От жегата никой не можеше да се спаси. Едни излизаха на прохладно под ореха, но безветрието спомагаше задухата да се усеща още по-силно. Други се спасяваха край реката. И все пак си беше жега, непоносима и огнена.

Дочо вървеше умислен и не забелязваше нищо около себе си. Преди два дена бе закопал баща си, най-добрия си приятел. Човекът, който го подкрепяше в трудни минути, даваше му кураж, когато бе отчаян, но сега …. него вече го нямаше.

До него се приближи мъж с разкривени крака и опадали зъби. Всичко в този човек говореше за старост и изхабеност, освен живият му поглед.

– Здравей, – каза му непознатият, – разбрах, че баща ти скоро се е споминал.

– Да,- въздъхна дълбоко Дочо, – отиде си …

– Аз съм Асен Попдимитров. С баща ти бяхме заедно в Белене. Спяхме в една барака, работехме в една група. Тогава …. там баща ти ми спаси живота.

Дочо се извърна леко настрани и изгледа старецът, който го бе заприказвал.

– Спаси ме, а можеше да пострада и то много лошо, – каза Асен навел очи към земята. – Бяха ни извели от острова и  ни закараха на една каменоломна. Нашата група вадеше камъни, а друга ги изчукваха за пътна настилка.

Дочо впери очи в Асен и се заслуша в разказа му.

– Аз подкопавах един голям камък, а баща ти отместваше с железен лост друг, който бе откъртил скоро, – продължи да разказва Асен. – Когато се обърнал към мен, забелязал, че камъкът, който подкопавах ще се срути на главата ми. Викна ми: „Махай се от там!“, а в същото време подложи лоста си под свличащата се грамада.

Асен замълча и свали скъсания си каскет, а после додаде:

– Аз се измъкнах, но камъкът притисна лоста на баща ти, а лоста бе върху крака му. Дойдоха всички останали, подхванахме камъка с лостове и освободихме крака на баща ти. Цял месец го гледах как налагаше нараненото място с живовляк, киснеше го в отвара от смрадлика и равнец.

Очите на Асен се насълзиха:

– След това все край него бях, подпирах го, понякога го носех на гръб, а когато се свличаше от болка на земята, го прикривах и гледах, и неговата норма да изкарам.

– Виждал съм раната на крака му, – каза Дочо, – но никога не ми е казвал, че е спомен от времето, когато е спасявал човешки живот.

– Баща ти беше сприхав човек, – засмя се Асен, – но не обичаше да говори за себе си. Докачиш ли го, да не си му насреща. Карал ми се е за няма нищо, но опре ли работата да се защитава някой, главата си залагаше …. Съжалявам, не знаех, че е починал, затова не можах да дойда и на погребението му.

Дочо само кимна с глава и продължи пътя си.

– Странно, – каза си Дочо, – бяхме приятели, а толкова малко съм знаел за него. Като си помисля, не само от този човек,  но и от много други съм чувал подобни истории, особено на погребението му.  Баща ми е защитавал хора, а аз нищо не съм знаел през всичкото това време…..

Виктор се улови, че изпада в своеобразна мечтателност. Той стана от пейката и тръгна надолу към езерото. Там работниците по почистването товареха каруци с изсъхнали листа и нападали клонки.

Като повървя по алеята Виктор видя Нено. Той бе от съседното село. Селянинът над ризата си бе надянал раздърпан елек, а на краката си захабени панталони.

Веднъж Нено бе насочил погледа на Виктор към една патица от езерото. Птицата накуцваше, но не това бе заинтригувало селянина.

– Вижте, – почти шепнешком каза Нено, – патицата с човката си измъква мокра глина и я наслагва върху наранения си крак.

Двамата дълго гледаха това интересно самолечение.

От тогава Виктор, който бе запален орнитолог, запомни името, усмихнатото лице и пъргавия поглед на невестулка, които съпътстваха Нено.

Два дена по-късно Виктор бе споделил с един от своите приятели:

– Простите хора, които умеят да четат мъдрата книга на природата, не са за подценяване в сравнения с тези, които са естествоизпитатели и пишат научни трудове.

– Добър ден, – поздрави Нено своя стар познат.

– Добър да е, – усмихна се Виктор. – Гледам от към вашето село се издигат много пушеци. Да няма пожар.

– Няма пожар. Благовец е. Хората горят бурените, дворовете си чистят.

