Преди известно време в един град имало голям пожар. Един възрастен служител от църквата отишъл  в дома за молитва, за да се помоли. Застанал на колене и започнал да се моли за спасението на града.

Огънят бил съвсем близко. Приятелите на служителят го молели да излезе от помещението, но той продължил да се моли.

И изведнъж станало нещо неочаквано. Пламъкът идващ вече към стената, внезапно спрял и не се докоснал до дома за молитва. Много хора, които живеели в този град, прославили Господа за това чудно избавление.

Молитва е най-ефективното средство, чрез което получаваме от Бога всичко необходимо за живота и благочестието. Навсякъде има нужда от молитва.

Молитвата е свалила железните вериги от краката и ръцете на апостол Петър, разтворила е вратите на затвора и безопасно го е превела през всичките стражи.

Чрез молитва апостол Павел е разхлабил кладите на краката си и се е отворила вътрешната тъмница.

Молитвата на Исус Навин е задържала движението на слънцето, докато израилевите синове не победиха врага с помощта на Бога.

Молитвата дори спря Всемогъщият да отмъсти на грешниците.

Молитвата на Езекия, цар на Израел, завърна назад слънцето с десет градуса.

Молитвата на Илия заключи небето и по- късно го отвори, когато той с молитва свали огън от небето върху жертвата.

Молитвата на тримата младежи сред огъня ги запази от изгаряне.

А с какво израилтяните победиха своите многочислени врагове: ханаанците, хетейците, евусейците, аморейците, гергесейците, мадиамците, асирийците? Това не е оръжие, което при излизането си от Египет даже не са имали, а молитвата.

Молитвата не е като другите оръжия. Тя разруши стените на Ерихон по времето на Исус Навин.

Тя е щит и оръжие в битката с враговете.

Невидимите врагове, които нападат душите ни, са много по-силни от нас, но те се побеждават чрез молитва.

Температурите бяха станали рекордно ниски, но хората като че ли не забелязваха това. Загрижени и притиснати от проблемите на ежедневието, загръщаха се по здраво в дрехите си и крачеха мрачно на фона на белия пейзаж.

Асен бе свършил занятията си в музикалното училище. Изскочи бързо навън и се разтрепера.

Студът го щипна по откритите части на тялото му, а той придърпа краищата на палтото си и се сви.
След като покрачи малко се постопли. Погледа му бе привлечен от реката. Студът бе сковал в ледена хватка водите ѝ.

– Реката се е заледила, – каза си Асен. – Вместо да продължавам по улицата нагоре, докато стигна моста, не мога ли да пресека тук по реката върху леда? От тук е по-близко до в къщи.

Съмнението не се стърпя и се обади с тънкото си гласче:

– Ледът е крехък. Може да се пропука. Ще паднеш в студената вода. Наоколо минават малко хора. Кой ще ти се притече на помощ?

– Глупости, – размаха ръце Асен, – аз да не съм 100 кила. И без това постоянно ми натякват, че съм много слабичък и трябва повече да ям.

– Не отивай, – отново се обади съмнението. – Опасно е.

Но това, като че ли стимулира момчето и то тръгна смело към реката. Първите му крачки върху леда бяха неуверени, но след като усети стабилност под краката си, закрачи по-смело.

Колкото повече наближаваше средата на реката, толкова повече нещо смущаваше сърцето му, но Асен продължи упорите да крачи напред.

Чу се леко:

– Хряс, – последва го по-силно, – тряс ….

Асен нямаше време да осмисли положението, нито да реши, какво да направи. Ледът се пропука под краката му, и за броени секунди, той се намери в ледената прегръдка на студената вода.

Дрехите му, наквасени в белезникавата и мразовита течност, започнаха да го теглят надолу …

Краката и ръцете му се вдървиха от студа. Той се замята, опитвайки се да се отскубне от нестабилното си положения.

– Помощ, – отчаяно закрещя Асен, – пом…..пом…щ.

Ена жена го бе забелязала от прозореца на близкия блок още, когато смело крачеше по леда и продължи да го наблюдава.

– Този малкия си търси белята, – въздъхна притеснено тя.

Когато видя как леда се пропука под него, жената взе телефона и нервно взе да набира номера на спасителната служба:

– Ало, ало – припряно завика тя в слушалката, – момче ….пропука се леда … река, ще се удави….. блоковете на текстилния….

Жената изтича отново на прозореца, но момчето не се виждаше никъде. Тя бързо облече палтото, нахлупи шапката си у хукна надолу по стълбите.

Нашият герой бе изваден от един младеж, който минаваше от там. Когато мъжете от спасителната служба пристигнаха, намериха момчето в едно топло помещение, което се намираше на близко, загърнато в сухо одеяло.

– Ти ли си плувал по това време в реката? – опита да се пошегува един от мъжете.

Асен го погледна безпомощно.

– Кой те извади?

Асен вдигна рамене. Младежът, който му бе помогнал си беше тръгнал.

Скоро пристигна и линийката. Откараха бързо Асен в болницата. Тъй като лекарите не откриха никакви травми или наранявания, го пуснаха да си върви в къщи.

