Едва вчера Стилян Христов разбра нещо много страшно за себе си. Той чу, когато лекарят му каза:

– Вие имате смъртоносно сърдечно заболяване. Прогнозите са лоши. Нямате голям избор. Трябва да се подложите на операция.

Стилян се уплаши. Той не знаеше дали след това ще може да се прибере у дома си.

„Ами ако операцията не мине успешно. Ако след нея се залежа, кой ще ме погледне. Съпругата ми почина преди две години, децата ми са по чужбина….“ – терзаеше се Стилян.

Накрая се реши и постъпи в болницата. Там чакаха и други хора, за предстоящи операции и процедури. За кратко време Стилян се сприятели със някои от тях.

Изведнъж молитвите му се промениха. Вместо да се моли само за себе си, той започна да се моли и за другите хора. Когато почина един от новите му приятели, Стилян се опита да утеши близките му.

С други се насърчаваше взаимно, докато чакаше да го оперират.

Молеше се постоянно за своето здраве, докато един ден осъзна нещо много интересно.

– Молитвата ме променя, – каза си Стилян. – Бог ми даде възможност да свидетелствувам на другите и да бъда насърчен от тях. Ето, щом се доверих на Бога, аз се обърнах и започнах да помагам на ближните си.

Той бе преживял истинска промяна. Бе се превърнал в човек, който мисли първо за другите.

Виктор обяснява на приятеля си:

– Дали съм здрав или болен, няма значение, но веднъж в месеца отивам на преглед при лекаря.

– Ако ти няма нищо, има ли смисъл да ходиш? – попита го приятелят му.

– И лекарят трябва да живее, да изкара нещо от работата си, – каза Виктор и продължи. – Той ми предписва лекарства и аз отивам в аптеката да си ги купя. И аптекарят също иска да живее. …. След това изхвърлям лекарствата.

– ???, – изгледа го озадачен приятелят му.

– Е и аз искам да живея!

Вечерта бе хладна и не се знаеше колко повиквания ще имат тази нощ. Петров бе застъпил на смяна и блуждаеш с очи между звездите на тъмното небе, които ярко се открояваха през прозореца.

Телефонът се обади. Напрегнатият му звън извади от унеса младият лекар. Той вдигна слушалката:

– Да, ….добре, …. тръгваме веднага….“Иван Вазов“ 16.

Бързо нахлузи якето си и потегли с линейката.

Влезе в дома на възрастен свещеник, който бе получил инфаркт.

Мъжът лежеше на кревата в тъмносиньо расо с малък кръст в ръцете си. Налягането му беше много ниско. Болният бе блед. Студена лепкава пот бе избила по него. Явно имаше силни болки, но беше тих и абсолютно спокоен.

В това спокойствие нямаше никакво напрежение или фалш.

Свещеникът попита лекаря:

– Много ли повиквания имахте? Навярно не сте и вечеряли?

Той се обърна към жена си:

– Сложи на човека да похапне. Тяхната работа е много напрегната, нямат време коляно да подгънат.

Докато му правеше кардиограмата, възрастният мъж се интересуваше:

– Къде живеете? Далече ли ви е от работата? Имали много млади лекари като теб там?

Докато екипа се опитваше да облекчи страданията му, в него не се забелязваше и капка страх. Той виждаше загрижените лица на медиците. Чуваше плача на жена си. Напълно разбираше какво става с него.
Думата „инфаркт“, която произнесе младият лекар, не разколеба самообладанието му.

„Странно, – помисли си Петров, – при други посещения подобни на това, болните се парализираха от страх. Те мислеха само за себе си и за своята болка. Вслушваха се във всяка промяна на тялото си и до последно  се захващаха и за най-малката възможност, само и само да живеят. Всичко биха дали, само да поживеят още малко“.

В тези домове, които до сега бе посещавал младият лекар нямаше кръст и Библия, а плазмени телевизори, на входа му даваха да си обуе специални пантофи и независимо от състоянието на болния до последния момент слушаше само истерии.

Болните стенеха, мятаха се в леглото, хващаха лекарят за ръце, вглеждаха се в очите му и слушаха внимателни гласа му с някаква призрачна надежда за чудотворно изцеление.

Такива хора измъчваха със своето състояние роднини и всички, които ги обкръжаваха. Лекарят при такива положения се чувстваше безсилен и не защото не можеше да им помогне, а защото виждаше, че смъртта ги е победила.

Но странно, след смъртта на този свещеник, Петров изпита тиха радост, защото смъртта не одържа победа над него.

В съзнанието на Петров се прокрадна въпрос: „Смърт, къде ти е жилото?“

Австралийците са изправени пред нов проблем. Този път не е кенгуру, не паяк и крокодил са станали виновници за всеобщия ужас, а замърсените с човешки изпражнения крайбрежните райони, които са развалили около 36 прекрасни плажа.

Виновник за времената непригодност на плажовете се оказа най-големият град Мелбърн, преживял няколко проливни дъждове, от които сериозно е пострадала градската канализационна система.

Поток от отпадъците на жизнената дейност на мелбърнците се отправил направо в залива Порт Филип и стигнал до крайбрежните зони.

С тази неприятна изненада местните жители, които са привикнали да прекарват времето си на плажа, се сблъскват вече втори месец.

Еколозите били шокирани, а лекарите са сериозно загрижени от вероятността да избухне епидемия.

Комуналните служби на Мелбърн ще трябва, колкото се може по-бързо да се заемат с очистителните системи.

Едно невероятно откритие на професор по стоматология в Колумбийския университет в САЩ шокира света на науката!

Оказва се, че зъбите могат да растат във всяка възраст. Това ще ни помогне да минем без импланти и неудобни протези.

Как растат зъбите?

Лекарят е разработил технология за растене на зъб директно в празните алвеоли. Този метод е революция в света на стоматологията.

Джереми Мао от естествени материали е изработил основата конструкция, която е оформена като истински зъб. В него е сложил стимулатор за растеж. Порестата структура е позволила на стволовите клетки на организма да мигрират в нея.

По метода на Мао в челюстта на пациента ще се имплантира конструкция от капролактон и хидроксиапатит, които са биосъвместими полимери.

Тази структура се получава по метода на триизмерен печат.

Дизайна изобилства от канали с диаметър 200 микрона в диаметър, запълнени със специфични вещества, стимулиращи клетъчния растеж и костния морфогенен протеин.