В къщата беше тихо. Меги слезе полека по стълбите и седна пред пияното. Изсвири съвсем предпазливо няколко етюда на Шопен, като се стараеше да не вдига много шум, за да не събуди някого.

Изведнъж усети, че Венелин е зад нея. Той бе застанал на вратата. Въпреки, че долови присъствието му, тя се стресна от гласа му:

– Това беше любимата музика на майка ми. Постоянно я свиреше. Сутрин, обед, вечер ….

– Извинявай, не знаех, – каза виновно Меги. – Може би е по-добре е да спра.

– Не, продължи, моля те. С удоволствие ще послушам.

Меги се подчини и засвири отново. Надяваше се изпълнението ѝ да не изпъква със самодоволство и показност. Искаше да трогне, а не да се изяви или натрапи.

След това стана и се обърна към него. Венелин беше блед и тъжен. Може би музиката бе събудила скръбта по майка му.

– Баща ми вярваше, че музиката е гласът на Бога, – каза тихо Меги, тя искаше да го успокои и утеши. – Той беше мисионер и пътуваше по целия свят, за да разпространява Божието Слово. Почина в Индия. Използваше музиката, там където не разбираха езика му. Вярваше, че тя е универсална и беше убеден, че Господ разговаря чрез нея с хората.

– А свиреше ли? – попита Венелин.

– Свиреше и пееше много добре. Трогвал бе хората с изпълненията си на непознати и далечни места, а после им бе проповядвал. Разказваше, че хората докато го слушали как свири, били докосвани от Божия Дух и приемали християнската вяра.

– Навярно много души, така са били спасени от ада, – каза Венелин.

Меги само кимна с глава, а после отново седна на пианото.

Под ръцете ѝ се разляха опияняващи звуци, които достигаха до най-тъмните кътчета на душата. Това ѝ бе останало като наследство от баща ѝ …

 

Само за един час у Каблешкови се бяха събрали около 28 души съзаклятници. Неджиб ага бе дохождал втори път, но майка на Каблешков го бе скрила, а на Неджиб ага бе казала:

– Още не се е прибрал, аго.

Някои от съзаклятниците изгаряха от нетърпение да се прогласи въстанието, за тях нямаше значение, че бяха малцина.

Каблешков се обърна към двама от съзаклятниците и каза:
– Отидете в двете черкви и ударете камбаната и клепалата. Така ще се извести на останалите, че въстанието е избухнало.

Гласът на железните и дървените клепала на двете черкви, както и този на пукнатата камбана от черквата „Св. Николай“, разтревожиха населението. Тези звуци бяха някак особени, тревожни.

Жандарите на Неджиб ага, които бяха се пръснали из селото, за да търсят исканите съзаклятници, сега се бяха прибрали в конака.

Щом удариха камбаните, учителят каза на уплашените ученици:

– Това е знакът, че вече ще въстанем срещу неприятелите и притеснителите на народа и ще се бием за свободата си.

Децата бързо тръгнаха към домовете си, те знаеха за какво говори учителя им. Не веднъж бяха помагали на по-големите.

Дружината на въстаниците се бе разделила на две отделения, които тръгнаха от две различни посоки към конака.

Каблешков каза на един от въстаниците:

– Трябва няколко души да завардят Пловдивския път, за да не избягат някои от турците или самия Неджиб.

Въстаникът кимна с глава и тръгна.

Вече се чуваха гърмеж към конака. Хората подали глави навън питаха:

– Какво става?

– Четата с Каблешков е при конака и трепе турци, – каза един мъж въоръжен с пушка.

Наизлизаха мъже с оръжия и започнаха да гърмят.

– Да живее България! Който е въстаник и българин да излезе с нас!- започнаха да викат въстаниците.

На няколко врати се появиха жени и попитаха уплашено:

– Какво е станало? Да не са дошли турците да ни колят?

– Не бойте се, – каза един от въстаниците, – няма никакви турци в селото. Само не излизайте навън,  да не ви убие някой заблуден куршум.

