Две момичета се връщаха от пазар. Соня бе на девет години, а Катя на 16. Освен тежките торби, двете сестри държаха мобилните си телефони, в които от време на време хвърляха по един поглед.

На един от завоите момичетата отстъпиха на компания от осем човека. Всичките бяха възрастни мъже, облечени в мръсни гащеризони. Изглежда се връщаха от работа.

Един от тях хвана Соня за качулката.

– Ей, малката, давай телефона си!

За да подкрепи заплахата си, мъжът започна да извива ръката на момичето.

Катя се опита да защити сестра си, като удари нападателя с чантата си. Тогава останалите мъже започнаха да я заплашват.

– Не си ли позволяваш много, момиченце…

– Ако те хвана с тези два пръста щете смачкам като бълха.

– Помощ!- извика Катя.

Никой от минаващите там не се спря изобщо, за да окаже помощ на момичетата.. Виждайки опасната компания, хората бързаха да се отдалечат, колкото може по-далече и по-скоро от това място.

Двете момичета много се изплашиха. Катя крещеше и плачеше, но хората бързо отминаваха, сякаш не ги виждаха.

Изведнъж от близката строителна площадка се появиха няколко кучета, които със лай се хвърлиха към мъжете. Оградиха мъжете и момичетата и започнаха да лаят заплашително към мъжете.

Един от нападателите удари кучето, което бе до него, но то го ухапа, а останалите още по-настървено продължиха да лаят срещу мъжете.

Престъпниците започнаха да нервничат. Силният лай привлече вниманието и наблизо спря маршрутка.

Тогава нападателите съобразиха, че става напечено. Хвърлиха телефоните на момичетата и чантата на Катя, а след това се впуснаха в бяг кой, на където види.

Двете сестри бяха силно стресирани. На врата на Соня имаше ярка следа от качулката ѝ, за която я бяха дърпали силно.

Соня и Катя, въпреки премеждието, не забравиха своите спасители. Купиха пирожки, мляко с хляб и нагостиха четириногите си приятели.

– Много съм благодарна на тези кучета, – усмихна се след толкова тревоги Катя.

– Како, защо минаващите не ни помогнаха? Нали видяха, че ни нападнаха? – недоумяваше Соня.

– Може би защото животните са по-човечни, отколкото самите хора, – тъжно се усмихна Катя.

Един голям слон минавал през едно село. Мало и голямо се стекли да го видя. Който го видел затаявал дъх.

Но едно кутре, когато видяло слона започнало да го лае, силно и настървено.

Една хрътка видяла мъничето и започнала да го съветва:

– Не се дери напразно. Не ставай за смях на всички. Не виждаш ли, че тази грамада изобщо не обръща внимание на твоя лай?

– Но аз за това го лая, защото зная, че няма да ме нападне и нарани, и така ще мина за голям юнак.

Хрътката се засмяла:

– Щом искаш лай го, но стой по-далече от него.

Оградите са предназначени предимно да разделят хората едни от други. Но понякога се налага да се променят тези правила.

Радой забеляза, че кучето му постоянно наднича между решетките на оградата, за да види кучето на съседа. Двете животни постоянно се „догонваха“ край издигнатата преграда по между им.

– Сигурно ще им бъде много хубаво ако се виждаха, – каза си Радой. – Изглежда се харесат, за това искат да бъдат заедно. Защо да не им помогна?!

Радой не беше първият собственик на куче, който бе готов да задоволи любопитството и желанието на любимеца си.

Речени сторено. Той взе триона и много внимателно след като премери и отбеляза няколко пъти, отряза отвор в оградата.

Ина така се казваше кучето на Радой, следобед се срещна с Бобчо, когато я изведоха на разходка.

Двете кучета дълго бягаха едно след друго. От време на време събираха муцуните си, сякаш си шепнеха нещо.

Когато Радой прибра Ина, тя бързо излапа това, което намери в паничката си и веднага се устреми към оградата, за да бъде с Бопчо.