Мъжете от спасителната служба дълго питаха за човека, който е извадил момчето от реката, но никой не го бе видял, накъде бе тръгнал, нито някой го познаваше.  Той се бе появил навреме, а след това незабелязано си бе заминал.

Санитарите се навеждаха и проверяваха телата. Мъртвите оставяха, а ранените прибираха. Теренът беше труден и трябваше внимателно да си пробират пътя.

Изведнъж Димитър забеляза на около 150 метра пред тях двама носачи да изплуват от мрака. След това изскочиха още двама и още двама. Димитър осъзна, че те бяха от страната на врага.

Мъжете от двете страни предпазливо се приближаваха едни към други.

„Внимавай, – каза си Димитър, – не се поддавай на емоциите си“.

Санитарят от противниковата армията вдигна ръка, посочи с пръст Димитър, а после в калта под краката си.

Човекът нямаше оръжие. Коленичи и подкани с жестове Димитър да се приближи. Румен разбра какво иска да им каже и  тръгна напред.

Когато Димитър приближи, той вече превързваше един от техните войници паднал в калта. Раненият беше в шок, цялото му тяло се тресеше.

Чуждият санитар бе повдигнал треперещия войник, а Румен го превързваше. Димитър и Румен сложиха внимателно ранения на носилката. Те бяха партньори по пренасянето на простреляните и им даваха първа помощ.

Преди да тръгне Димитър се взря във вражеския санитар, който го бе повикал. Той също го гледаше. Очите на непознатия бяха безизразни. Бе по-едър от Димитър и по-пълен, но изглеждаше на същата възраст.

Униформата му бе мръсна и оплескана с кал, също като униформите на Димитър и останалите.

Те не си казаха нищо. Стояха и мълчаливо се гледаха.

Димитър искаше да мрази този човек пред себе си, но изпита студенина. Студенина и омраза към войната.

Таня чакаше в кафенето на летището. Скоро щяха да пристигнат със самолет нейни близки.

Изведнъж келнерът изтича към вратата и започна да крещи:

– Всички на изхода, бързо на изхода!

Той размахваше ръце и сочеше към вратата.

Никой не знаеше какво става. Хората започнаха да се блъскат. Някой по микрофона си дереше гърлото:

– Бързо напуснете летището…

Един старец мина покрай Таня и го чу да мърмори:

– Такова нещо по-рано никога не се е случвало. Дори не знаем какво да правим.

Второто съобщение по микрофона звучеше още по-объркващо:

– Останете в терминала.

След 30 минути бе възобновена евакуацията. Всичко ставаше много бавно само по две стълби.
Тези, които бяха по-отзад почувстваха напрежението в предните притискащи се тела едно о друго.

– Там има бомба, – викаше някой отчаяно, – трябва да бягаме.

Едни тичаха, други стояха вцепенени.

Хората се движеха и блъскаха като бушуваща вълна по време на буря.

Сътрудниците на летището изобщо не знаеха какво да правят. Те един през друг повтаряха:

– Евакуирайте се….. там имаше експлозия….

– Стойте по местата си ….

– Напуснете…

Двама лекари си проправяха път през тълпата. Те се движеха към мястото на експлозията.

– Аз съм лекар, – каза единият.

– Да вървим натам, – посочи с ръка другият.

Заеха се бързо с първите ранени и започнаха да оказват помощ и на останалите от пострадалите.

Имаше много хора, които също се опитваха да помогнат. Полицаи и военни бяха целите в стъкла. Те не усещаха, че са наранени, а гледаха да спасяват хората.

Имаше много мъртви и огън наоколо. Някои държаха пожарогасители, опитвайки се да потушат пламъците.

Изведнъж тавана рухна, много хора останаха под развалините. Младеж ровеше отломките и вадеше хора. Някой умираха в ръцете му.

Една жена държеше детето си на ръце и говореше като обезумяла:

– Моето дете… къде е детето ми?

Младежът я дръпна настрани:

– Успокойте се! Детето ви е в ръцете. С него всичко е наред.

Някои от хората, които извадиха изпод отломките паднали от тавана, бяха с откъснати крака, други бяха останали без ръце. Повечето лежаха в локви кръв и не можеха да се обърнат.

Младежът заедно с още мъже пренасяха ранените на безопасно място.

Това бе същински ад. Множество умрели, ранени и объркани от страх хора изпълваха картината на разрушенията…..

– До кога? – крещеше една жена и скубеше косите си. – Няма ли кой да спре този поток от мъка? Кой ще спре тези кръвопролития? На кого са нужни?……

На ходилото на човешкия крак се намират много нервни окончания. Отдавна е доказано, че те оказват голямо влияние върху здравето на вътрешните органи и целия организъм.

Предимството на масаж на краката е безценно за здравето на нашето тяло.

Уви, в ритъма на съвременния живот малко хора си позволяват да отделят време за масаж макар и тривиален такъв.

Траводжапанките ще запълнят тази празнина.

Движението върху тревата на джапанката ще замени ръцете на професионалния масажист. Такова естествено масажиране няма да намерите другаде.

Срокът за използване на траводжапанките е неограничен. Те дори не се нуждаят от специални грижи. Количеството на изкуствената трева е добре балансирано и допринася да се постигне максимален ортопедичен ефект.

Подарете късче лято даже и през зимата на някого.