По екраните на кината прожектираха филма на Мел Гибсън „Страстите Христови“. Янаки реши да гледа този филм, защото негови приятели му бяха казали за него:

– Гледай го непременно, страхотен е!

Купи си билет от най-близкото кино и влезе в киносалона.

– Всички бяхме сковани и смутени, – сподели Янаки с Цанко след прожекцията. – Следяхме действията на екрана без да мърдаме. Младежите, които си бяха купили пуканки, семки и газирани напитки, до края на филма нищо не можаха да погълнат.

– Има случаи, – каза Цанко, – когато хора извършили престъпления преди много години, но са избегнали наказанието, след като гледали филма, отивали и признавали престъпленията си в съда.

– Когато гледах филма, – каза Янаки, – осъзнах каква огромна жертава е принесена за мен и колко ужасни са били страданията на Христос. Пот, кръв, изтезания върху Христовата плът всичко е толкова реално и поразява.

– Всеки от нас трябва да осъзнае тази велика жертва, – каза Цанко. – Не просто да състрадаваме на пребития и разпнат човек, а да схванем, че Творецът на вселената поради любовта си към нас е бил там прикован на кръста.

– Много плаках, когато гледах филма, – каза Янаки, – не си спомням нещо да ме е разтърсило така силно, че да ридая на глас. Когато се огледах наоколо, всички край мен бяха с насълзени очи.

– В такива моменти от нас извира любов и благодарност за това, което Исус е направил за нас, – каза Цанко. – Видял си всичките Му мъки и страдания, нима пак ще се откажеш, да предадеш живота си на Христос?

– Бях потресен от филма и дълго мислих след това, – каза Янаки, – но сега вече съм Негов и съм готов да направя всичко по волята Му.

Георгиев беше едва тридесегодишен, но вече преподаваше на желаещите катерене по скали и ледници, земна навигация и оцеляването в дивата природа.

Това бе страстта на живота му. Още като юноша той се бореше с стръмните скали и високите върхове. Оцеляваше на непристъпни места.

Днес му предстоеше практическо занятие високо в планината с група от хората, които обучаваше.
Всички бяха весели и никой не очакваше да се случи нещо лошо. Вярваха, че Георгиев може да ги измъкне от всякаква ситуация.

Когато приготвяха необходимите инструменти за изкачване, се случи нещо съвсем непредвидено.
В подножието на скалата се появи мечка.

– Мечка, мечка …. ме ….! – крещяха наоколо.

Всички бяха много уплашени, защото звярът нападна без предупреждение, той бе разярен.

Георгиев забеляза мечката в последния момент. Той нямаше време да реагира. Животното се нахвърли, човекът и мечката се затъркаляха по земята.

Наоколо крещяха, викаха, издаваха странни звуци и удряха по какво ли не, за да изплашат животното, но това явно не помагаше.

Изведнъж мечката се изправи и напусна без видима причина бойното поле.

Краката на Георгиев бяха целите в кръв, а дрехите и лицето му бяха раздрани.

– Как си? – попита Симо, когато групата обкръжи инструктора си.

– Какво стана? – извика уплашено Мая.

– От къде се взе тази мечка? – недоволно плесна с ръце Минчо.

– Изглежда има малки наблизо, – каза съвсем тихо Георгиев. – По инстинкт ги защитава.

Хубавото бе, че групата се намираше в местност, където имаше мобилна връзка.

– Ало, – викаше по мобилния си телефон Виктор, – тук има човек нападнат от мечка. …Тя се оттегли …. Целия е в кръв, особено краката…. Близо сме до връх Башлийски чукар.

– Какво казаха? Ще пристигнат ли скоро? – попита Тодор.

– Казаха, че веднага тръгват.

За да свалят ранения бяха необходими няколко часа. Въртолет го взе и го откара, състоянието на Георгиев беше критично.

– Дали ще се оправи? – попита Станислав.

– До сега какво ли не е преживявал, но виж с мечка не беше се борил, – опита да се пошегува Митко.

– Надявам се бързо да се възстанови, – каза Стефан, – той е силен и як, ще издържи и това.

Таня беше весел и жизнерадостен човек. Обичаше да прекарва доста време с приятелите си. Посещаваше и различни мероприятия.

Една сутрин тя се събуди в ужасно състояние. Цялото ѝ тяло бе покрито с големи лилави синини. Изглеждаше така, сякаш някой я бе пребил жестоко.

