Кучетата копират мимиките на лицето на някой друг индивид. Този феномен се нарича ‘емоционално заразяване“.

Подражанието на поведението е основна форма на емпатия, когато индивида споделя емоциите на друг.

Да се изучат мимиките на хората и кучетата е сложно, защото те имат различни лицеви мускули.

Ако куче играе с друго куче, може да се види мотивацията и емоционалното състояние на другото куче. Първото имитира израза и движенията на второто.

Кучетата са много по-социални за разлика от котките.

Кучетата могат в известен смисъл също „улавят“ човешки емоции, но не на всички хора, а само на своите стопани, защото много добре ги познават.

Изследователите са убедени, че кучетата повече копират поведението на познати. Средно 77 процента от кучетата са показали „висока степен на емпатия“.

Ирина едва позна баба си. Едната страна на лицето ѝ бе силно изкривена, сякаш някой допълнително я бе разтягал. Устата ѝ бе провиснала на една страна, а едното ѝ окото беше полузатворено. Около нея стърчаха тръбички, а в ръката ѝ бе забодена игла.

Така, както я бяха сложили да легне, още по-ясно личеше вдлъбнатия ѝ гръден кош. Главата и стърчеше по неестествен начин на кльощавия ѝ врат.

Възрастната жена изобщо не помръдна, когато Ирина седна до нея. Дори с поглед не реагира, но една от ръцете ѝ леко потрепна.

– Не може да говори, но вчера на два пъти успя да каже името ви, – каза медицинската сестра.

Нещо се стегна в гърдите на Ирина. Тя се страхуваше  да хване баба си за ръка, защото не знаеше дали действието ѝ няма да ѝ причини болка. Ирина бавно приближи пръстите си и докосна ръката на баба си.

– Мама и Стефан идваха ли да я видят? – попита Ирина.

– Никой не е идвал освен съседката ви Галя, – каза сестрата.

„А трябваше да са тук, – помисли си Ирина. – Баба умира. Нима не разбират, че сега трябва да се сложи край на техните дразги и взаимни обвинение“.

Баба ѝ размърда устни.

– Какво? –  Ирина се наведе над нея, за да долови някоя дума.

– Бабо, кажи ми какво искаш, – Ирина неволно бе повишила тон, а това предизвика недоволството на пациентите от околните легла.

Ирина улавяше само някакъв шепнещ, накъсан звук. Възрастната жена се мъчеше да каже нещо.

– Ах…. оо ….ммм, – напъваше се бабата.

– Какво? – Ирина се наведе още по-ниско над нея, ухото ѝ почти докосна устните на баба ѝ.

Очите на бабата леко помръднаха. Те бяха сълзящи, замрежени с лека пелена, но сякаш взрени в лицето на внучката ѝ.

Ирина бе уплашена, но стоеше надвесена над баба си. Тя се опитваше да разбере поне малко.

– …енис, – успя да произнесе възрастна жена.

– Май не знае какво приказва, – обади се една жена от съседното легло.

Сълзите размазаха погледа на Ирина. Стори ѝ се, че слънцето свети по-ярко, а баба ѝ се усмихва.

– Да, бабо, – прошепна Ирина, – още ходя на тенис.

Но днес не бе отишла заради нея. С баба си бяха големи приятелки, Възрастната жена я насърчаваше, когато загубеше някой гейм в повече. Утешаваше я и ѝ казваше:

– Ще успееш, моето момиче, непременно ще победиш.

А сега баба ѝ лежеше в кревата, а Ирина се страхуваше, че за винаги ще я загуби.

Хранеха се без да говорят известно време. Сотиров, за да избегне нежелателните теми, реши да заприказва Дарина за застраховката „Живот“ на съпруга ѝ, който скоро беше починал.

– Това не са хора, – възмути се Сотиров като погледна към Дарина. – Съпругът ви има солидна застраховка, но адвокатите от застрахователното дружество търсят начин да не я изплатят. Сега са се хванали за тезата, че не били достатъчно осведомени.

– За какво? – попита Асен.

– Чичото на Петър също е починал от тази болест, – уточни Сотиров.

– Но аз си спомням, когато Петър спомена това пред застрахователния агент, – каза Дарина, – преди да сключат полицата.

– Да, но в бележките на онзи, нищо не пишело, – ядосано тупна с ръка по масата Сотиров. – Вероятно агентът не е знаел, че тази болест е генетично заложена.

– Аз също не знаех, че Петър ….. – гласът на Мими се пречупи.

