Бе слънчево и топло, но хората бездействаха заради епидемията. Камен и Добри успяха да се съберат заедно. Отдавна не се бяха виждали, само разменяха новини по телефона.

– Парите не са проблем, – разроши с ръка косите си Добри, – а нашето сърце, което ги използва, за да промотира себе си и подтиска другите.

– Това състояние винаги ни е водило до егоизъм, – съгласи се Камен.

– По това как използвам парите си и как се отнасям към тях, се разкрива сърцето ми, – продължи разсъжденията си Добри. – Всичко, което имаме е дар от Бога и това е заради неговата благодат.

– По това как гледаме на това, което притежаваме и парите си, определя как ще живеем, – допълни Камен.

– Ако разбереш, че всичко е дар от Бог, – Добри силно се развълнува, – това ще те доведе до щедрост, саможертва и удовлетвореност. С други думи казано, ти ще си добър настойник на това, което имаш и ти е поверено.

– Забележи, – наблегна Камен, – Ако смятам, че това, което имам е благодарение на упоритият ми труд и моите лични постижения, ставам безмилостен. Например ако съм бизнесмен и притежавам малка работилница, задържам плащанията на работниците си по един или друг предлог. Освен това не споделям ресурсите си с тези, които са в нужда.

– Такива хора са жилави и самонадеяни благодарение на многото пари, които притежават.

– Да, – потвърди Камен, – такива нямат нищо против да харчат за себе си, влагайки парите си в дрехи, електронна техника, скъпи екскурзии и купони. Щом човек смята, че парите му принадлежат, тогава нищо не може да го спре да ги харчи за себе си. Според него той си го е заслужил.

– Техните инвестиции са в неща, които гният и унищожават с времето. Те не инвестират във вечното богатство. Наградите, – поклати глава Добри, – за които работим в този свят, като използваме силите си, не съвпада с вечната славна награда, която Христос дава.

– А как е възможно да получим достъп до тази награда? – попита Камен, като лицето му придоби сериозно изражение.

– Не можем да работим и да я спечелим. Тя вече е придобита от съвършения живот на Христос и Неговата пълна и непостижима жертва на кръста. И това е за тези, които влагат вярата си в Исус и не търсят свои собствени трофеи в този свят.

Добро умозаключение за края на такъв разговор, но приятелите трябваше да се разделят и всеки се отправи към проблемите в ежедневието си.

Най-после заваля сняг и то какъв. На места бе толкова изобилен, че хората останаха без ток и вода, даже телефоните им изгубиха обхват.

Няколко дена по-късно малко се постопли и само малко сняг тук там напомняше, че е имало прекалено много обърквания и затруднения.

Малкия Дамян бе седнал до дядо си и задаваше своите не свършващи въпроси?

– Как така от морави пък стават бели като сняг?

Дядо Димо погали внука си и се засмя, а после хитро го погледна и започна да му обяснява:

– През седемнадесети век Исак Нютон е използвал призма, за да проучи как светлината се разлага на различни цветове. Той открил, че когато светлината преминава през даден обект, тя разкрива специфичния му цвят.

– Аааа! – зяпна учудено малчуганът. – Ама наистина ли?

– Докато един леден кристал изглежда полупрозрачен, снегът е съставен от много ледени кристали, събрани заедно, – продължи обясненията си старецът. – Когато светлината преминава през всички кристали, снегът изглежда бял.

– Това е много интересно, но аз те питах за друго, – начумери се Дамян.

– Нали точно това исках да ти обясня, – каза недоволно старецът, – ти все бързаш. Искаш всичко на минутата да разбереш.

Дамян се почувства виновен пред дядо си и тихо каза:

– Сбърках, дядо. Моля те обясни ми ….

Вече поуспокоен дядо Димо поднови разясненията си:

– Нашите грехове са „алени“ или „червеи като пурпур“, но Бог ни е обещал, че „ще бъдат бели като сняг“….

– И как става това? – попита нетърпеливо Дамян, като прекъсна отново обяснението на дядо си.

Този път старецът не обърна внимание на думите на внука си, а продължи:

– Благодарение на Исус ние имаме достъп до Бога, от Който можем да искаме прошка. Исус нарече себе си „светлината на света“ и каза, че който Го следва, „никога няма да ходи в тъмнината, но ще има светлината на живота“. Когато изповядваме греховете си, Бог ни прощава и ние сме видени през светлината на Христовата жертва на кръста. Това означава, че Бог ни вижда така, както Той вижда Исус – непорочен.

– Значи, – Дамян се напрегна и след няколко минути размисъл, коментира това, което бе разбрал, – ако искам прошка от Бог за греховете си и Той ми прости, аз ставам „бял като сняг“.

– Да, – съгласи се дядо Димо като се усмихна, – ставаш чист като снега, който ни изглежда бял и незамърсен.

Атанас бе винаги искрен. Каквото му бе на душата, това изричаше с устата си. Днес също не бе по-различен от друг път, когато споделяше мислите си с бай Димитър.

– Да служа на другите не ми идва отвътре, – призна си той. – Аз съм егоцентричен човек. Харесва ми да върша нещата по моя си начин. Е, с това съвсем не се гордея, но за съжаление е истина.

