В калужкото село Исте в парк се намира интересен музей „МУ МУ“  – МУзея МУсора или музей на боклука.

Сред експонатите на музея има сувенири, арт инсталации, портрети на известни личности, предмети от интериора, скулптори. Всички те са направени от боклук, ненужни вещи.

Авторите на произведенията на „боклучавото“ изкуство творят прекрасното от нищо. Парчета стъкла, пластмаса, стари монети, дискове, различни железа, всичко става за работа.

Човек може да се чуди само на въображението и уменията на хората, които са създали този музей.

В рамките на пет години, група дизайнери, които работили при създаването на различни обекти – хотели, офиси, домове, музеи. В резултат на това натрупали много ненужни предмети, които е жалко да се изхвърлят. Те били събрани в склад с площ 1000 кв.метра.

Тогава се родила идеята за  музейна сбирка от отпадъци. Пространство, където вещите придобиват нов красив и весел живот, и най-важното не се изхвърлят в кошчето.

Днес денят бе горещ. Силвия отведе децата си в близката сладкарница, за да ги почерпи по един сладолед.

След като избраха вида на сладоледа, трябваше да чакат пет минути на опашка.

Най-накрая едно 17 годишно момиче ги обслужи. Тя попита децата:
– Какъв сладолед желаете?

А след това на всяко дете даде сладоледа в ръката му, но нито едно от тях не я погледна, нито ѝ благодари.

Странно, някои неща се приемат за даденост.

Силвия преброи до десет, но децата излязоха със сладоледите навън, сякаш нищо не се бе случило.

Силвия ги настигна на улицата, взе сладоледите им и ги хвърли в кошчето за боклук.

Децата се развикаха:

– Мамо, какво направи?!

– Сладоледите бяха толкова хубави и вкусни.

– Защо ги хвърли в кошчето за боклук?

Тихо и спокойно Силвия им обясни:

– В един прекрасен ден, ако ви провърви, можете да работите като това младо момиче. Надявам се ако стане някой от вас сервитьор, хората да ви забелязват, да ви гледат в очите и да ви благодарят. В това се заключава елементарното човешко отношение към тези, които те обслужват.

Това се казва майка. Не веднъж съм била свидетел на грубо и арогантно отношение, особено към сервитьорите.

Навярно това е било шок за децата, но те за дълго ще запомнят този урок.

Тази година в групата за рисуване на 5-6 годишните бяха само 10 деца. Половината от тях бяха момчета. Това беше доста „весела“ група.

Имаше между тях едно момче на име Янко, което всяко второ занятие превръщаше в кошмар. Постоянно изпадаше в истерия, дърпаше за косите момичетата, разваляше работата си и унищожаваше тази на другите деца.

След всяко занятие го взимаше баба му. Елена Данаилова вечно се оплакваше от Янко на баба му.

– Днес заля рисунката на Катя, стъпи на листа на Явор, блъсна Станислав, …..

Янко навеждаше глава смирено надолу и тихо казваше:

– Ще се държа добре, обещавам! Само не ме отписвайте от групата.

Но това обещание действаше само до втората минута, а после … същото.

Янко рисуваше с удоволствие. Дори Данаилова признаваше, че се справя много по-добре от другите в това.

Но идваше момент, когато Янко решаваше:

– Тази линия е твърде крива. А червения цвят не е достатъчно червен…. Това на нищо не прилича. Изобщо не ми харесва ….. изобщо нищо не се получава.

Янко изхвърляше листа в кошчето и се опита да нарисува нова картина, но отново не успяваше.

След това със ярост се нахвърляше на рисунките на своите съседи. Започваше да разпръсква чуждите четки, замеряше момичетата с боички, …..

Колегите на Данаилова ѝ казваха:

– Защо го търпиш?

– Ако бях на твое място отдавна щях да го изгоня от групата.

– Той пречи на останалите деца.

Най-накрая Данаилова не издържа и позвъни на майката на Янко:

– Моля ви, елате приберете сина си, пречи на останалите деца да работят.

– Добре, идвам, – изненадващо за учителката се съгласи майката, – но при вас имаме още две заплатени занятия. Тях синът ми ще ги загуби.

Данаилова бе толкова ядосана, че бе готова да даде пари от собственото си портмоне, само и само да не вижда това момче на уроците си.

Все пак стигнаха до някакво компромисно решение:

– Добре, – каза Данаилова, – ще ви позвъня след една седмица и ще решим какво да правим.

След една седмица, учителката се бе вече успокоила. Тя започна по-трезво да разсъждава за ситуацията:

„От една страна той пречи на мен и другите деца, но той рисува много добре, над средното ниво за тази възраст, нищо че половината от времето го губи за други неща“.

Така учителката стигна до правилното решение и предложи на майката на Янко:

– Нека остане, но с едно условие, на занятието да присъства възрастен човек, който да го успокоява.

