Вие сте свърши страхотна работа, имали сте трудности, но не сте се отказали и сте постигнали успех.

Защо не можете да разкажете за постиженията си и да изразите радостта от това, че сте успели?

Разбира се , ако на всяка крачка говорим на околните, колко сме „велики“, другите ще се дразнят от това. Трудно се изслушва човек, който постоянно се хвали.

Но ако споделите радостта си за това, че най-накрая сте приключили с даден проект, взели се труден изпит, успели сте по дадена рецепта да направите прекрасен сладкиш, ястие и каквото и да е от този род, няма нищо лошо в това.

Ако сте радостни от постигнатия успех, изкажете го на глас и изразете видимо своята радост. Това съвсем не е самохвалство.

Гепардите са известни с огромната си скорост при бягане. Например, той бяга два пъти по-бързо от хрътката, въпреки  че и двете животни използват една и съща техника.

Изследователи от университета в Лондон се опитали да разберат експериментално причината чрез сравняване на физическите параметри на тичащ гепард и хрътка.

За да направят това, те са използвали видео камера, която снимла до 1000 кадъра в секунда, както и специални сензори, които били поставени в земята по протежение на маршрута на движението на животните.

Въпреки, че мускулите на гепардите и куче работят еднакво и животните имат един и същ стил, при гепардът трябва да бъдат взети предвид такива параметри като съотношението на честотата на крачка и дължината на скока. Т.е. при една и съща скорост той тича с малка честота на крачката в сравнение с кучето. Ако е необходимо гепарда може да увеличи тази скорост един път и половина.

Втората особеност на гепарда, която го прави най-добрия бегач, е умението му да разпределя теглото си по време на бягане. При голяма скорост 70 % от теглото на тялото на гепарда е поверено на задните крака, а при кучетата само 62 %. При по-големият пренос на теглото назад се предотвратява подхлъзване и възможност за преобръщане при впускане напред.

И накрая, при гепарда по време на бягане всеки крак се задържа по-дълго на земята, което снижава голямото натоварване на крайниците.

Зоолозите са забелязали, че затворените гепардите отстъпват по скорост на тези, които са на свобода. Това се дължи на факта, че тези животни нямат мотивация да ускорят максимално скоростта си.

Шестгодишната Айрис имала диагноза аутизъм още от двегодишна възраст. Момичето избягвало да гледа хората в очите. Не искала да общува с родителите си, а когато я насочвали към други деца, за да си играе с тях, се разстройвала, огорчавала и натъжавала.

Майка ѝ подарила котка от породата мейн кун и поведението на Айрис започнало да се променя.

Сега котката придружава момичето по време на разходките ѝ. Четирикраката пухкава приятелка се вози на велосипеда с Айрис. Котката прави компания на момичето дори в банята.

Когато Айрис иска котката да седне до нея казва:

– Котка, седни.

Когато я вика Айрис казва:

– Котка, иди.

На някой тези команди могат да се сторят съвсем прости за едно дете, но при такава диагноза, те са сериозна крачка в развитието на момичето.

Преди Айрис не е изказвала никакви устни искания, но след появата на котката момичето е започнало без принуждение да говори.

Страхил стоеше на края на детския басей и се страхуваше да скочи. Той беше само на три години и половина.

Майка му беше във водата и го подканяше:

– Хайде, скачай. Няма нищо страшно. Да знаеш колко е хубаво във водата.

Страхил се дърпаше и бе отстъпил една крачка назад. Уплашено гледаше водата и не мърдаше.

– Трябва да те бутне някой, за да направиш нещо рисковано, – започна да натяква майка му. – Нямаш никаква решителност и активност. Ако бе някое друго дете, отдавна да бе скочило.

Подканянията и увещанията продължиха тридесет минути. Най- накрая Старахил скочи във водата. Той усети, колко е хубаво във нея и раздвижи даже ръце и крака.

Това не бе единствения случай, в който Страхил проявяваше несигурност и страх. Родителите му постоянно мърмореха след него:

– Ако не бъде подтикван непрекъснато, нищо няма да направи сам. Отглеждането му  е толкова трудно.

Страхил растеше, а това се повтаряше отново и отново. Трябваше да бъде убеждаван и подтикван, за да ходи на училище, да тренира някакъв спорт, да бъде с приятели на празниците и да отива на купони.

Минаха години. Страхил беше младеж на двадесет години, но още живееше при родителите си и нищо не правеше сам. Очакваше хората да му кажат какво да направи.

Дядо Петър реши сериозно да се заеме с младежа. Често говореше с него. Насърчаваше го сам да взема решения, да си поставя задачи за деня и седмицата. Страхил много се ентусиазираше, но всичко приключваше веднага, щом се разделеше със стареца.

Забравяше какво са си говорили или загубваше листа, на който бе записал някои „важни“ неща.

– Всъщност нищо не мога да направя самостоятелно, – оплакваше се Страхил на дядо Петър. – Все някой трябва да ме тика и да ми напомня, какво е нужно да направя.

– Но ти правиш толкова много други неща, за които никой не ти казва нищо, – възрази веднъж дядо Петър. – просто не си ги забелязал.

Страхил го погледна изненадано и се замисли. Почеса се по главата и попита:

– Ясно, а сега кажи ми как да се преборя с това?

– Много просто, – засмя се старецът, – започни да записваш нещата, които правиш, без някой да те кара.

– Ще пробвам, – засмя се младежът, макар че не беше сигурен до колко може да му помогне това.

Всяка вечер Страхил започна да отчита нещата, които бе направил самостоятелно, без „напътствия“. След една седмица броят на тези действия започна да расте.

Младежът започна да се чувства по-самоуверен.  Откри нови заложби в себе си. Започна да усеща, че и той е способно човешко същество.