Китайският университет за наука и технологии наскоро въведе изключително реалистичен робот за преценка на обществеността под името Jia Jia. Този робот е създаден по образа на жена и наистина изглежда съвсем естествено.

Jia Jia е в състояние да общуват и да си взаимодействат с хората и да променя изражението на лицето си, изобразявайки различни емоции. Даже реагира, когато го приближат, за да му направят снимка. Държанието на робота е типично женско.

Разработчиците са създали  Jia Jia за три години. Устните на робота се движат, когато говори, а очите му се движат съвсем естествено.

Но все още трябва да се помисли, как роботът ще се смее и плаче или как да се измени външният вид на ръката му, която до този момент напомня на ръка на манекен от магазин за дрехи.

Ръководителят на проекта Чен Сяопин е казал, че в бъдеще планират да оборудват робота с навици за обучение и умения да разпознава лица.

Хората търсят земна свобода, победа и сила. Те искат да властват и побеждават. Така мислеха и очакваха тези, които посрещнаха Исус пред Ерусалим.

Какво остана от тях? Какво ще остане  от тези, които имат власт и мислят, че никой няма да им я отнеме?  Гроб, а може и нищо, което да напомня за тях.

А Христос? Той не пожела никаква земна власт. Пред лицето на неразбиращите Го, остана непонятен. Той можеше всичко. Нима бе нужно да събере тази възторжена тълпа, която го приветстваше и чрез сила да завземе политическата власт?

Той се отказа от това. Остана безсилен, безпомощен, уязвим, завърши като победен там на кръста. Каква позорна смърт, сред подигравки от тези, които тържествено Го посрещнаха.

А на нас Христос ни завеща живот. Научи ни, че освен любовта и готовност да видиш ценното в ближния си, няма нищо друго на земята, което заслужава внимание.

Той ни научи, че човешкото достойнство е толкова скъпо, че бе нужно Бог да стане човек, без да унизи Себе си.

Научи ни, че няма незначителните хора, че страданието не може да победи, ако човек умее да обича.

Само Бог може да запълни зейналата празнина в душата ни и да създаде хармония в човешкото общество.

Срещнете Го в сърцата си, не с върбови клонки и ритуали, а отдавайки Му слава за това, което е направил, прави и ще прави за нас.

Мракът пълзеше бавно към града. Слънцето бе притиснато между облаците и ги обагри от напрежение. Хората бързо крачеха към домовете си след дългият и отегчителен работен ден.

Мишев вървеше сред тълпата. Безнадежност бе обхванала душата му. Нямаше сили вече да се бори. Усещаше, че не може по никакъв начин да промени нещата. Имаше ли смисъл да оправя каквото и да е? Пълна безизходица.

Денят му бе кошмарен. Шефът му изля цялата възможна помия върху главата му.

– Ти не ставаш за нищо, – крещеше началникът му срещу него. – Некадърник, как можеш да ми поднесеш такова отвратително нещо. ….

Мишев се бе наслушал на обиди, но в случая не се изненада. Някой му бе подлял вода, а сега той се къпеше във всичката тая мръсотия.

Като капак на всичко, Весето го подмина, като малка гара. После разбра, че е излязла с Панов.

Но кошмарът не свърши с това. Майка му звънна по телефона:

– Кольо, баща ти получи инфаркт и го откараха в болницата.

Два часа Мишев крачеше неспокойно по коридора в болничното заведение, в което бяха приели баща му. Най- накрая излезе възрастен лекар и обезкуражаващо му каза:

– Състоянието му не е добро, опитваме се да го стабилизираме. Може би по-късно ще можем да ви съобщим по весели вести.

Мишев се върна в канцеларията си, там го чакаше Стоилова и от вратата започна да го хока:

– Къде се мотаеш до сега? Шефът бърза … трябва да предадем тези папки веднага.

Мишев вдигна рамене и без всякакъв ентусиазъм се зае с проклетите документи. Криво ляво скалъпиха нещо до края на деня.

Изведнъж времето заплака заедно с изтерзаната и измъчена душа на Мишев. Дъждовните капки се сляха със стичащите се сълзи по лицето му.

Мишев вървеше, но бе като мъртъв. Нищо не чувстваше, нищо не усещаше, дори и не мислеше.

– Никога не съм предполагал, че мога да се превърна в ходещ мъртвец, – отчаяно извика Никола срещу изливащия се порой.

Вървеше, но всичко беше мрак, особено в самия него. Далече просветваха светкавици, но те бяха толкова далече от него.

– Аз съм мъртъв, лишен от живот, – започна като луд да си говори Мишев, – бездушен, напълно безжизнен ….

Всичко, което се бе струпало върху него този ден, го бе смачкало и унищожило. Седна на една пейка и остави студеният душ на дъжда да го облива безпощадно.

– Никола.

Мишев трепна.

