– Къде отиде Любовта? – попита малкото Щастие своя баща.

– Тя умира, – отговорил бащата. – Хората, синко, не ценят това, което имат. Просто не умеят да обичат.

Малкото Щастие се замисли.

– Когато порасна , ще започна да помагам на хората.

Минали години. Щастието пораснало и станало голямо. То помнело за своето обещание и с всички сили се стараело да помогне на хората, но хората изобщо не го чували.

Постепенно щастието от голямо се превърнало в малко и започнало да закърнява. То започнало да се страхува, че съвсем ще изчезне.

И тръгнало на дълъг път, за да открие лекарство за своя недъг.

Щастието дълго вървяло, но никого не срещнало по пътя си. Станало му лошо и то спряло да си отдъхне. Избрало едно разперило клоните си дърво и задремало. В просъница чуло приближаващи се стъпки.

Отворило очи и видяло, че по пътя вървяла грохнала старица, облечена в дрипи. Тя била боса и се подпирала на дървена тояга.

Щастието се втурнало към нея.

– Седнете. Сигурно сте много уморена. Трябва да си починете и да се подкрепите.

Краката на старицата се подкосили и тя рухнала на тревата. След като си починала малко, тя казала следното на Щастието:
– Обидно е да те смятат за грохнала, а аз съм още млада. Наричат ме Любов.

– Вие ли сте Любовта?! –  попитало поразено Щастието. – На мен са ми разказвали, че Любовта е най-прекрасното нещо на света.

Любовта внимателно го изгледала и попитала:

– А ти как се казваш?

– Щастие.

– Наистина ли? На мен също са ми казвали, че Щастието е прекрасно.

И тя измъкнала от своите парцали едно огледало. Щастието погледнало отражението си и се разридало. Любовта нежно го прегърнала.

– Какво са направили с нас тези зли хора? – изплакало Щастието.

– Няма нищо, – казала Любовта. – Ако ние сме заедно и си помагаме, бързо ще станем млади и красиви.

Там под зеленото дърво Любовта и Щастието сключили съюз и решили никога да не се разделят.

От тогава, ако си тръгне Любовта от някъде, заедно с нея си излиза и Щастието. Те не могат да съществуват отделно, но хората и до сега не могат да разберат това.

Жената на един агарянин имала ужасни болки в гърдите. Лекарствата, който ѝ давали лекарите, не ѝ носили облекчение.

Състрадателният ѝ съпруг я качил на коня си и двамата се насочили към женски манастир, известен с чудотворните лечебни свойства на светената си вода.

Валял силен дъжд и двамата съпрузи изгубили пътя, защото той бил размит. Едва вечерта пристигнали в манастира, когато монахините си лягали.

Пазачът не им отворил вратата. Тогава те го помолили за една стомна със светена вода. За него всички води били еднакви. Налял им вода от най близката локва, като предварително я размътил с краката си.

На другия ден агарянинът докарал вол в дар за манастира, като благодарност за изцелението на жена си.

Когато пазачът чул разказа на щастливия съпруг за чудото, случило се на жена му, се покаял пред Господа за своето коравосърдечие и високомерие.

Добромир стигна до колата си. Извади ключовете, за да отвори вратата, но тогава нещо привлече вниманието му. Един младеж се прехвърли от колата си в инвалидна количка и се насочи по улицата, която беше доста стръмна.

Добромир се приближи до младежа и каза:

– Навярно си решил да тръгнеш по тази стръмна улица, по която аз току що слязох?

Младежът само му кимна с глава в знак на съгласие.

– Имаш ли нещо против да ти помогна?- попита Добромир.

И още преди младежът да каже нещо. Добромир хвана дръжките на количката и започна да я бута нагоре.

– Казвам се Добромир, – представи се той на младежа.

– Аз съм Станчо. Обикновено се изкачвам сам по тази стръмна улица, но като ми предложи, реших да не възразявам. Знаеш ли, понякога си представям как тичам нагоре по тази улица, както  едно време, когато имах крака.

– Какво е станало с краката ти? – попита Добромир.

– Катастрофа, неприятна работа, – смръщи вежди Станчо.- Връщахме се от състезание. Бяхме спечелили всички възможни първи места. Правехме планове да копунясваме край морето …. Тогава ни блъсна някакъв пиян …. Най-добрият ми приятел загина на място. На другите им се размина само с натъртвания и драскотини, а аз ……. останах парализиран от кръста надолу …… За миг животът ми коренно се промени.

– Съжалявам, – каза Добромир, той не знаеше какво да каже в случая, за да утеши Станчо.

