Слоновият крак отвън изглежда като масивен стълб с плоска подметка.

Въпреки това, можем да кажем, че в действителност слонове ходят на пръстите си като кучета или коне.

Целият товар при тези огромни животни пада на предните пръсти.

Петата на слона е силно повдигната, а стъпалото е образувано от дебел слой мазнина.

Беше вечер. Петък, последния ден от работната седмица. Стоян Горанов излизаше от центъра на големият град.

Изведнъж видя светеща табела: „Натоварен трафик в следващите две мили“.

Стоян се ядоса:

– Какво? Що за съобщение е това. Петък вечер е. Естествено е трафикът да е натоварен.

Тогава се появи следващото съобщение: „Внимавайте със спрелите автомобили ….“

Едва сега Стоян разбра и се плесна с длан по крака.

– Това е очевидно, – засмя се той. – Цялото съобщение не се събира на табелата, затова се появява в две части.

Явно той бе прочел само първата час, за това се ядоса толкова прибързано.

– Колко забавно, – каза си Стоян. – Ако Бог реши да ни разкрие бъдещето, има ли смисъл това, ако не се осъществи първо настоящето? Какво ли щях да разбера, ако бях прочел първо втората половина на съобщението?

Стоян се размисли върху случая. Той знаеше, че нищо случайно не става.

– Винаги ми се е искало да знам какво ме очаква, особено когато ми предстоят трудности, – призна пред себе си Стоян. –  Но Бог многократно ми е показвал, че бъдещето няма смисъл, ако първо не преживеем днешния ден.

Стоян импулсивно махна с ръка и продължи:

– Какво толкова съм се запритеснявал за бъдещето, нали Господ е обещал да бъде с нас винаги?

Бъдещето зависи от настоящето. Но каквото и да се случва занапред, Бог ни предупреждава, за да се подготвим, така че да го преодолеем и да бъдем победители във всяка ситуация. Но дали Го слушаме и внимаваме на предупрежденията Му

То вървеше по улицата проскубано, с едно ухо, с възпалена лапа, висяща опашка, нещастни очи, в които трептяха сълзи като перли.

Никой не го забелязваше. А ако го забележеше го навикваше. А то вървеше и тихо плачеше…

Понякога срещу него замахваха с пръчка, а то едва успяваше да избяга и да се укрие някъде.

Горкото, с болка си мислеше: „Аз съм такъв изрод. Кой ли ще ме вземе да живея при него?“

Така си вървеше по края на пътя.

Изведнъж пред себе си видя нозе, огромни два крака, обути с високи ботуши.

Изплашено до смърт то затвори очи.

А човекът се наведе и каза:

– Какъв красавец! Виж и ухото! Ще дойдеш ли с мен? Ще бъда много щастлив. Принцеса и дворец не мога да ти обещая, но с мляко и наденичка ще те гощавам.

Мъжът се изви и протегна длан към него. Той за първи път държеше в ръката си коте.

Човекът погледна към небето и си помисли: „Дъжд май закапа“.
А това беше котето, което плачеше от радост.

– Страхувам се да отида с дъщеря си до магазина, – оплакваше се Елена  на приятелката си, млада майка като нея. – В магазина Мими става напълно невменяема.

– Да не е болна?- учудено попита приятелката ѝ.

– Не! Вчера падна на пода пред входа на отдела за детски играчки и започна да вика: „Искам всичко“.

– Това е направо ужас, – съгласи се приятелката ѝ.

– В нашето семейство всички са спокойни и трезвомислещи, – каза Елена. – Изглежда в родилното са я подменили…..Такова крещене и тропане с крака ….

Другата майка въздъхна и безпомощно вдигна рамене.

Досьо и Милен бяха големи приятели. Запознаха се в църквата, след едно богослужение.  Досьо бе започнал да посещава местния храм няколко месеца преди Милен.

Макар и младежи, те разсъждаваха доста мъдро.

Днес разговорът им тръгна от разбирането на поста.

– Винаги  съм разбирал постът като време, в което трябва да жертвам нещо и то не какво да е, а нещо, без което не мога и ме отдалечава от Бога, – каза Милен.

– Знаеш ли, че с течение на времето тази мотивация у мен отслабваше все повече и повече?! – констатира Досьо. – Дори стигнах до там да питам: „Защо всъщност трябва да спазвам всичко това? Исус радва ли се, когато си поставям, тези ограничение?“

– Той те обича толкова много, – отговори Милен.

– Чувствах се объркан и разколебан, – въздъхна тъжно Досьо. – Трябваше или да продължа да жертвам по този начин или да се откажа. Поисках да дам на Бога нещо, което е ценно в живота ми. Дълго мислех и накрая открих, че това е времето.

– Вярно е, – съгласи се Милен, – няма ден, в който да мога да си отдъхна от ангажименти.

– Всеки ден посвещавам на Бога един час, – каза Досьо, – защото осъзнавам, че цялото  ми време Му принадлежи. В този час се моля, чета Библията и помагам на нуждаещите се.

– Когато правя това, – засмя се Милен, – чувствам се по-силен и щастлив. – Усещам, че съм по-близо до Бога, дори много по-близо, от когато и да било. Не съм лишен от нищо.

– Всъщност, – запристъпя от крак на крак Досьо, – най-пълноценното време за мен е това, което прекарваме в Божието присъствие.

– Така е, – съгласи се Милен, – една от най-ценните  жертви за Бога е моето време.