Притеснена, тя наведе зачервеното си лице над чинията. Някаква буца от мъка бе заседнала в гърлото ѝ и не искаше да се помръдне от там. Изведнъж тя придърпа Асен към себе си, а той без да се замисли я прегърна с една ръка.

Понякога хората не се нуждаят от думи, а от безмълвни и утешителни жестове.

– Извинявай, – каза Мими и се отдръпна от Асен.

Чертите на лицето ѝ бяха станали по-меки и загрижени.

– И до сега не мога да разбера…. – опита се да продължи Мими. – Петър беше добър човек. Много свестен тип.

– Да, всички така казват за него, – потвърди Асен.

– Веселяк ли беше? – Игнат се опита да разсее тъжните физиономии край масата.

Той не го познаваше, защото бе пристигнал малко след като Петър беше починал.  За него Игнат знаеше, че е млад човек още не навършил 45 години и че има две деца на тинейджърска възраст.

– Ами … донякъде, – смотолеви Захари. – беше си нормален човек. Много се смееше….. Просто беше добряк. Обичаше хората и се интересуваше от проблемите им.

– Не връщаше никой от вратата без да го изслуша, – каза тъжно Дарина, – а сега го няма…..

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Тя наведе поглед и тихо каза:

– Благодаря ви, че ме поканихте тази вечер да бъда със вас. Знам, че го направихте, за да ме поразсеете малко от мъката ми, но трябва да вървя, децата ме чакат.

Тя се изправи, а Асен стана да я изпрати. Останалите седяха дълго след това и мълчаха.

Паяците от вида Theridion grallator, обитаващи само на Хаваите, имат невероятна окраска на тялото, наподобяваща усмихнато човешко лице.

Освен това, всяко оцветяване за различните индивиди е уникален.

Учените дълго са спорила, защо на тези паяци им е необходима такава окраска.

Според най-разпространената версия, „усмивката“ помага на Theridion grallator да обърка и изплаши хищници, например като птиците.

Поради малкия размер и живот под падналите листа, птици и други хищници едва ли биха забелязали тази рисунка върху коремчето на паяците. За това загадката с „усмивката“ все още не е решена.

Усмихнатият паяк е символ на дивата природа в Хаваите, но за съжаления този вид е застрашен от изчезване. Причина за това е човешката намеса в дивата природа на тези острови.

Внасянето на нови животни и растения по тези места е основната причина за изчезване на усмихнатия паяк.

Зина бе от две години в дома. Майка ѝ бе починала, а баща си не бе виждала изобщо. Наближаваше празник и тя усещаше нетърпението на децата край нея.

Щяха да дойдат хора в дома и всеки от децата щеше да получи подарък.

– Дано дойде онази …. усмихнатия батко с къдравата коса, – замечта се Мира.
Тя си спомняше колко добър беше към нея и ѝ помагаше да се придвижи по стълбите.
Тони знаеше, че ще получи някаква играчка, но сърцето му жадуваше някой да го прегърне, да поговори с него. Не помнеше майка си, нито баща си. Когато видеше някое малко дете хванало за ръце родителите си, весело да бъбри с тях, му ставаше мъчно.

Лена, често се криеше в някой ъгъл и дълго плачеше. Между хлипанията ѝ едва се разбираха откъслечни фрази:
– ….. подарък, някаква крас …. кукла…… аз искам мам…. да ме прегръща ……да ми пее…разказва приказ …..ходим на разход…..

Виктор размахваше сабя и даваше заповеди, но там  в него биеше едно детско сърце, жадуващо за ласка и любов.

Жанет гледаше през прозореца и внимателно разглеждаше отминаващите хора. Взираше се настойчиво във всяко лице. Понякога трепваше като малка пеперуда с крилца и шепнеше:

– Мама, ето я идва, не ме е забравила.

Жената с бързи крачки наближаваше вратата на дома…. и отминаваше. Тежка въздишка се отронваше от Жанет. Малкото момиченце с големи сини очи, още таеше надежда, че майка ѝ ще дойде и ще я вземе.

Станимир се люлееше на стола като махало на стенен часовник. Той не говореше, а когато искаше нещо мучеше и размахваше хаотично ръцете си. Щом не го разберяха, започваше да крещи и да си хапе.

Леля Надя  се грижеше за тях. Прегръщаше ги и ги милваше по главата, но тя знаеше, че всяко от децата мечтаят за мама и татко, някой да го обича и да го приема с недъга му.

Наближаваха празници и домът ще се изпълни с подаръци, лакомства, музика и шум, но всичко това щеше да отмине и всяко от децата отново щеше да остане със своята болка и мъка.