Най-после можеше да се диша. Дъждът, който чакаха от толкова време се изля изненадващо. Вятърът бързо довлече отнякъде сиви облаци, които се освободиха от товара си, задоволявайки жаждата на изпръхналата земя.

Баба Милена се разхождаше в градината след вечеря. Въздухът бе освежен и тя бодро крачеше по алеите. Тя изобщо не искаше да се прибира, но имаше само едно нещо, което можеше да я накара да направи това. И то скоро последва.

Приятели на мъжа ѝ се бяха настанили вече в гостната. А какво щеше да се случи след това, само тя си знаеше, защото то много рядко се разминаваше.

Старицата стигна до осветените прозорци на гостната. Изведнъж се показа главата на внучката ѝ, която извика силно:

– Бабо, ела бързо! Дядо започна да пие отново!

Силните спиртни напитки бяха забранени на дядо Горан, но събереше ли се с приятели, те го подканваха непрекъснато, докато се съгласеше:

– По-смело! Само няколко глътки! Нищо няма да ти стане от толкова.

Баба Милена веднага се втурна в госната и започна да умолява мъжа си:

– Недей да пиеш. Нали знаеш какво казаха лекарите.

Старецът се ядоса и демонстративно отпи от чашата. Какво можеше да направи баба Милена?

Тя отново излезе в градината, опечалена, обезсърчена, но все пак усмихната. Такава си беше невзискателна и блага. Обичта им към другите, безразличието към нея самата и собствените ѝ страдания се изразяваха в усмивка.

Нейният смях съдържаше насмешка само над нея, а за всеки от останалите – нежна ласка. Тя не можеше да погледне скъпите си близки, без да ги помоли топло с очи, независимо от това, как се отнасят с нея.

Човек някога разбира, че има хора, които никога няма да те предадат, но за това трябва да се премине през прекалено много предателства.

Най-накрая осъзнаваш, че външния блясък е нищо в сравнение с вътрешната красота, защото всичко, което е отвън, е до първия дъжд. Това, което е вътре, гори за винаги. Но даже да угасне и да остане едва тлеещо въгленче, достаъчно е да докоснеш с устни тръбата и нежно да призовеш, огънят постепенно ще се разгори и ще те стопли.

Понякога ще разбереш, че многото формули и афоризми, които си събирал, са празни, макар и красиви, те са само съвкупност от думи. Важни са тези истини, до които сам си достигнал.

Все някога ще разбереш, че добротата, нежността, ласката и грижата са проявление на вътрешна сила, а не на слабост.

Зина бе от две години в дома. Майка ѝ бе починала, а баща си не бе виждала изобщо. Наближаваше празник и тя усещаше нетърпението на децата край нея.

Щяха да дойдат хора в дома и всеки от децата щеше да получи подарък.

– Дано дойде онази …. усмихнатия батко с къдравата коса, – замечта се Мира.
Тя си спомняше колко добър беше към нея и ѝ помагаше да се придвижи по стълбите.
Тони знаеше, че ще получи някаква играчка, но сърцето му жадуваше някой да го прегърне, да поговори с него. Не помнеше майка си, нито баща си. Когато видеше някое малко дете хванало за ръце родителите си, весело да бъбри с тях, му ставаше мъчно.

Лена, често се криеше в някой ъгъл и дълго плачеше. Между хлипанията ѝ едва се разбираха откъслечни фрази:
– ….. подарък, някаква крас …. кукла…… аз искам мам…. да ме прегръща ……да ми пее…разказва приказ …..ходим на разход…..

Виктор размахваше сабя и даваше заповеди, но там  в него биеше едно детско сърце, жадуващо за ласка и любов.

Жанет гледаше през прозореца и внимателно разглеждаше отминаващите хора. Взираше се настойчиво във всяко лице. Понякога трепваше като малка пеперуда с крилца и шепнеше:

– Мама, ето я идва, не ме е забравила.

Жената с бързи крачки наближаваше вратата на дома…. и отминаваше. Тежка въздишка се отронваше от Жанет. Малкото момиченце с големи сини очи, още таеше надежда, че майка ѝ ще дойде и ще я вземе.

