Минка се разхождаше с новото си малко черно кученце из двора. В едната си ръка малкото момиче държеше закуска, а в другата бонбон стърчащ на клечка.

Първоначално кучето и детето вървяха редом и се забавляваха, но ..…

Четириногият приятел взе да се плете в краката на Минка. Тя се ядоса и замахна с бонбона. Искаше ѝ се да го удари.

Кучето скочи и грабна бонбона.

Минка изненадано проследи бягството на новия си приятел.

След това разтърка очи и гръмогласно се разрева:

– Мамооо, Черньо ми взе бонбонаааа.

Едва ли щяха да спасят бонбона, но им трябваха цели пет часа, за да открият кученцето скимтящо и уплашено. То се бе свило на топка под стряхата на една изоставена къща.

Вместо да му се сърди Минка прегърна четириногото и тихичко му прошепна:

– Да беше ми казало, сама щях да ти го дам. Ти си добро куче и ще бъдеш моя най-добър приятел.

Ех, ако можехме, да прощаваме така лесно като децата.

Дена бе дворно куче привързано на каишка. Бяха ѝ дали възможност да лае и съобщава за приближаването на всеки непознат, но това на нея не ѝ стигаше.

Да, храна и вода получаваше достатъчно, но сърцето ѝ копнееше за свобода.

Край нея отвъд оградата всеки ден преминаваха безпризорни песове. Тя ги гледаше и им завиждаше:

– Ех, ако можех и аз така свободно да се разхождам.

Тази мисъл за свободата дълбоко се вряза в съзнанието ѝ.

– Трябва всичко да обмисля, за да да направя всичко възможно да се освободя, – казваше си тя, навела глава над паничката, където я чакаше любимото ѝ лакомство.

Ядеше, но вече без охота.

– Трябва да внимавам да не създам големи неприятности и да натрупам малки, които не мога да оправя по-късно, – Дена ръмжеше заканително на въздуха пред себе си.

Един ден тя усети, че каишката, с която бе привързана към железния кол, започна да се къса.

– Аха, май е дошло и моето време, – зарадва се кучката.

Задърпа усилено, но уви….. Не бе толкова лесно, колкото си мислеше.

Хрумна ѝ нещо и тя весело изръмжа.

Започна усилено да гризе каишката и да я дърпа ….. накрая успя.

Почувства такова опиянение от свободата, че не можеше място да си намери.

Изгази лехите в градината. Изпомачка цветята. Събори всичко, което срещна на пътя си. Вдигна се голяма олелия.

– Дена се е отвързала, – развикаха се стопаните ѝ и хукнаха да я гонят.

Хванаха я. Свободата ѝ свърши.

Вързаха я, но не с обикновена кожена каишка, а със стоманена верига.

Дена жално гледаше наоколо и съжаляваше за пропиляното време.

Вятърът разбъркваше и смесваше опадалите листа, както художник боите си. Мярна се самотно куче и се загуби в опадалата шума.

Соня, Видул и Захари крачеха енергично из парка. Тримата водеха ожесточен спор.

– Ако църквите са далече или хората са болни, никой не може да ги задължи да отиват там, – наостри се Захари.

– Ако имат желание …., – опита се да каже Соня.

Но Видул рязко я прекъсна:

– При днешната обстановка, по-добре никой никъде да не ходи.

– Добре, – примирено каза Соня, – не можем да останем на едно и също мнение. Нека да отидем до нашия свещеник Никифор.

– Добра идея, – възкликна възторжено Видул.

– Ще чуем и неговото мнение, но той дали ще ни убеди, че е това е правилното решение, – усъмни се Захари.

– Е, нека все пак да опитаме, – настоя Соня.

Тримата бързо отидоха до близкия храм и се срещнаха с Никифор.

Той ги поздрави и много им се зарадва.

– Какво ви води при мен? – кротко попита свещеникът.

– У нас възникна спор, – започна припряно Видул, – Има много храмове и църкви, но те са доста далече за някои хора.

– За такива е твърде тежко да отиват там, особено ако са болни, – добави Соня.

– Вие какво бихте посъветвали такива хора? – попита Захари.

Свещеникът поглади с ръка брадата си, вгледа се далеч напред пред себе си и каза:

– Когато ме заболи зъб, аз не оставям болката да ме измъчва, като се оправдавам, че зъболекарския кабинет е далеко. Напротив правя всичко възможно да стигна там колкото се може по-бързо.

– Така е, – съгласиха се и тримата.

