Слънцето блестеше неимоверно силно, то заслепяваше хората и нямащите тъмни очила мъчително присвиваха очи. Една голяма група се бяха приютили под чадърите на близкото заведение.

На една от масите седеше девойка. Тя бе нежна като цвете попило росата на утринта. Погледът ѝ бе съсредоточен в някаква книга, чиито страници шумоляха под пръстите ѝ.

Към масата приближи възрастен мъж и попита:

– Извинете, при вас свободно ли е?

Момичето само кимна с глава и продължи настървено да чете.

– Навярно сте от близкият университет? – опита се да я заговори мъжът. – Аз съм професор Николов.

– Приятно ми е, Росица, – усмихна се лъчезарно девойката и притвори нервно книгата. – Да студентка съм. Посещавам лекциите във факултета по славянска филология.

– А от къде сте? – полюбопитствува професорът.

– От квартал Изгрев, – отговори момичето.

– Невъзможно! – възкликна Николов. – Там мой приятел преди години бе направил социологическо проучване. За живеещите в този квартал момичета и момчета, той бе констатирал, че мизерстват в бедни семейства и просто за тях няма никакъв шанс.

Росица се засмя:

– Сега нещата там са се променили. Много от нашите младежи са адвокати, лекари, учители и бизнесмени.

– Но как е станало всичко това?

– В квартала ни дойдоха двойка мъж и жена. Те вече са възрастни, но ние много ги уважаваме.

Професорът реши да се срещне с това семейство, за да разбере магическата формула за тази рязка промяна.

Отиде в квартала и бързо намери дома на двамата старци. След като поговори малко с тях, Николов ги попита:

– Как успяхте да измъкнете младежите от тинята и калта в този квартал? За мен бе невероятно да чуя, какви големи успехи са постигнали в живота си?

Жената се усмихна и каза:

– Няма нищо неестествено в това. Просто ги обичахме.

И професорът разбра, че любовта е силата, която бе пришила криле на подрастващите.

Ханука. Евреите празнуваха победата си над сирийския диктатор Антиох Епифан.

По това време Израел се бореше с десетки хиляди ужасно неточни ракети, които нямаха направляваща система след изстрелването им. Така тези ракети можеха да попаднат и сред мирно население, ако не бяха правилно насочени.

ХАМАС използва една от противотанковите си ракети, които бяха руско производство.

Автобусът беше пълен с 50 тийнейджъри, войници от Израелски отбранителни сили, скоро попълнили редовете на Израелската армия. Те нямаха представа, че след минута в автобусът им ще настане ад.

Младежите пееха известна песен на Ханука, която говореше за чудесата, които се случваха, когато Бог защитава Израел:

За чудесата и избавлението,
за храбростта и спасението
и за войните,
които Ти води за нашите бащи,
в техните дни, по това време.

Те смело прогласяваха:

– Ерусалим, нашата столица, сърцето на Израел.

След няколко минути те слязоха от автобуса. И когато стъпи на земята и последният младеж, ракетата на ХАМАС удари автобуса. Огнено кълбо обви колата и я възпламени.

Един от войниците, който бе близо до автобуса, получи сериозни наранявания.
За щастие лекарите, които дойдоха по-късно, заявиха:

– Очакваме, че той ще оживее.

Останалите младежи гледаха горящия автобус и още не можеха да възприемат чудното си избавление.

– Ако бяхме във автобуса по това време, щяхме да бъдем мъртви, – все още не отърсил се от шока промълви един от войниците.

– Или сериозно обгорели, – добави друг.

Ситуацията все още бе напрегната. Израел и ХАМАС се споразумяваха за прекратяване на огъня.

Каква нощ само. Напрежение, болка и страх.

Елена седеше в болницата до кревата на 18 месечната си дъщеря и тихо се молеше:

– Диди е много болна. Лекарите не знаят какво да правят с нея….

Тя бе объркана и смутена. Беше я обхванала паника. Смяташе, че някаква макар и неопределена молитва може да помогне в случая.

Стамен усети безпокойството на жена си и се опита да я убеди:

– Лекарите знаят какво правят. Не се притеснявай.

Цялата тази ситуация за Елена се бе превърнала в кошмар.

Тя стоеше до леглото на детето си и плачеше. Чувстваше се малка и безпомощна.

– Боже, къде си? – шепнеше в отчаянието си Елена.

Изведнъж тя трепна и си каза:

– Бог е добър. Той обича моето дете. Божиите планове са винаги добри. Наистина ли?

Съмнението ѝ се събуждаше от колебливата ѝ вяра.

Елена разбираше, че Бог я подбужда да направи нещо, което ѝ се струваше невъзможно.

„Да Му предам детето си? – помисли си тя. – Това е нелепо! Прекалено е трудно за мен. Но то не се чувства добре. Бог трябва да го изцери“.