Станимир се люлееше на стола като махало на стенен часовник. Той не говореше, а когато искаше нещо мучеше и размахваше хаотично ръцете си. Щом не го разберяха, започваше да крещи и да си хапе.

Леля Надя  се грижеше за тях. Прегръщаше ги и ги милваше по главата, но тя знаеше, че всяко от децата мечтаят за мама и татко, някой да го обича и да го приема с недъга му.

Наближаваха празници и домът ще се изпълни с подаръци, лакомства, музика и шум, но всичко това щеше да отмине и всяко от децата отново щеше да остане със своята болка и мъка.

Васка искаше да повярва на Георги за Зина, от това зависеше щастието ѝ.

„Ако Георги наистина имаше връзка със Зина, – помисли си Васка, – аз не мога да остана повече с него“.

Васка вярваше, че доверието е синоним на любовта. Колкото и добър да беше Георги, колкото и щастлив да изглеждаше брака им до сега, ако беше ѝ изневерил, тя нямаше да може да го преглътне.

„Как ще легна отново с него? – терзаеше се Васка.- Как ще живеем двамата в една къща? А децата?“

Георги я бе излъгал? Всеки път, когатѝ бе казвал: „Обичам те“ или „Не мога без теб“ е било само една преструвка. Не можеше повече да приеме лъжите му, трудно ѝ бе да му прости.

„Как ще му вярвам вече, когато ми каже, че ще работи до късно, че отива в командировка или ще вечеря с колеги“, – мислите ѝ бушуваха като ураган в главата ѝ, а това не предвещаваше нищо добро за психиката ѝ.

Подозренията щяха да отровят всичко, всяка усмивка, целувка, ласка. Живота им ще се вгорчи, а хубавите спомени, в които бяха щастливи, щяха да избледнеят. Всичките клетви за вярност, че ще бъдат заедно за винаги, радостта от раждането на децата, интимността в брака им щеше да се възприема като една голяма лъжа, поне от страна на Васка.

Тя полагаше всички усилия да възвърне доверието си към Георги, но докато не разбереше дали това е вярно, щеше само да се измъчва.

Беше завладяна напълно от мисълта: „Трябва да разбера, дали това наистина е станало“.

Тя роди отново и донесе новороденото у дома. От време на време излизаше, буташе количката, разхождайки децата, а ръцете и скута ѝ бяха винаги заети.

Живота ѝ по това време беше само допир. По цял ден вземаше чинии или съдове, които трябваше да измие и прибере. Ръцете ѝ нежно докосваха главите на децата хлъзгави от шампоана във ваната. С много любов галеше лицата им и почистваше акото по задничетата им. Смело вдигаше тежкото мокро пране…..

Понякога присядаше за десетина минути, докато децата си играеха. А когато някое от тях паднеше, изчистваше калта, почистваше раната, а на ожуленото място лепваше пластир. Обърсваше мократа буза, по която още се стичаха малки сълзици, връзваше развързалата се връзка на обувката и нежно притискаше към себе си малкото телце, което успокоено от допира ѝ, спираше да хлипа.

Когато той се прибираше от работа след дългите часове работа, тя докосваше буйните му кичури коса, едва наболата брадичка и грапавите му изморени ръце. Наблюдаваше го как вдига високо децата над главата си, как грубото му лице се отърква о нежните им личица и издаваше радостен вик и писък заедно с малките, като съпровождаше всичко това с пляскане на ръцете си.

Ако не беше много изтощен от работа, той я докосваше. В този свят на допира, подвижното пространство между двамата се затваряше в ласка, водеща до привичното освобождение.

Всички около нея я ближеха, дъвчеха, целуваха, дърпаха и разсипваха върху нея какво ли не: сок, мляко, урина, мръсна вода, ……

Тя не спираше да мие и пере цели планини от дрехи. Сменяше чаршафите и лигавниците. Търкаше и бърше телата им.

Иска и се да бъде чиста, да ги почисти и тях, но в мига преди да събере сили, да изпере и измие всичко, веднага следва нова проява на „доброта“, която я потопяваше отново…..