– Не си спомням да се е случило такова нещо с мен, – каза си Таня. – Снощи не съм слагала капка алкохол в устата си. От къде са тогава тези огромни хематоми?

Тя още не можеше да повярва на очите си. Преди да си легне, Таня се чувстваше много добре, нищо не предвещаваше, че ще ѝ се случи нещо лошо.

Минаха няколко дни, но синините ѝ не изчезнаха и Таня отиде на преглед в болницата. Лекарите като я видяха веднага я изпратиха да ѝ направят биопсия на костния мозък.

Диагнозата беше ужасна:

– Имате рядка форма на левкемия, – каза загрижено лекарят. – Тя е причината за появата на хематомите и постоянната умора, която сте имали.

– И сега какво следва нататък? – попита плахо Таня.

– Ще преминете един курс на химиотерапия, тъй като кръвта ви не се съсирва правилно. Нивото на тромбоцитите ви е едва 9, а на здрав човек е между 140-400.

Осем месеца след поставянето на диагнозата, Таня се чувстваше много по-добре. Симптомите утихнаха, но възстановяването ѝ е все още беше далече.

На всеки 12 седмици Таня трябваше да си прави кръвен тест и так да продължи и през следващите три години.

– Когато ми казаха, че имам левкемия, – сподели с приятелите си Таня, – моят свят се срина само за един миг. Но си казах, че това не може да ме спре и продължих да се радвам на живота.

Една от сестрите, която се грижеше за Таня, каза:
– Тя има силен дух. Смело гледа към неприятностите и проблемите. Умее да превръща негативните неща в позитивни. Това момиче често ни вдъхновяваше в отделението.

Таня направи всичко по силите си, за да оздравее, може би това ѝ помогна, за да подобри по-бързо състоянието си.

Този случай още веднъж ни доказва, че каквато и ситуация да дойде, не трябва да отпускаме ръце. Нужно е да бъдем силни и да продължаваме да се борим, без значение какво се случва.

Само за един час у Каблешкови се бяха събрали около 28 души съзаклятници. Неджиб ага бе дохождал втори път, но майка на Каблешков го бе скрила, а на Неджиб ага бе казала:

– Още не се е прибрал, аго.

Някои от съзаклятниците изгаряха от нетърпение да се прогласи въстанието, за тях нямаше значение, че бяха малцина.

Каблешков се обърна към двама от съзаклятниците и каза:
– Отидете в двете черкви и ударете камбаната и клепалата. Така ще се извести на останалите, че въстанието е избухнало.

Гласът на железните и дървените клепала на двете черкви, както и този на пукнатата камбана от черквата „Св. Николай“, разтревожиха населението. Тези звуци бяха някак особени, тревожни.

Жандарите на Неджиб ага, които бяха се пръснали из селото, за да търсят исканите съзаклятници, сега се бяха прибрали в конака.

Щом удариха камбаните, учителят каза на уплашените ученици:

– Това е знакът, че вече ще въстанем срещу неприятелите и притеснителите на народа и ще се бием за свободата си.

Децата бързо тръгнаха към домовете си, те знаеха за какво говори учителя им. Не веднъж бяха помагали на по-големите.

Дружината на въстаниците се бе разделила на две отделения, които тръгнаха от две различни посоки към конака.

Каблешков каза на един от въстаниците:

– Трябва няколко души да завардят Пловдивския път, за да не избягат някои от турците или самия Неджиб.

Въстаникът кимна с глава и тръгна.

Вече се чуваха гърмеж към конака. Хората подали глави навън питаха:

– Какво става?

– Четата с Каблешков е при конака и трепе турци, – каза един мъж въоръжен с пушка.

Наизлизаха мъже с оръжия и започнаха да гърмят.

– Да живее България! Който е въстаник и българин да излезе с нас!- започнаха да викат въстаниците.

На няколко врати се появиха жени и попитаха уплашено:

– Какво е станало? Да не са дошли турците да ни колят?

– Не бойте се, – каза един от въстаниците, – няма никакви турци в селото. Само не излизайте навън,  да не ви убие някой заблуден куршум.

Когато се събраха доста въстаници около Никола, той разясни, каква ще бъде работата на новосформираната чета:

– Ние ще пазим да не избягат някои от турците, които се намират в селото.

Веднага четата се разпръсна около плетовете и ливадите, които се намираха около Пловдивския път. Там паднаха убити двама турци овчари, които не пожелаха да предадат оръжията си.