Този път тя се стъписа. В оградата имаше отвор, а от там се подаваше главата на Бобчо. Тя излая радостно, а другото куче я приветства с лай и махане на опашка.

Вярно е, че имаха мрежа помежду си, но се виждаха, а това изглежда доставяше удоволствие и на двете животни.

– Май им хареса така повече, – каза Радой на Красимир, стопанина на Бобчо.

– Виж колко са радостни, – засмя се Красимир, – идеята ти не бе лоша.

Сега не само Радой и Красимир общуваха очи в очи, това се случи и на техните любимци, за които те полагаха големи грижи.

Тази работа не отне много време на двамата мъже, но сега, когато гледаха колко са радостни кучетата им, разбираха , че са постъпили правилно.

Рано сутринта жителите на един жилищен блок бяха събудени от звънък и отривист лай. Хората започнаха да излизат по балконите, а някои само леко открехваха пердетата на прозорците си, за да разберат какво става.

– Какво е предизвикало такава яростна реакция на четириногите? – Попита сънен Дако.

– Пак някой от младоците е.  Сигурно е оплескал нещо, – замърмори недоволно баба Гица.

Това бе най-обикновена история, но с изненадващ край.

Мони се прибра рано сутринта. Слънцето скоро щеше да изгрее. Той паркира новия си „Volkswagen Jetta“ близо до входа.

Мони беше малко попийнал и не беше в настроение. Когато слизаше от колата, едно бездомно куче мина край него. Без много да му мисли младежът изрита мелеза и влезе във входа.

„Този глупав младеж не знае кого напада, – помисли си кучето“.

Макар и мелез животното бе много умно.

То събра глутница кучета около колата на Мони и реши да даде заслуженото на своя насилник.

Кучетата се нахвърлиха върху колата и започнаха със зъбите си да късат парчета от бронята. Гумите станаха на парцали за нула време ….

След 10 минути „красавицата“ на Мони, заприлича на 100 годишна изхабена „бабичка“.

Не е нужно да се нараняват безпричинно безпомощните, както хора, така и животни.

Понякога изглежда, че светът е пълен с несправедливости. Животът е като бумеранг, каквото си отдал, такова ти се връща. Рано или късно всеки получава това, което е заслужил.

Някакво безпокойство притесняваше Филип. Нямаше причина за вълнение, но се чувстваше нервен и напрегнат.

А и кучето му толкова възпитано и послушно животно се раздираше от лай.

– Какво му става на Бенджи, – недоумяваше Филип. – Никога не е бил толкова шумен. Сигурно нещо сериозно го е разтревожило.

Най- накрая той реши да отиде да види, какво смущава кучето.

Отвори вратата и замръзна. На двора право пред него седеше пума. Голяма „едноцветна котка“. Тя имаше добре развити мустаци и големи очи.

Филип се изпоти, а след като се съвзе, реши:

– Ще отида да взема камерата, за да заснема тази красавица.

Когато се върна, сърцето му едва не падна в петите. Животното реагира на звука на отварящата се камера, но слава Богу, размина му се.

Тези хищници понякога достигат два метра на дължина. Невъоръжен човек по-добре да не им се мярка на пътя.

За радост на Филип, пантерата не му обърна особено внимание. Изглежда не беше гладна и не си търсеше плячка.

Въпреки всичко, тя седеше на неговата веранда, цели 20 минути и си почиваше. Дори лаят на кучето не я смущаваше.

След известно време стана и си тръгна. Както внезапно бе дошла, така и си отиде.

Лаят на кучето заглъхна, а Филип запази незабравимите кадри от тази невероятна среща.

По-късно пред приятели, когато го питаха:

– Напълни ли гащите?

Смело отговаряше:

– Е, не беше толкова страшна. Не представлявах никакъв интерес за нея. Тя бе невероятно красива….

– Какво ли си видял? Очите на страха са големи. Сега само фантазираш, нали си отървал кожата ….  – смееха му се приятелите и го потупваха по рамото.