Слънцето едва бе показало съненото си лице зад облака, когато Мария побутна спящата си дъщеря:

– Хайде, Анке, днес ще вървим да копаем на Надка царевицата.

Девойката разтърка очи, скочи на пода и сбърчи нос:

– При Надка? Оная черната от долния край? Сложи тогава питка и сиренце в торбата, от нея нищо няма да взема да ям.

– Какво говориш, – изненада се Мария. – Ходила ли си някога у тях? Да, тя е черничка, но ….. сама ще видиш.

Анка вдигна рамене и последва майка си.

През цялото време копаха царевицата и изхвърляха бурените. Когато дойде време за ядене, Надка покани работниците на импровизираната маса под големия дъб.

А там се мъдреше голяма погача, със зачервена коричка и приятен аромат, печено пиле, баница, мляко в изобилие и какво ли още не. Всичко бе поставено на бяла покривка и бе подредено със вкус.

Мария погледна дъщеря си и ѝ намигна. Сякаш ѝ каза: „Видя ли? Какво ти казах? Да, Надка е мургава, но е сръчна и много чиста жена“.

Анка трябваше да признае пред себе си, че всичко бе много вкусно.

„Майка беше права, – помисли си девойката. – Понякога прибързано оценявам хората само по външни им вид. Каква голяма грешка съм допускала. Ето Надка, заради тъмната ѝ кожа е възприемах едва ли не за циганка, не че имам нещо против ромите изобщо, но когато майка ми каза, че днес ще работим на нейната нива си представих мръсни съдове, в които плава нещо подобно на храна“.

Когато свършиха работата Надка даде на всеки по една торбичка с яйца, хубави ябълки и бурканче мед, не забрави да плати на всеки за труда му.

Когато си тръгнаха Мария каза на дъщеря си:

– Такава е тя чиста, любвеобилна и добра готвачка.

– Щедра – допълни Анка – и с голямо сърце. Права беше за нея, майко. Не трябва да съдя за хората по външния им вид, за в бъдеще ще внимавам.

–

Веднъж брадата и мустаците заспорили: Кое от тях е по-важно за лицето и го прави по-красиво и скъпо?

Мустаците казали:

– Ние, мустаците растем не само за красота. Известно е, какво се случва в историята. Всичко по мустаците тече и в устата не попада.

А брадата казала:

– Да, но това не е беда, щом на лицето расте брадата. Тя не само яде, но не пречи. Запазва топлината и даже украсява лицето.

Каква трудна сутрин, Борис не беше спал цяла нощ. Той беше доста разтревожен и имаше за какво.

Негово роднини имаха здравословен проблем. Тази сутрин чичо му позвъня и изплака на телефона:

– Милена има рак. На Васко му предстои сложна операция. А баба Стефана вече никой не познава.

Освен това един от най-добрите служители на Борис, се пенсионираше. Той много пъти му бе давал мъдри съвети и измъкваше компанията от кризисни ситуации, а сега бе дошло време да си почине след толкова години напрегнат и всеотдаен труд,

Да, но сега Борис трябваше да довърши важен проект, а толкова се нуждаеше от подкрепата и помощта на стария служител.

Докато Борис си пиеше кафето и разговаряше с хората наоколо, тези проблеми непрекъснато се въртяха в главата му.

При него дойде Весела, стара негова позната. Тя посочи дървеният кръст на стената и каза:

– Това е най-хубавият кръст, който съм виждала.

– Човекът, който се грижеше за сградата, го изработи от клон на старо отсечено дърво, – поясни Борис.

Той я погледна изненадано и допълни:

– Та този кръст виси на стената от няколко години вече.

Весела покри лицето с дланите си и възкликна:

– Не е ли невероятно? Бил е толкова дълго време там на стената, а аз сега чак го забелязах.

Борис се загледа в кръста, символ на Божията любов към на хората. Той разбираше, че това не е случайно. Имаше проблеми, но на къде беше насочен погледа му? Да, това бе знак за него точно в този труден момент.

Борис погледна към кръста  и прие думите на Весела като послание към него, което можеше да се изрази така:

„Аз съм с теб! Винаги съм бил до теб!

Когато преминаваме през трудности, Бог ни отваря очите, за да разберем, че не сме сами и че Той е винаги с нас.

Ако възложим проблемите си на Бога, Той ще ни утеши и ще ни даде изходен път.

Момиченце на три години не е изпитвало по-голям шок от мига, когато забелязало, че баща му много се е изменил.

Мъжът отдавна е носел брада, но решил да се обръсне и да се пошегува с дъщеря си.

Легнал на кревата да спи, като покрил долната част на лицето си с одеяло.

Когато дъщеричката му го отвила лекичко, тя не намерила обичайната брада и застинала на едно място, като поразена от гръм.

Момиченцето погледнало още по-надолу под одеялото, като се надявало, че изгубената брада ще се появи.

Разбирайки, че брада я няма и баща ѝ е гладко обръснат, детето заплакало и с викове избягало от стаята.

Беше 1976 г. Тогава семейство Кларк живееше в Мисури.
Бе ранно утро, а природата бушуваше.

Мери се събуди от силния шум зад прозореца на спалнята.

Звукът приличаше на движещ се товарен влак. Прозорецът се тресеше, а на Мери ѝ се струваше, че цялата къща се движи.

Робърт здраво спеше до Мери, а тя бе твърде уплашена. Не смееше да шавне или да събуди съпруга си.

Нищо друго не ѝ оставаше освен да се помоли.

– Господи, – започна тихо тя, – пощади моя дом и семейството ми. Зная, че ако не се намесиш, последствията  ще бъдат трагични.

В този момент Бог изпълни сърцето ѝ с мир. Мери бе изненадана. Нещо сякаш я караше да стане и да отиде до прозореца.

Тя се подчини и се добра до прозореца. Леко повдигна щората и погледна навън.

Заслепи я ярка светлина. В нея тя различи високи фигури. Те бяха широкоплещести същества облечени в дълги бели дрехи. Имаха силни ръце. Държаха се един за друг. Стояха с гръб към вятъра и с лице към Мери.

Тя не можеше добре да види лицата им, защото бяха много светли.

Изведнъж разбра.

– Ангели са заобиколили дома ни, – възкликна тя.

Мери седна отново на леглото. Тя се взираше потресена в прозореца известно време.

Изведнъж всичкият ѝ страх се изпари. Мери се чувстваше вече в безопасност. Сърцето ѝ бе изпълнени с радост и мир.

От този ден нататък, когато имаше буря, Мери бе сигурна, че силните Божиите ангели са близо до нея, за да защитят дома и семейството ѝ.