Борис бе сформирал наскоро футболен отбор. Това бе разнородна група от млади момчета.

Първите години на отбора бяха мрачни, меко казано.

Тълпите бяха оскъдни и вместо овации се чуваха забележки.

Един губещ сезон доведе до друг и както можете да си представите, публиката скоро направи Борис мишена на жестоки словесни атаки.

Спортните журналисти добавиха обиди към раните със своите злобни критики:

– Отборът се нуждае от треньор с повече ентусиазъм, усет и креативност.

Очернен и измъчван от неразбиране Борис бе решил:

– Няма да напусна отбора. Идеята да се откажа, когато нещата не вървят, никога не е била в плановете ми.

И той опитваше отново и отново, докато отборът започна да жъне успех, след успех.

Започнаха да хвалят и превъзнасят Борис, но той не се подаде. Отдаде слава на Бога.

За съжаление във наше време мнозина не се отказват от някой свой порок, защото било модерно.

Те са готови да напуснат работата или екипа си, ако пътят стане неравен. И тази си философия прилагат към всичко.

Мъглата от провали затъмнява проблемите, а спазмите на критиката изсмукват мотивацията.

За много хора упоритият е глупак, а решителността е качество, което не е необходимо и не е желано от онези, които търсят обществено одобрение.

Но какво ни остава тогава?

Отнемете убеждението, дисциплината и решителността и сте отрязали сърцето на истинския живот. Премахнали сте предизвикателството, което прави всичко вълнуващо и възнаграждаващо. Тогава сте се задоволили с нищо по-добро от равенство с противника.

Историята на човечеството е осеяна с безброй безименни хора, които са се сблъсквали с бедствия и трудности, страдания и критики, и са се отказвали.

На вас, които сте изкушени да се върнете назад, ви призовавам да стоите твърди, действайте и бъдете силни.

Ползите от решителността далеч надвишават алтернативния път.

Нешо бе обхванал главата си с ръце.

– Имам толкова много неща да върша. ….. Непрекъснато съм зает.

В такова състояние мозъкът му премина в повишена готовност. Стресът се задейства. Кортизолът се повиши. Фокусът се стесни. Креативността избледня.

Нешо изпадна в паника.

Внезапно Бог отвори прозореца на претъпканата задушна стая.

Нешо чу ясно фразата, която го накара да спре:

– Достатъчно време.

– Може ли това да е истина? – тръсна глава Нешо. – Нима мога да имам достатъчно време, за да направя това, което е най-важно? Не достатъчно време, за да направя всичко, а такова, кое то Бог всъщност ме кани да правя. …. Ако наистина вярвам в това, не е нужно да се паникьосвам.

Нешо се завъртя.

– Мога да спра да се стремя. Мога да започна да се доверявам. Тогава ще имам достатъчно време, за да направя това, което Бог ме е помолил да направя.

Токова доверие успокоява не само душата. То променя и начина, по който реагира тялото.

Започнем ли да вярваме, че има достатъчно време, благодат и сила, нервната ни система се чувства в безопасност.

Това помага на мислещата част от мозъка ни да остане ангажирана. Правим по-мъдри избори.

С течение на времето мозъкът ни започва да се насочва към мира, вместо към напрежението.

Вярата в Божието осигуряване не само променя начина, по който мислим. Тя трансформира маниера, по който живеем.

Петя отскоро бе станала майка. Животът ѝ се промени.

– Мечтите ми? – въздъхна един ден тя. – Сякаш са оставени са на рафта, забравени под

голям слой прах.

Приятелката ѝ Соня реши да я успокои:

– Може би по-късно.

– Или никога, – тъжно се усмихна Петя.

– Не бъди такава песимистка, – укори я Габи, – Бог не е забравил, какво е вложил в теб. Той ти е дал дете, цел и креативност.

– Мога ли да бъда едновременно майка и да мечтая? – попита отчаяно Петя.

– Мечтите ти не са заплаха за майчинството ти, те са отражение на пълният ти замисъл, – отговори Габи.

– Мечтай отново. Дори да е по- бавно, – насърчи я Соня. – Сега мечтите ти могат да изглеждат различно, но желанието в сърцето ти все още има значение.

Петя прибра ръцете си пред гърдите и се помоли:

– Господи, благодаря за мечтите, които Си вложил в мен. Покажи ми как да мечтая с Теб.

Конкуренцията е нещо естествено, но често е непродуктивна.

Когато завиждаме на някого или се опитваме да се съревноваваме, ние взаимодействаме не с реален човек, а с неговата проекция в нашите представи, която е крайно субективна и далече от истината. Особено ако завиждаме на някого от социалните мрежи.

Ако се съревноваваме със себе си, това винаги ни гарантира движение напред.

Определете и формулирайте три свои силни страни, които околните непременно трябва да забележат и запомнят при среща с вас, независимо дали това е лично или виртуално. Добре е това да бъде нещо лично, което притежавате, така че да не създавате нещо изкуствено.

Например, такива качества като креативност, умение за общуване и харизма. Нека те станат ваши козове по време на интервю, в социалните мрежи, …

Или искате да направите впечатление на човек, които винаги ума много идеи. Публикувайте на ваша интернет страница или някъде в социалните мрежи това, което ви вдъхновява, цитати, които ви мотивират, интересни статии, идеи за дизайн, …

Докато имам с какво да допринеса за благополучието на другите, не съм безполезна.

Когато извършеното от мен има положителен ефект, разбирам, че все още съм нужна.

Факта, че съм жива, дори това да има значение само за един човек, показва, че съм все още ценна.

Ако даването на любов, разбиране, приятелство, насърчение, дружелюбност, съвет, утеха означават нещо, не съм безполезна.

Щом уважавам мнението си и своите възможности, все още съм потребна. Ако другите също ме уважават, това вече е бонус.

Когато оказвам помощ за прехраната на семейството на някой друг, това е в мой плюс и не съм безполезна.

Ако правя доброто, на което съм способна, за да помагам на другите със своята производителност и креативност, все още съм нужна.

Ако присъствието ми има значение за другите, все още съм потребна.

Това ме подкрепя и ми дава сили, да продължавам да служа на другите.