– Не си единствения, – поклати глава бай Димитър. – Всички малко или много сме егоцентрични.

– Така е, – съгласи се Атанас. – Просто по природа сме егоисти. Дори не е нужно да учиш детето ти да бъде такова.

–  Според Исус животът не е само за нас и въпреки всичко в нашата култура се опитваме да правим, и искаме нещата да са „по нашия начин“. Един от най-бързите способи да забравим Бог е да сме обзети от „себе си“. За това Исус ни приканва: „Ако някой иска да дойде след Мен, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си и нека Ме следва“ .

– Ясно е , че Бог иска нещата да става по Неговата воля, – изпъшка притеснено Атанас. – Е, нямам се предвид „допълнително месо без гарнитура“.

– Като става дума за храна, виж какво казва Исус по този въпрос: „Моята храна е да върша волята на Онзи, който Ме е пратил, и да извърша Неговото дело“. Това е различен вид хранене. То е с Божествена насока.

– Светът край нас крещи: „Вземи всичко, което можеш! То е за теб!“ – отбеляза Атанас.

– Но Бог иска да допринасяме нещо за другите, а не само да консумираме предоставените ни блага, – наблегна бай Димитър. – Вместо да се фокусираме върху нашите желания, ние сме призвани да откликнем на нуждаещите се. Това променя начина ни на живот и се отразява на историята ни.

– Поне за мен това не е толкова лесно, – тъжно каза Атанас. – Вярно е, че понякога съм се насилвал да правя това или онова, но не изпитвам никакво удовлетворение.

– Решението да служиш може да не ти идва отвътре, – засмя се бай Димитър. – И при мен не винаги беше така. Но разбрах, че служенето не е нещо, което правим. Ние сме призовани да работим за хората, защото когато постъпваме така, ние ставаме като Христос.

Днес едни са цинично безгрижни, а други яростно обвиняващи. За много хора няма значение каква е властта и от кого ще се упражнява тя.

В кръчмата обикновено  беше шумно, но днес само една – две маси бяха заети.

Бай Матьо, отскоро си бе оправил положението. Причисляваха го към „много имащите“. Днес той седеше на една маса с Трифон и  двамата бистриха политиката.

– Държавата ни ей тъй ще си погине, – отбеляза загрижено бай Матьо.

– Като свърши голяма работа, – с безразличие откликна Трифон, – Какво толкова? Който и да дойде и на него ще плащам данъците си.

– Знаеш ли приказката за кьоравия стопанин? – тупна с длан по коляното си бай Матьо и се засмя.

– Не се сещам за тая, – почеса се по главата Трифон. – Я ми я кажи.

Бай Матьо се настани по-удобно на стола и започна да разказва:

– Един човек кьорав с едното око си закупил нива. Отишъл да я види. Турил ръце на кръста и попитал нивата: „Познаваш ли кой е сега господарят ти?“ “ Как да го не зная? – отговорила нивата. – Ти си 120-я стопанин и отгоре на всичко си с едно око“.

– Е, нищо не разбрах, – повдигна рамене и изкриви устата си Трифон.

– Ти си млад човек, – започна да го наставлява бай Матьо, – учи се да слушаш и разумяваш.

– Добре де, какво искаш да ми кажеш? – попита Трифон.

– Земята господар няма, – наблегна бай Матьо. – Днес е моя, утре може да е и твоя. Та, който я притежава, той взима всичко от нея.

– Е, па …., – Трифон нахлупи каскета си и стана да си върви.

“ Такъв ли е народът ни? – помисли си бай Матьо като гледаше след младия мъж, който напускаше кръчмата. – Нима трябва да се примирява с всичко, което дойде на главата му. Ей го, на тоя изобщо му не пука, кой ще го ограбва и изтребва“.

Владо бе добър градинар. Той обичаше много цветята и полагаше големи грижи за тях. Затова в градината му няма да видиш нито един омърлушен или увехнал цвят. Красота и невероятен аромат присъстват сред цветята му постоянно.

Един ден Данчо, един от най-добрите му приятели, го попита:

– На какво повече би се ядосал: на плевелите в нивата или на вредното растение в лехите на любимите ти цветя?

– Очевидно, бих гледал накриво неканеният гост в лехата, защото той задушава цветята и унищожава делото на ръцете ми, – бързо отговори Владо.

– По същият начин, но много повече Бог ненавижда греха в живота на християнина, – поклати глава Данчо.

– Разбирам Го напълно, та нали ние сме Неговото лозе, – добави Владо. – Той ни е помогнал да се отърсим от всичко лошо и ни е дал възможност и средства да се стремим към добро.

– Най-прекрасното от всичко това е, – щастлива усмивка заля лицето на Данчо, – че Господ ни обича с вечна любов и ни смята за праведни поради вярата ни в Христос и Неговото дело на кръста.

– Не ми се иска, – тихо каза Владо, – плевелите, появили се в резултат от греха в живота ми, да задушават Неговото славно присъствие и сила.

– За това по-добре е, всеки ден да Го питаме какво трябва да отстраним от битието си, за да остане у нас това, което е чисто, свято и праведно.