Мнозина от въоръжените българи лижеха кръв от ножовете си, защото съществуваше суеверие, че който лизне турска кръв, никога няма да се бои от турчин.

Малко след това се зададоха към Копривщица други двама конни жандари, но докато въстаниците ги чакаха да се приближат, за да могат да ги достигнат куршумите, те бързо се върнаха назад.

Навярно бяха видели убития си другар и коня му. Въстаниците им изпратиха няколко куршума, но нито един не ги застигна.

Те първи занесоха  в Пловдив известието, че в Копривщица има въстание.

Каблешков дойде и остана доволен от засадата. След това предложи:

– Да напишем писмо до Панагюрище.

Останалите бързо се съгласиха.

Каблешков започна да диктува писмото:

– Братя! Вчера пристигна в село Неджеб ага, от Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборищкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра, с няколко заптиета… Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!… Ако вие, братя, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище…
Копривщица, 20 април 1876 г.
Т. Каблешков.

Писмото  бе написано с мастило, защото кръвта на убитите турци се  бе вече съсирила. Само отдолу на писмото бе нацапан с кръв един кръст.

– Кой ще занесе писмото?

Яви се един млад пъргав въстаник. Каблешков му даде коня си и му каза:

– Не го жали, но гледай да стигнеш колкото се може по-бързо в Панагюрище. Щом дойдеш до Дриновия хан, питай за къщата на апостолите и им предай писмото, Да не се връща докато не видиш, че и панагюрци са въстанали. Да поискаш от апостола писмо, в което се казва, че панагюрци също са въстанали.

Човекът се качи на коня и отлетя, като вихър.

Таня чакаше в кафенето на летището. Скоро щяха да пристигнат със самолет нейни близки.

Изведнъж келнерът изтича към вратата и започна да крещи:

– Всички на изхода, бързо на изхода!

Той размахваше ръце и сочеше към вратата.

Никой не знаеше какво става. Хората започнаха да се блъскат. Някой по микрофона си дереше гърлото:

– Бързо напуснете летището…

Един старец мина покрай Таня и го чу да мърмори:

– Такова нещо по-рано никога не се е случвало. Дори не знаем какво да правим.

Второто съобщение по микрофона звучеше още по-объркващо:

– Останете в терминала.

След 30 минути бе възобновена евакуацията. Всичко ставаше много бавно само по две стълби.
Тези, които бяха по-отзад почувстваха напрежението в предните притискащи се тела едно о друго.

– Там има бомба, – викаше някой отчаяно, – трябва да бягаме.

Едни тичаха, други стояха вцепенени.

Хората се движеха и блъскаха като бушуваща вълна по време на буря.

Сътрудниците на летището изобщо не знаеха какво да правят. Те един през друг повтаряха:

– Евакуирайте се….. там имаше експлозия….

– Стойте по местата си ….

– Напуснете…

Двама лекари си проправяха път през тълпата. Те се движеха към мястото на експлозията.

– Аз съм лекар, – каза единият.

– Да вървим натам, – посочи с ръка другият.

Заеха се бързо с първите ранени и започнаха да оказват помощ и на останалите от пострадалите.

Имаше много хора, които също се опитваха да помогнат. Полицаи и военни бяха целите в стъкла. Те не усещаха, че са наранени, а гледаха да спасяват хората.

Имаше много мъртви и огън наоколо. Някои държаха пожарогасители, опитвайки се да потушат пламъците.

Изведнъж тавана рухна, много хора останаха под развалините. Младеж ровеше отломките и вадеше хора. Някой умираха в ръцете му.

Една жена държеше детето си на ръце и говореше като обезумяла:

– Моето дете… къде е детето ми?

Младежът я дръпна настрани:

– Успокойте се! Детето ви е в ръцете. С него всичко е наред.

Някои от хората, които извадиха изпод отломките паднали от тавана, бяха с откъснати крака, други бяха останали без ръце. Повечето лежаха в локви кръв и не можеха да се обърнат.

Младежът заедно с още мъже пренасяха ранените на безопасно място.

Това бе същински ад. Множество умрели, ранени и объркани от страх хора изпълваха картината на разрушенията…..

– До кога? – крещеше една жена и скубеше косите си. – Няма ли кой да спре този поток от мъка? Кой ще спре тези кръвопролития? На кого са нужни?……