На следващото занятие дойде баба му. И това веднага даде резултат. Момчето се успокои, започна да рисува без да капризничи. Като награда, на бабата бе разрешено да чака Янко в коридора.

Веднъж дойде „да го наблюдава “ по-голямата му сестра Олга. Тя бе на около 18-20 години. Доста симпатична. Но лицето ѝ беше такова …. сякаш ѝ дължиш милион. Тогава учителката напълно разбра как се чувства Янко.

След първите три линии момчето разкъса листа си. Явно му бе тежко да рисува под такъв надзор. Когато Янко изпадна в истерия, момичето изобщо не успокои брат си, а стана и излезе от стаята.

След това Олга позвъни на майка си и ѝ каза:

– Янко е голям проклетник. Пак започна да крещи, да къса листовете си и да пречи на другите.

Родители обръщайте внимание на децата си. В крайна сметка, това което детето вижда, чувства и получава до петата си година, остава ярък отпечатък върху целия му живот.

Борис често ходеше при дядо си. От стареца той черпеше мъдрост и знание. Днес Борис бе огорчен, бяха го „набедили“ за нещо съвсем малко, което бе направил, но бе предизвикало травма на друго дете. Той не бе предвидил, че обелката, която не бе хвърлил в кошчето, ще предизвика нараняване на друг.

Той разказа на дядо си бързо за случая и вдигна ръце нагоре:

– От къде да знам, че така ще стане? Всичко стана толкова бързо и неочаквано, че и сега ми е трудно да повярвам, че е станало. Но Димо не можеше да се изправи и го откараха с линейка.

Дядо му поклати глава:

– Чувал ли и изразът „Не се ядосвай за дреболии“?

– Да, – отговори Борис.

– Но това не е съвсем така – подхвана дядо му – и не отговаря на истината. „Дреболиите“ оформят „голямата картина“ на живота ни. Някои игнорират тези дреболии, като се оправдават, че се концентрират към големите неща.

Борис гледаше озадачено дядо си. В него се прокрадна съмнението, че не малко, а май много бе оплескал нещата.

– Преди години, – продължи дядо му, – птица се заплела в жиците. Това предизвикало електрически удар, който разхлабил скобата, която придържала жиците. Една от жиците паднала на релсите и се заплела в преминаващия влак, който я разкъсал на парчета и 40 хиляди хора бяха останали без ток за цяло денонощие, а беше зима. Помисли, птицата е била съвсем малка,  …..

– Да, – разбирам каза Борис.

– А спомняш ли си историята за  телескопа „Хъбъл“? – върна се назад в годините дядо му. – Той струвал  тогава 2,5 милиарда долара. И когато го изстреляли в орбита, установили, че една от лещите му е изпилена с една хилядна от сантиметъра повече. Наложило се тази „дреболия“ да бъде поправена от астронавти в открития космоса. В противен случай най-скъпият телескоп на земята не можел да извършава никаква работа.

– Май трябва повече внимание да отделям на дребните неща, – напълно сериозно каза Борис, – които съм подминавал като нещо незначително.

– Правилно си решил, – усмихна се дядо му, – защото твоята „голяма картина“ ще стане шедьовър, ако обръщаш внимание на малките неща.

Станимир и Михаил бяха добри приятели. Въпреки, че Михаил беше пет години по-голям от Станимир, това не пречеше на дружбата им.

Днес отново бяха в парка и тихо разговаряха.

– Не мога постояно да греша и другите да ми се подиграват,- тъжно каза Станимир.

– За да има промяна на живота ти, освен желание е необходимо и още нещо, – каза Михаил.

– И какво е то? – недоумение се изписа на лицето на Станимир.

– Представи си, че на едно дърво са кацнали пет врани, – започна Михаил загадката си. – Три от тях решили да отлетят, колко врани са останали на дървото?

– Две, – бързо отговори Станимир.

– Грешиш, – засмя се Михаил, – останали са пет. Това, че три от тях са решили да полетят, не означава нищо, до момента, когато наистина го направят.

Станимир разрови с върха на обувката си пясъка под краката си. И този път бе надхитрен. Но Михаил не целеше да огорчи приятеля си.

– Хората, които имат намерение да направят нещо, се различават от тези, на които и през ум не им е минавало това, но замисъл без реални действия, е обида за тези, които очакват от теб най-доброто.

В главата на Станимир изникнаха хиляди извинения, с който обикновено се оправдаваше:

– Щях да изхвърля кошчето, но ….

– Исках навреме да свърша това, но ….

– Щях да се прибера на време, но ….

Станимир се оправдаваше, че е имал намерение, но не му бе стигнала воля да го направи, а това съвсем не говореше в негова полза.

– Мисля, че разбрах, какво искаш да ми кажеш, – каза Станимир изпълнен с решителност.

– Докажи го, – предизвика го Михаил.

– Скоро ще чуеш за това, – усмихна се с ентусиазъм Станимир, – не се съмнявай в това.