Когато се събраха доста въстаници около Никола, той разясни, каква ще бъде работата на новосформираната чета:

– Ние ще пазим да не избягат някои от турците, които се намират в селото.

Веднага четата се разпръсна около плетовете и ливадите, които се намираха около Пловдивския път. Там паднаха убити двама турци овчари, които не пожелаха да предадат оръжията си.

Мнозина от въоръжените българи лижеха кръв от ножовете си, защото съществуваше суеверие, че който лизне турска кръв, никога няма да се бои от турчин.

Малко след това се зададоха към Копривщица други двама конни жандари, но докато въстаниците ги чакаха да се приближат, за да могат да ги достигнат куршумите, те бързо се върнаха назад.

Навярно бяха видели убития си другар и коня му. Въстаниците им изпратиха няколко куршума, но нито един не ги застигна.

Те първи занесоха  в Пловдив известието, че в Копривщица има въстание.

Каблешков дойде и остана доволен от засадата. След това предложи:

– Да напишем писмо до Панагюрище.

Останалите бързо се съгласиха.

Каблешков започна да диктува писмото:

– Братя! Вчера пристигна в село Неджеб ага, от Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборищкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра, с няколко заптиета… Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!… Ако вие, братя, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище…
Копривщица, 20 април 1876 г.
Т. Каблешков.

Писмото  бе написано с мастило, защото кръвта на убитите турци се  бе вече съсирила. Само отдолу на писмото бе нацапан с кръв един кръст.

– Кой ще занесе писмото?

Яви се един млад пъргав въстаник. Каблешков му даде коня си и му каза:

– Не го жали, но гледай да стигнеш колкото се може по-бързо в Панагюрище. Щом дойдеш до Дриновия хан, питай за къщата на апостолите и им предай писмото, Да не се връща докато не видиш, че и панагюрци са въстанали. Да поискаш от апостола писмо, в което се казва, че панагюрци също са въстанали.

Човекът се качи на коня и отлетя, като вихър.

Най-старият известен молив се отнася към 1630 г.

Този инструмент е бил открит по време на реконструкции. Находката е намерена между гредите на къща, построена през XVII век. Най-вероятно, дърводелският молив е бил забравен след приключване на работата.

Моливът е направен от варовикови пръчки, които са прилепени от двете старани на малка пластинка от чист графит. На молива има следи, които говорят, че той е използван.

Сега този екземпляр се намира в хранилището на компания Faber-Castell.

Спортният лагер се намирал на 160 километра от Ню Йорк.

Боксьорите живеели там под строг контрол. Те общували само с треньора си. За нарушаване на режима спортиста се дисквалифицирал.

Но любовта за Марсел била по-важна. Един ден след пристигането на Едит Пиаф в САЩ изненадан шофьорът я закарал до пустинно място в страни от пътя, където след известно време спря Марсел с колата си.

След това двамата потеглили заедно. Марсел бил на волана, а тя в багажника.

В спортния лагер на всеки спортист била предоставена отделна къща, но да заведе Едит там, било много опасно за Марсел.

Той я настанил в празно помещение, където тя прекарала следващите 10 дни. Щорите били свалени, нямало топла вода, имала на разположение само вода и сандвичи, но през тези дни Едит Пиаф била щастлива.

Милена Василева пие кола, пуши Marlboro – най-продаваната марка цигари в света, дъвче Stimorol – дъвки произведени от датска компания и яде за трима хамбургери в Макдоналдс.

Тя винаги е облечена в дрехите на Dolce & Gabbana – италианска модна къща за луксозни тоалети, а своя iPhone носи в чанта от Louis Vuitton – френска модна къща.

В същото време Милена твърди, че рекламата изобщо не ѝ влияе, а болният стомах и празния ѝ портфейл са неин собствен избор.

Хищните муцуни от телевизионния екран хорово подкрепят Милена в нейното наивно заблуждение:

– Ти си свободен човек, Миленка. Ти си умна и красива жена. Абсолютно винаги, напълно доброволно, трябва да избереш, на кого от нас ще дадеш поредната си заплата.