– Навярно ми се е счуло, – каза си той. – Почнах вече и халюцинации да получавам.

– Никола.

– Кой ме вика? – изправи се на крака Мишев.

– Излез от мрака, който те обгръща. Аз съм светлината на света, който Ме следва няма да ходи в тъмнината, но ще има светлина в живота си.

– Кой си ти?

– Аз съм Господ твоят Бог, Който подкрепям десницата ти. И ти казвам: Не бой се. Аз ще ти помогна.

Мишев усети как някаква топлина се разля по тялото му. Стана му леко на душата. Закрачи бодро към дома си. За него нямаше вече дъжд, светкавици и силен вятър, който накланяше дърветата до земята. Той не беше вече сам ….

Георгиев беше едва тридесегодишен, но вече преподаваше на желаещите катерене по скали и ледници, земна навигация и оцеляването в дивата природа.

Това бе страстта на живота му. Още като юноша той се бореше с стръмните скали и високите върхове. Оцеляваше на непристъпни места.

Днес му предстоеше практическо занятие високо в планината с група от хората, които обучаваше.
Всички бяха весели и никой не очакваше да се случи нещо лошо. Вярваха, че Георгиев може да ги измъкне от всякаква ситуация.

Когато приготвяха необходимите инструменти за изкачване, се случи нещо съвсем непредвидено.
В подножието на скалата се появи мечка.

– Мечка, мечка …. ме ….! – крещяха наоколо.

Всички бяха много уплашени, защото звярът нападна без предупреждение, той бе разярен.

Георгиев забеляза мечката в последния момент. Той нямаше време да реагира. Животното се нахвърли, човекът и мечката се затъркаляха по земята.

Наоколо крещяха, викаха, издаваха странни звуци и удряха по какво ли не, за да изплашат животното, но това явно не помагаше.

Изведнъж мечката се изправи и напусна без видима причина бойното поле.

Краката на Георгиев бяха целите в кръв, а дрехите и лицето му бяха раздрани.

– Как си? – попита Симо, когато групата обкръжи инструктора си.

– Какво стана? – извика уплашено Мая.

– От къде се взе тази мечка? – недоволно плесна с ръце Минчо.

– Изглежда има малки наблизо, – каза съвсем тихо Георгиев. – По инстинкт ги защитава.

Хубавото бе, че групата се намираше в местност, където имаше мобилна връзка.

– Ало, – викаше по мобилния си телефон Виктор, – тук има човек нападнат от мечка. …Тя се оттегли …. Целия е в кръв, особено краката…. Близо сме до връх Башлийски чукар.

– Какво казаха? Ще пристигнат ли скоро? – попита Тодор.

– Казаха, че веднага тръгват.

За да свалят ранения бяха необходими няколко часа. Въртолет го взе и го откара, състоянието на Георгиев беше критично.

– Дали ще се оправи? – попита Станислав.

– До сега какво ли не е преживявал, но виж с мечка не беше се борил, – опита да се пошегува Митко.

– Надявам се бързо да се възстанови, – каза Стефан, – той е силен и як, ще издържи и това.

В един селски хан се отбил странстващ търговец. На гърба си носел голям товар със стоки. Хазайката на хана била алчна жена. Като видяла товара му поискала да си го присвои.

Тя завела търговеца в стаята му и веднага изтичала при мъжа да се посъветва, как да вземе стоката от търговеца.

– Това може да се направи много лесно, – казал мъжът ѝ. – Трябва да вземеш от онази билка, дето расте в задния ни двор. Свари я и я смеси с вечерята му. Тази билка отнема паметта. Ако търговецът поеме част от нея, той непременно ще забрави товара си със стоките.

Жената така и направила. Отишла в задния двор, напълнила един пакет с билката и я сварила. Отварата смесила със всички ястия, които поднесла на търговеца.

Човекът се нахранил добре и нищо не забелязал, само му се завило малко свят и лицето му се зачервило. Почти веднага заспал.

На следващата сутрин той се събуди още призори с натежала глава и си тръгнал.

Жената почакала, докато търговецът напуснал хана и веднага се втурнала в стаята му, но тя се оказала празна. Хазайката огледала навсякъде, проверила всяко ъгълче, но нищо не намерила.

Ядосана тя отишла при мъжа си:

– Твоята билка нищо не струва! Напразно я варих. Търговецът си тръгна и нищо не остави.

– Не може да бъде! – възкликнал мъжът ѝ. – Който поеме от тази билка, със сигурно ще забрави нещо.

Жената отново отишла в стаята на търговеца и внимателно я изследвала, но не открила нищо.

Изведнъж та се плеснало по челото и започнала да вика:

– Забравил е! Забравил е!

Мъжът чул виковете ѝ и веднага дошъл в стаята.

– И какво от това? Какво е забравил?

– Забравил е да плати ….