Дълги години историците са спорили, дали в действителност е съществувал, споменатия в Библията цар Давид, ръководещ еврейската държава. Освен в Библията той никъде другаде не е споменат.
Важен аргумент за съществуването на такава личност е намереният, при разкопките през 1993 г., древен град Дан в северната част на Израел. Каменни стени от базалтов камък, датиращи от 8-9 век преди новата ера.
На това място е намерен текст, в който се споменава за „дома на Давида“ – династия на еврейските царе, стигащи до този библейски герой.
Аргументи в полза за съществуването на Давид се добавят и от разкопките на града Хирбет Киафа, които археолозите са започнали през 2007 г. Учените са разкопали достатъчно голям град, максималното развитие, на който е настъпило през 1050-970  г. пр.н.е.
Историците го асоцират с библейското селище Шаараим и го считат за доказателство за съществуването на една еврейска държава на територията на Палестина по времето, когато се предполага, че е живял цар Давид.
Освен това, археолозите са открили в Хирбет Киафа две сгради, едната от които те считат за царския дворец, а другите – складове към него.

Днес виждаме такова стъкло навсякъде в дома си, в автомобила, в строителството и промишлеността. Трудно бихме си представили, как живота си без това полезно изобретение.
Защитното стъкло е открито през 1903 г. от много талантлив човек. Композитор, учен и писател събрани в една личност Едуард Бенедикт.
Това е станало съвсем случайно, когато французина изтървал обикновенна стъклена колба, а тя останала цяла, даже не се напукала.
Оказало се, че преди в нея се е намирал разтвор на колодиум, който отдавна се е изпарил, но на стените на колбата е останал тънак слой от него.
Бенедикт започнал да мисли как да приложи изобретението си. В автомобилната индустрия на колите слагали обикновени стъкла, които се чупели при катастрофа и травмирали шофьорите.
За Бенедикт откритото от него стъкло решавало проблема, но за автомобилните производителите приложението му за тогава било много скъпо.
И едва през 1944 г. авиокомпанията Volvo  е възприела да слага такива защитни стъкла на автомобилите си.

Детето е едва на две години и половина и майка му го дава в детската градина и тръгва на работа. Непозната жена се грижи за 25 деца. За нея това просто е работа. Да види в детето личност, тя дори не се опитва да го направи. Освен това, то трябва да бъде като всички останали.
Детето и майката се виждат само вечер и в почивните дни. Детето си има свой живот детска градина, по-късно училище, уроци, изпити ….
Когато детето порасне идва си в къщи, стопля си само храната. Майка му се прибира от работа чак вечерта, тя е уморена и нервна. На нея не ѝ е до разговори с детето. Тя проверява домашните му и всички лягат да спят.
На обяд семейството се събира в почивните или празничните дни, ако изобщо се съберат.
Родителите не познават децата си. Как живее детето, за какво мечтае, какво иска? Родителите нямат време за това. Те реагират на това, което е лошо или необичайно.
Но и децата малко познават родителите си. Защото няма задушевни разговори, не четат заедно книги, няма семейни походи и разходки, липсват съвместни игри и почивка на палатка край огъня.
Децата израстват. У тях се оформят собствени представи за целите в живота, за бъдещето. За своите семейства те също ще отделят незначително време.
За да създадеш уют в дома си, да го чистиш и подобряваш, трябва просто да обичаш да правиш това. Да готвиш вкусни ястия, да печеш кексове и торти е нужно също да обичаш да го правиш. За да живееш с идеите на мъжа си, да го подържаш в делата му, нужно е да го обичаш.

Кое можем да наречем сценарий на живот ни?
За сценарий на живота можем да считаме това, което човек „още в детството си планира да извърши в бъдеще“.
Тъй като малкото дете не е в състояние да подреди приоритетите си, то неговите планове се раждат под влияние на родителите му. А те често оформят детето си по свой образ и подобие. Момичетата наблюдават майките си, попиват привичките им, стилът и начина на общуването им, и буквално ги копират.
За момчетата, такъв пример на подражание е бащата. Е разбира се и родителските гени, които също влияят на пътя на индивида.
Това означава ли, че от нас в живота практически нищо не зависи и ние всички сме заложници на някакъв натрапен сценарий?
Нашият живот може да се раздели на няколко психологични етапа.
До пет години ние изпитваме доверие към това което ни обкръжава, живеем интуитивно. До десет години сме влюбени във възрастните. Струва ни се, че те са всемогъщи и знаят абсолютно всичко. Те за нас са съвършенни, образец на мярка за добро и лошо, безпорен авторитет и идеал. Тук се случват понякога и трагични ситуации, когато родителите налагат своите правила на детето, които са му чужди относно разбирането му на света. На 12 години вече сме разочаровани от възрастните, до 14 години преживяваме самотата и имаме чувството, че никой не ни разбира, а след това критикуваме принципите и насоките на нашето наследство и започваме да ги проверяваме.
Често се случва да спрем на етапа създаване на семейство и спираме да се развиваме като личности, тогава копираме и наследяваме родителския сценарий.
Как можем да изменим сценария?
По-добре късно, отколкото никога. Само желанието да изпълним несбъднатите си мечти, ни карат да осъществим своите планове. Именно своите, а не тези, които са предписани за нас по наследство.

Радостта от живота…..
В нея е цялата философия на творчеството на уралския художник Леонид Павлович Баранов.
Не е нужно да търсиш щастието, а да бъдеш негов източник. Именно за това говорят героите от картините му.
Съгласете се, че за да можеш толкова проникновенно да изобразяваш хората, трябва да ги обичаш. Както личностите, така и детето, което живее във всеки един от тях.
В противен случай, художникът просто не може да избегне фалша.
Засмейте се заедно с художника!