Внезапно мислите на Елена я отведоха при Авраам. И тя си спомни, че Бог му бе обещал син, но това отне много време. И накрая, когато бе в напреднала възраст, Бог го дари със син, но по-късно го накара да убие сина си.

– Сигурно Авраам не се е чувствал тогава добре, – изрази гласно мислите си Елена. – Защо му даде дете, което после поиска да прибере? Но Авраам размисли върху молбата на Господа и положи Исак на олтара. И Бог се отказа. В резултат на послушанието си, вярата на Авраам порасна.

Елена се отпусна на пода и започна усилено да се моли:

– Господи, ти обичаш моята скъпа дъщеря много повече от мен. Ако си решил да я прибереш, аз избирам да те хваля….

Изведнъж в душата ѝ настана мир. Елена отиде до леглото си. Легна и заспа.

Бог не прибра Диди, а я направи красива майка на три момчета.

БЗастудя. Вятърът немилостиво подканяше дърветата да му се покланят до земята. Въздухът бе свеж, но леден.

Мая и Динка бързо крачеха към дома си. Всяка от тях  очакваше с нетърпение да достигнат до топлия кът, където щяха да сгреят премръзналите си крака.

– Най- после, – въздъхна облекчено Мая, след като двете бяха прекрачили прага на топлата стая.

Динка се зае да разтърква премръзналите си нозе, но това не ѝ попречи да се усмихне и да сподели:

– Наш приятел не закара до Варна, където сестра ми ни покани на закуска. Съпругът ми през цялото време се грижеше за мен. Какво съм направила, за да заслужа това? Нищо.

– Всички тези хора са направили добро, поради любовта в сърцата си, – обясни Динка. – Всеки от тях е проявил нежност и загриженост, тъй както Бог постъпва спрямо нас. Те са показали на практика Божията любов и живеят така, както вярата им ги подтиква.

– Да спомням си, – каза Мая, – нали Исус е казал, че трябва да обичаме Бога и да любим другите както самите себе си. Могат ли хората да имат Божията любов във себе си? Другите могат ли да изпитат тази Божия любов, когато им служат?

– Служенето на другите се изявява в различни форми, – уточни Динка. – Това може да бъде превозване на някой до лекар или да се донесе храна на болния. А може да бъде и ремонт на дома за тези, които не са в състояние да направят това или да се даде необходимото на бездомния на пътя.

– Но как мога да направя това най-добре? – попита Мая. – Да отида в някой комитет, който обслужва нуждаещи се или да участвам в някое подобно служение в църквата?

– Вслушай се в подбуждението на Святия Дух, – отговори Динка. – Обичай, служи, живей и израствай! Огледай се наоколо и намери някого, на когото да послужиш още днес.

Антон загуби родителите си при автомобилна катастрофа и отиде да живее при леля си Христина.

Един ден малкото момче заяви пред леля си:

– Искам да стана лекар да освобождавам болните от мъченията им и да спасявам животи.

– За това е нужно да бъдеш по-дисциплиниран, – усмихна се леля му.

– Докато не науча уроците си и не напиша домашните си, – подчерта твърдо решен на всичко Антон, – няма да ям и да почивам.

След време „бъдещият лекар“  се разболя сериозно и имаше нужда от медицинска помощ. Толкова много го боляха краката, че не можеше да ходи.

Болката продължи цял месец. Антон започна да получава често треска. Леля му го заведе на лекар.

– Липсва му сърдечна клапа, – уточни докторът.

Страданието му бе толкова силно, че Антон непрекъснато плачеше, но друго по-страшно го вълнуваше:
– Заради тази болест, няма да се изпълни мечтата ми, – казваше си момчето. – Никога няма да стана лекар.

Независимо от това, колко зле се чувстваше, Антон искаше да ходи на училище. Леля му го носеше до там на ръце, но състоянието на сърцето му се влошаваше.

Христина често успокояваше Антон:

– Ще се оправиш!

Но самата тя не вярваше в това, защото нямаше достатъчно средства, за да бъде подложено момчето на лечение.

Един ден един мъж посети дома на Христина и попита за Антон. Тя му разказа за племенника си:

– Той е сирак, без майка и баща. Липсва му клапа на сърцето и не знам още колко време ще живее. Нямаме достатъчно средства за операцията му.

– Не се притеснявайте повече за Антон, – каза мъжът, – племенника ви ще бъде опериран и сърцето му ще бъде снабдено с нова клапа.

И наистина стана така, както бе казал мъжът. Антон получи нова клапа и стана по-енергичен.

– Сега съм здрав, – възторжено каза след операцията Антон. – Чувствам се свободен като птица, която се рее в небето. Бог ми даде втори шанс. Сега съм по-близо до мечтата си да стана лекар и ще помагам на хората.