Ако човешката душа е безценна

Вятърът разбъркваше и смесваше опадалите листа, както художник боите си. Мярна се самотно куче и се загуби в опадалата шума.

Соня, Видул и Захари крачеха енергично из парка. Тримата водеха ожесточен спор.

– Ако църквите са далече или хората са болни, никой не може да ги задължи да отиват там, – наостри се Захари.

– Ако имат желание …., – опита се да каже Соня.

Но Видул рязко я прекъсна:

– При днешната обстановка, по-добре никой никъде да не ходи.

– Добре, – примирено каза Соня, – не можем да останем на едно и също мнение. Нека да отидем до нашия свещеник Никифор.

– Добра идея, – възкликна възторжено Видул.

– Ще чуем и неговото мнение, но той дали ще ни убеди, че е това е правилното решение, – усъмни се Захари.

– Е, нека все пак да опитаме, – настоя Соня.

Тримата бързо отидоха до близкия храм и се срещнаха с Никифор.

Той ги поздрави и много им се зарадва.

– Какво ви води при мен? – кротко попита свещеникът.

– У нас възникна спор, – започна припряно Видул, – Има много храмове и църкви, но те са доста далече за някои хора.

– За такива е твърде тежко да отиват там, особено ако са болни, – добави Соня.

– Вие какво бихте посъветвали такива хора? – попита Захари.

Свещеникът поглади с ръка брадата си, вгледа се далеч напред пред себе си и каза:

– Когато ме заболи зъб, аз не оставям болката да ме измъчва, като се оправдавам, че зъболекарския кабинет е далеко. Напротив правя всичко възможно да стигна там колкото се може по-бързо.

– Така е, – съгласиха се и тримата.

– Освен това, – продължи свещеникът, – има такива недъзи, които карат хората да отиват на хиляди километри, за да спасят живота си. Ако за човека душата му е безценна, повярвайте ми, той ще отиде навсякъде.