Тя излезе от поликлиниката. Времето беше мрачно и духаше силен вятър. Беше ѝ лошо. Тя се подхлъзна и падна. Чантата с продуктите отлетя настрани. Всичко в нея се смачка и изпочупи.
При падането тя си удари главата доста силно. Беше в шок в първите няколко секунди. Когато дойде на себе си, се опита да стане, но ѝ беше трудно. Вдигна глава и видя трима мъже и младеж с момиче. Надяваше се някой от мъжете да ѝ се притече на помощ, но уви…. никой не дойде при нея.
Но тя трябваше да си отиде в къщи….
Ставането ѝ бе много трудно. Погледна в чантата си, всичко се бе смляло, нямаше смисъл да я носи в къщи.. Главата и крака много я боляха.
Стана ѝ обидно. Седна на тротоара и заплака….
Тя винаги помагаше на хората и никого не подминаваше. Защо…….
Внимание, на нейното място може да се окаже всеки от нас.
Ние не забелязваме проблемите на околните. Лесно ги отминаваме, без да се ангажираме. Но ако бяхме малко по-добри, нещата щяха да се развият по-иначе.
Нека бъдем внимателни един към друг и да си помагаме в нужда.
Архив за етикет: крак
Историята на танца сиртаки
Сиртаки e популярен танц от гръцки произход, създаден е през 1964 г. за филма „Зорба гъркът“. Това не е популярен гръцки танци, но е комбинация от бавни и бързи версии на хасапико – старинен танц на касапите. Музика към него е написана от гръцкия композитор Микис Теодоракис, а понякога се нарича „танца на Зорба“. След излизането на филма сиртаки стана един от най-популярните гръцки танци в света и символ на Гърция.
В мемоарите си, играещият главната роля във филма „Зорба гъркът“ американецът Антъни Куин си спомня, че последната сцена, в която Алексис Зорбас учи Василий танца на плажа е трябвало да се снима в последния ден. Ден преди това Куин си счупил крака. Когато след няколко дни възобновили снимането, Куин може да мине без гипс, но той не бил в състояние да подскача в танца, както се изисквало от сценария. Режисьорът на филма Майкъл Какоянис бил разстроен, но Куин го насърчил.
„И аз танцувах. Не можех да вдигне крака си и да го спусна, болката беше непоносима, но разбрах, че мога да го плъзгам без много дискомфорт. По този начин, измислих необичаен танц с плъзгаща се танцуваща стъпка. Аз изпънах ръката си, като в традиционен гръцки танц и се премествах по пясъка“. Впоследствие Какоянис го попитал за името на този танц. Куин заявил: „Това е сиртаки. Фолклорен танц. Аз го научих от един местен жител“.
Според мемоарите на Куин, той измислил името на танца. Може би в съзвучие с името на вече съществуващия критски танц „Сиртаки“ – умалителна форма на гръцката дума „sirtos“, което е общо наименование за няколко критски народни танци. Sirtos често се противопоставя на друг критски танц – pidihtosa включващ елементи на скачане и подскоци. Сиртаки съдържа елементи sirtosa в бавното движение и pidihtosa – в бързо.
Сиртаки се танцува като се стои на една права линия и много рядко в кръг, със сложени ръце на раменете на съседите от двете страни. Тактът е 4/4, а темпото се увеличава, често в бързата част такта се променя на 2/4. Сиртаки започва с бавни, плавни движения, постепенно преминава в много бързи и рязъки такива, често включващи подскоци и скокове.
В Перу мелодията на сиртаки предизвиква отрицателни емоции, защото я свързват с видеото на срещата на лидерите на терористичната организация „Сендеро Луминосо“. На този запис терористичния лидер Абимаел Гусман танцува сиртаки с кликата си.
Когато изчезнат вежливите думи
Живели някога Благодаря и Моля. Не тъгували за пропуснатото, а дружили заедно и си помагали. Където тръгнел единият, там отивал и другият. Навсякъде край тях се чувало:
– Благодаря!
– Моля!
Веднъж през зимата решили да се спуснат от заснежения хълм наблизо. Благодаря първи изкачил хълма. Спуснал се надолу и започнал да крещи от радост:
– Ау, колко е хубаво!
След като слязъл в подножието на хълма, отново поел нагоре, за да се спусне.
Моля стоял на страна и гледал уплашено:
– Страх ме е, много е високо.
Благодаря отново се спуснал и закрещял:
– Ей, страхотно е!
А наоколо деца се пързаляли, а гласовете им звънели.
Моля също искал да се спусне, но височината му изглеждала прекалено голяма. Благодаря се затичал към него, хванал го за ръката и го потеглил нагоре към върха.
– Недей, не ме дърпай, моля те. – тресял се от страх Моля.
Благодаря положил големи усилия, за да изкачи приятеля си.
Спуснали се двамата заедно от върха и се катурнали в една снежна пряспа. Пълзели, пъхтели, но не могли да се измъкнат от нея. А децата се пързалят наоколо и се блъскали. И тъй като вежливите думи се загубили някъде, навред се сипели грубости и ругатни.
– Какво само ме буташ, глупак такъв!
– Как смееш да ми подлагаш крак, сега ще ти кажа на теб!
– Сега ще ти цапна един зад тила!
– Само един юмрук в стомаха и ще видиш тогава!