– Освен това, – продължи свещеникът, – има такива недъзи, които карат хората да отиват на хиляди километри, за да спасят живота си. Ако за човека душата му е безценна, повярвайте ми, той ще отиде навсякъде.

Влади вървеше навел глава. Подритваше с крак по-големите камъчета, но на душата му бе тягостно.

Нещо бе загубил, но какво?

Пребърка джобовете си на панталоните си. Там откри гумичка, смачкана хартия от бонбон, кламер, малък пирон и дребен фъстък.

– Няма го тука, – разочаровано заключи Влади. – Сигурно съм го забравил в къщи.

И той забърза към дома, но походката му бе вяла без всякакъв ентусиазъм.

Най-странното бе, че той не знаеше какво точно бе изгубил. Не можеше дори да си представи как изглежда, но вярваше, че ако го открие ще се почувства по-добре.

Влади видя на пътя момиченце, което жално гледаше окървавеното си коляно и плачеше. Момчето се съжали над него. Помогна му да се изправи, а момиченцето му се усмихна.

Прибра се в къщи и помогна на майка си да измие чиниите, които бяха напълнили мивката.

Приятелят му го извика и той се отзова веднага:

– Какво става Гошо?

– Топката е спаднала. Дали не съм я спукал? – гласът на приятелят му звучеше отчаяно.

– Чакай ще донеса помпата и ще проверим заедно това.

Бяха достатъчни само няколко напомпвания и топката придоби нормалната си форма.

Гошо засия:

– Не е спукана! Ураааааа…..

Владо видя баба Мара с две пълни чанти и ѝ помогна да ги отнесе до третия етаж.

На връщане забеляза Мурджо, който се излегна по гръб. Владо го погъделичка по корема и долови доволното скимтене на кучето.

След това пренесе една маса в мазето с баща си и един сандък на чичо Петър до гаража му.

Изведнъж Владо усети, че нещо дълбоко в него се размърда.

И преди да разбере какво точно се случва, той се усмихна, а смехът му се разнесе звънко наоколо.

– Ето това е нещото, – възторжено възкликна Владо, – , което бях загубил.

Радостта му нямаше край и той затанцува някакъв само на него известен танц.

В днешно време много хора загубиха работата си, други близки и приятели. Някои се чудят как да плащат наемите си, други се нуждаят от храна.

А ние какво правим?

Динко успяваше някак си да свърже двата края. По някакво чудо не го бяха уволнили. И той се чувстваше ако не щастлив, то поне бе доволен.

Сутринта Динко срещна по стълбите съседа си и се загледа в омърлушената му физиономия. Човекът бе привел рамене, сякаш носеше голям товар на гърба си, само дето не пъшкаше.

– Здравей, бай Сотире, – дружелюбно го поздрави Динко. – Съчувствам ти и те разбирам в какво тежко положение се намираш. Не се притеснявай. Вдигни главата. Всичко ще се оправи.

Съседът го погледна тъжно и си помисли:

„Лесно му е на него. Сам е, ни семейство, ни деца, даже и куче няма. Още ходи на работа, а аз какво да правя?“

Малко по-надолу някъде към втория етаж Сотир срещна Добри, който носеше две пълни чанти с продукти. Навярно бе пазарувал.

– Добър ден, бай Сотире, – поздрави Добри, след което остави торбите на земята.

Отдели няколко пакета и ги подаде на смаяния мъж срещу себе си.

– Вземи, това е за семейството ти. Чух, че си останал без работа.

– Но защо, нямаше нужда …, – смутено каза Сотир.

– Взимай, взимай, не се притеснявай. Нали в един вход живеем, трябва да си помагаме.

– Благодаря, – Сотир смотолеви объркано.

Той държеше смаян пакетите.

След това се обърна проследявайки с поглед Добри, който се изниза бързо нагоре.

– Чух, че някой ми е платил наема, сметките за тока и водата, – рече си Сотир. – Дали не е той? Добро момче е. Жена му скоро почина, но той все гледа на другите да помага.

Емпатията не е достатъчна. В такова тежко време, хората се нуждаят от истинска помощ, която е повече от пожелание.

Людете не се нуждаят от думите ви, а от храна, средства, ………

Истинската вяра е практична. Тя възпроизвежда състрадание и включва нуждите на хората.

Вашият отговор на болката на хората във вашето обкръжение, ще им покаже това, в което вярвате.

Окажете по практичен начин помощ на тези около вас, така ще им разкриете Христовата любов.