– Все пак се радвам, че останах жив, – засмя се Станчо. – Всеки път, когато си спомня за приятеля си, как загина, все си обещавам да живея пълноценно и заради него.

– Какво правиш тук? – попита Добромир, за да разсее мрачните спомени на Станчо.

– След катастрофата трябваше да се откажа от мечтата си. – тъжно каза Станчо. – Може странно да ти звучи, но исках да спечеля златен медал на Олимпиада. Кандидатствах и ме приеха тук да уча. Разбрах, че мога да допринеса нещо в живота и по друг начин.

– Майка ми често казваше, че някои мечти умират, за да се родят други, – насърчително каза Добромир. – Ти ще успееш. А какъв искаш да станеш сега, след всичко, което ти се е случило?

– Предприемач или може би да имам собствен бизнес, – замислено отговори Станчо. – Но най-много от всичко….. усещам в себе си сили …… да бъда водач.

– О, личи си, не се предаваш лесно, – усмихна се Добромир.

– Благодаря. Повечето хора трудно биха си представили водач в инвалидна количка, нали? Но Рузвелт един от великите водачи в американската история, също е бил в инвалидна количка. Може краката ми да са слаби, но важното е характерът и волята ми да бъдат силни.

– Няма нищо невъзможно за човек, който вярва, – каза въодушевено Добромир.

Станчо погледна часовника  си и извика:

– Съжалявам, че трябва да тръгвам, но имам лекция след пет минути. Довиждане и много ти благодаря.

Двамата си стиснаха ръцете и Станчо се отдалечи.

– Надеждата умира последна, – каза си Добромир, когато се върна при колата си.- Важно е човек да има мечта и да я следва.

Качи се в колата и потегли.

Баща носи сина си на ръце. Антон е още малък само на две години.

– Тони, краката ти починаха ли си? – попита бащата.

– Не.

– А ръцете на татко се измориха, – каза с привидна тъга бащата. – Ти вече си голям.

– Когато вървя съм голям, а когато съм в ръцете ти съм малък, – заключи сериозно Антон.

Часовникът звани. Симо вече трети път го удряше, докато той нацяло замлъкна.

– Само още пет минути и ще стана, – каза си решително Симо и се отпусна.

Но петте минути станаха половин час.

Нещо тревожно се промъкна в съзнанието му, той опита да стане, но краката му отказаха. Кратко боричкане с одеялото и чаршафите и Симо успя да ги отхвърли от себе си. С топлите си още крака стъпи в студения свят и целия настръхна.

Свлече се на единият край на леглото и очите му отново се затвориха. Помъчи се да повдигне клепачите си, за да нахлуе в тях светлината, но те се противопоставиха. С помощта на ръцете си можа да получи желания ефект.

Отвори очи и се насочи към банята. Погледна се в огледалото.

Косата бе разбъркана, очите бяха присвити като на азиатец, а в краищата им се таяха парчета от съня. Устните му бяха пресъхнали…. Общо взето лицето му бе такова, че всяко куче би се уплашило от него.

– Дайте ми един час, – казва си Симо – и ще изглеждам малко по-интелигентно. Малко парфюм, одеколон…… и готово.

– И кого ще заблудиш?

– Какво? – стресна се Симо. – Кой си ти?

– Никакъв финес нямаш. Къде е изгладената риза с вратовръзка? А стилни обувки? Разните ти финтифлюшки, къде са? Това си ти в 6:30 сутринта. Кой ще те хареса такъв, а да се влюби …. да не говорим, няма смисъл.

– Аз го обичам, – каза тих и нежен глас. – За Мен няма значение неговото обществено положение. Обичам го не заради начина му на обличане, нито за постиженията му в живота, … а него самия.

– И ти смяташ, че от него ще излезе нещо? – първият глас стана груб и саркастичен. – Погледни го само.

– На мен не са ми нужни най-добрите и първите, защото Аз ще ги направя такива.

– С такъв не бих си губил времето, – с леден тон се отзова първият глас.

– О, ти не знаеш какво съкровище е?! Ела, когато завърша работата си и ще разбереш какъв шедьовър съм изваял от него.

Гласовете млъкнаха, а Симо седеше насред стаята слисан.

Започна бързо да се облича, сякаш искаше да скрие несъвършенствата си. Погледна часовника и хукна да догони времето, което безвъзвратно бе отлетяло.

А душата му пееше:
– Аз ще стана шедьовър в Неговите ръце, – изведнъж се сепна, – Прости ми, Господи, пак се успах. Помогни ми навреме да стигна….

– Ха-ха-ха, от този … шедьовър…ха-ха-ха….

– Ти си слят, – каза тихият глас. – Той за мен е съвършен, Синът Ми плати цената за него.