– Тогава, я кажи на хората да палнат оня куп с листата. Нека на Благовец лъхне огъня и при нас.

– Дадено, – покорно каза Нено. – Ние и преди искахме да палнем един огън, но жена ви се възпротиви. Каза, че пушека ще одими всичко.

– Щом ти казвам, направи го, – строго нареди Виктор.

Нено се зарадва и закачливо добави:

– Ще прогоним змиите, а после ще прескачаме и огъня.

Виктор крачеше вече по-нататък из алеите, когато си спомни думите на един от професорите си:

– Древните германци боготворели „живия огън“, – казваше преподавателят им, – тъй като огъня пречиства въздуха при настъпване на епидемии. За това не трябва да делим магията от науката, защото едното е първичната стъпка, а другото по-късната.

В компютърен магазин влиза старица и казва на продавача:

От вас си купих MOUSE PAD, а той не работи.

Продавачът се слиса:

– Не разбирам? Как така?

– Седмица лежи в плевнята и нито една мишка не е хванал.

Наблизо стоеше купувач, който видя объркването на продавача и реши да обясни на бабата:

– Този PAD не е за MICE CATCHING, а за това, че те с крака  WIPE, преди с ENTER в помещението.

Кети Рик работи като счетоводител, но през последните 15 години в свободното си време се увлича от необичаен вид спорт – бягане  по трупи, лежащи във вода.

Скоро във Уисконси на шампионат, който набира популярност Рик успяла да премине хлъзгащите се и въртящи трупи под краката си с главоломна скорост.

Обикновено спортисти по време на такова тежко бягане, не могат да дадат всичко от себе си на сто процента, защото всяка минута трябва да помнят за равновесието си. Въпреки това Кети се оказала толкова бърза, че пробягала разстоянието с максимална скорост.

Между другото, бягането по мокри трупи става популярно през 19 век, когато дървосекачите са пускали стволовете на дърветата по реката. Тогава се провокирали един друг, за да демонстрират своята ловкост.

Сутринта беше мъглява. Доскоро беше валяло и всичко изглеждаше сивкаво и мрачно.

Надя погледна през прозореца, въздъхна дълбоко, тръсна глава и заяви:

– Щом дъждът е спрял има надежда. Веско, Мая, къде сте? Хайде обличаме се и ще излезем на разходка.

Чу се топуркане на детски крачета. Изведнъж зад вратата надникнаха два чифта очи, последвани от широка и радостна усмивка, грейнала на лицата на момче и момиче.

– Разходка ли? – каза момичето – Най-после …

– А как е времето? Спря ли поне да вали? – каза съвсем сериозно момчето.

Мая сръчка брат си и сърдито му каза:

– Времето, времето, ти все от времето се интересуваш. Не искам повече да съм затворена в къщи. Дори и сняг да е навалял пак ще излезем, нали, мамо?

– Обличайте се бързо, – усмихна се майка им.  – Излизаме на разходка.

Децата не чакаха повторна покана, втурнаха се към вратата, а след тях се чу смях, тропане на чекмеджета, скърцане на врати.

След десетина минути, двамата бяха готови и чакаха майка си на вратата.

След дъжда всичко беше мокро и сиво, но малко след това облаците се разпръснаха и слънцето се усмихна лъчезарно.

– Вижте, – посочи с ръка Мая към една паяжина, която бе изпъстрена с капчици вода. – Блестят като диаманти.

– Наистина, сякаш е покрита със скъпоценни камъни, – възкликна развълнувано Веско. – Истинска красота.

– Това ме подсеща за диамантената сватба, която празнуваха скоро баба ви и дядо ви, – каза Надя.

– Какво е това диамантена сватба? – попита Мая.

– Това означава, че цели шейсет години са живели заедно, – поясни Веско.

– И не са се карали? Не са се сърдили? ….. – полюбопитства Мая.

– Живота им не е бил лесен, – каза Надя, – но тъй като са го посветили на Бога, това коренно ги е променило и те са имали много благодат. Тя е достатъчна, когато чувстваме, че живота ни е мрачен и обременен.  Защото Божията сила в немощ се показа съвършена.

– Бог прави всичко правилни и красиво, – каза тихо Веско.

– Господи, дай ни да виждаме тази красота, – възкликна Мая.

Надя прегърна децата си и тримата шумно се разсмяха.