, или тъпо лазим е интернет, седим в социалните мрежи, получаваме падащата ни се парична част, чрез която можем относително добре да съществуваме.

Или в уеднаквената, щампована част на човечеството, или в компанията на ярките личности.

Процесът на уеднаквяване е започнал и то не отдавна, но върви с нарастващи темпове.

Знаете ли кога забелязах това? Само не ругайте и не се оплаквайте.

Когато една стока изчезне, а вместо нея се появи нещо единно и неразличимо от останалите, но със същото име. Такива мога да назова достатъчно много.

Например поничките с белия крем изчезнаха, но те по нищо не могат да се сравнят със сегашните „понички“ пълни с някакъв конфитюр или мармалад.

Ето качвате се във метрото, влака, автобуса. По-рано в превозните средства хората четяха книги, а сега всеки е потънал в своя смартфон или таблет и не забелязва какво става край него. В това няма нищо особено, освен едно.

Човечеството стремително си губи паметта.

Това се нарича „Google ефект“, когато мозъкът става инвалид подпиращ се на патерици – мини технологии. Този ефект е заразен и се предава ……

И знаете ли, кое е най-лошото? Това, че хората не забелязват това.

Всеки от нас иска да бъде здрава, щастлива и хармонично развита личност, която се реализира, обича и е обичана, да носи в света доброта и любов.

Дори ситуацията да е безнадеждна и нищо да не можете да направите в нея, трябва да простите и да се обикнете, за да не ви завлече всичко това надолу. Нима не искате да ви стане по леко в живота?

Отговорете ми: Може ли балон да излети, ако 1/3 от него е с камъни?

Не можеш да „полетиш“, за да достигнеш много по високо и качествено ниво в живота си, ако в гърдите си имаш болка и огорчение, защото всички около теб се опитват да те смажат, като ти казват, че от теб няма нищо да излезе.

Ето защо е необходимо да поработите върху вашите сложни взаимоотношения с околните, това се отнася особено за най-близките.

От тях няма къде да се скриеш. Ако искаш да се развиваш успешно по-нататък, разреши проблемите с хората и не оставяй петънце от раздор, обида и болка.

Дядо Петър седеше на пейката и разказваше за случилото му се:

– Мошеници бяха, но не можах да ги разпозная. По доста хитър начин взеха пари от мен. Представиха се за мои роднини. казаха ми, че са в голяма нужда и аз от състрадание им дадох две трети от пенсията, която току що бях получил.

– Много си доверчив, дядо Петре, – укори го Стефан.- Възрастен човек си, а като малко дете си се хванал в капана им.

Владо пък го похвали:

– Браво! Доверието е прекрасна човешка черта, чрез която всеки се изявява като личност.

– Може и така да е, – след като помисли малко, с усмивка каза доверчивия старец, – Какво са парите? Днес ги има, утре ги няма.

– По-добре е да бъдеш доверчив, отколкото да загубиш вярата си в хората, – каза Владо. – Нима е хубаво да се превърнеш в подозрителен и неприветлив човек?

Образованието дава насоката в духовния живот на държавата. От него до голяма степен зависи какъв ще бъде и как ще действа човекът в обществото на съответната страна.

Най-важният приоритет на образованието е възпитанието. Айнщайн е казал, че училището формира личността, а не тесният специалист.

Учител, лекар, свещеник, …това са служения. Малкият човек благодарение на учителя, неговия морал и идеали, влиза в живота и го приема с всичките му сложности.

Цялата отговорност за това лежи на учителя. Една от първите задачи е учителят да се освободи от бюрокрацията. Обучаващият в училище трябва да се заеме със своето „творчество“, за което се изискват много сили.

Друг проблем на образованието е хармонизацията на образователния процес. Трябва да има основа по всяка учебна дисциплина и курсове за напреднали, за да се задълбочат знанията по даден предмет.

Привеждането към единно образователно пространство, ще прогони несъответствията в различните училища.