Децата спрели да се смеят и започнали да се бият. Удряли с ръце и крака, ритали се безпощадно. Всяко от тях получило своята порция от подутини и натъртвания.
Благодаря и Моля най-накрая успели да се измъкнат от дълбокия сняг. Децата видели, че вежливите думи са отново с тях и започнали да си казват едно на друго:
– Благодаря ти, че ми направи тази цицина на главата.
– Моля!
– Благодаря ти,че ме насини добре!
– Моля!
И всички започнали да се пързалят весели и щастливи, без да се карат и бият.
Мауро Проспери
Marathon Des Sables е едно от най-трудните състезания за издръжливост в света. Състезателите преодолеят повече от 250 км на територията на Сахара за по-малко от седмица.
Всеки в състезанието се сблъсква с трудностите на пустинята, но никой не е имал толкова трудна борба за оцеляване като тази на Мауро Проспери.
През 1994 г. италианският полицай участвал в надпреварата. Малко след началото той попаднал в средата на пясъчна буря. В рамките на няколко часа той държал гръб си към вятъра и се придвижвал на малки разстояния.
Когато пясъчната буря утихнала, той продължава да се движи, но избрал грешната посока. Когато разбрал това, веднага изготвил план за действие. Той пикаел в бутилката си, за да има какво да пие по-късно. Вървял сутрин и вечер, а стоял на сянка когато било много горещо.
В продължение на три дена той използвал бутилката си, но ударила още една пясъчна буря, която продължила 12 часа.
Той намерил старо мюсюлманско светилище, където имало много прилепи. Успял да хване два от тях и да изпие кръвта им, тъй като се бил обезводнил.
Тук Проспери загубил всякаква надежа. Решил да умре в това мюсюлманско светилище, където тялото му щяло да бъде намерено, а не в пустинята, където ще изчезне завинаги.
След това написал бележка на жена си със въглен и си разрязал вената на ръката, но кръвта му била много гъста, за това се уплатнила и втвърдила.
Невъзможността да се самоубие подновило желанието му за живот. И той продължил да върви. Минали 5 дена, докато бил намерен от номади. Те го занесли в съседната алжирска военна база.
За 9 дена Проспери изминал 300 километра настрани от правилния маршрут и загубил 18 килограма.
След четири години той отново участвал в съзтезанието, но отново не го завършил. Този път си счупил палеца на крака.
Тиха тъга
Мария седеше на дивана, сложила крак върху крак. Тъмно кестенявата ѝ коса падаше върху лицето и хвърляше сянка върху бузите, челото и устните ѝ. Върху бледосинята си рокля тя съсредоточено нанизваше причудливи и менящи цвета си мъниста.
Това би била една прекрасна картина, ако в нея нямаше известно напрежение, едва доловимо във въздуха. Тодор веднага го усети щом влезе в стаята.
Той не обичаше тези моменти. Тодор много обичаше Мария, но тези нейни промени го плашеха. Тя от весела и ласкава се превръщаше в мрачна статуя. Най-страшното беше, че в такива моменти Тодор не знаеше какво да прави. Докосваше я, а тя стоеше като очуждена. Всяко докосване предизвикваше напрягане у нея.
А когато погледнеше Тодор в очите, той усещаше мълчалив и тих укор или още по-лошо, някаква далечна неземна тъга. Фразите ѝ обикновено бяха едносрични. Тялом беше в стаята, но в действителност я нямаше там.
– Мими, какво те притеснява? – най-накрая Тодор реши да наруши тишината.
Мария повдигна вежди в недоумение и едва каза:
– Всичко е наред.
– Да отидем да изпием по едно кафе, да се разходим, – с малко по-весел тон предложи Тодор.
Тя само повдигна рамене, изразявайки безразличие. Отново замръзна и забрави за неговото присъствие.
Тодор нервно закрачи из стаята, влючи телевизора с желание говорът да разкъса тягостната тишина.
Той тръгна към прозореца и се замисли. Вече от 5-6 години бяха заедно. Толкова много се обичаха, отношенията им бяха нежни и искрени и никога не им бе скучно, когато бяха заедно. Винаги имаха какво да си кажат. Но тези пристъпи на меланхолия го събаряха.
Какво ли става в главата ѝ? В такива моменти Тодор изпитваше раздразнителност, неразбиране, съжаляваше я, чувстваше собственото си безсилие, а понякога изпитваше неприязън.
На него му се искаше да си върне веселата и безгрижана Мария. Желаеше да я хване за раменете, да я разтърси леко и да ѝ каже:
– Остави всичко това! Не се разкисвай! Всичко ще се оправи.
Но той знаеше от опит, че това не помага. Това състояние може да отнеме различно време, кога повече, кога по-малко… единствено можеше само да чака.
Тодор я погледна, тя все още седеше на дивана. Изведнъж някаква изненадваща нежност нахлу в него. Той дойде до нея, седна на дивана. Прегърна я, притисна я нежно към себе си и я целуна по главата. След известно време почувства как тя се отпусна в обятията му, а ризата му се намокри на рамото….
Той я галеше по главата, а тя все по-силно се притиакаше към него. Мънистата, като ярки дъждовни капки се посипаха по пода.
– Всичко ще се нареди, ще видиш, – нежно ѝ шепнеше той, – аз съм с теб не бой се…..