Джон Уесли прекосяваше Атлантика. По това време той четеше в каютата си.

Внезапно усети, че силни ветрове отклоняват кораба от курса.

На предизвикателството той отговори с молитва:

– Всемогъщи и вечни Боже … Ти държиш ветровете в юмруците Си и седиш над водните потоци … заповядай на тези ветрове и на тези вълни да Ти се подчинят. Заведи ни бързо и безопасно до пристанището, където искаме да отидем,

След като се помоли, Уесли взе книгата си и продължи да чете.

На палубата всички видяха успокоени ветрове и корабът продължаваше да плава по курса.

Уесли толкова силно очакваше да бъде чут, че приемаше за даденост, че е чут.

Манол оглеждаше дърветата наоколо.

– Какво изучаваш ли ги? Или търсиш специално дърво? – попита го баща му.

– Търся гоферово дърво, – отговори синът. – Възможно ли е да расте някъде тук?

– От къде си прочел или чул за него? – бащата изгледа любопитно сина си.

– Ной е направил ковчега от гоферово дърво, – поясни Манол.

– Аха, – кимна с глава бащата, – Всъщност, никой не знае какво е това дърво. Някои предполагат, че е вид кипарис или елха.

– Интересно, не знаех, – отбеляза Манол.

– Защо Ной е построил ковчег, а не кораб, как мислиш?

Манол се замисли, а после предположи:

– Вероятно тогава така са ги наричали, не кораби, а ковчези.

– Чакай, – повдигна едната си ръка бащата, – ти да не свързваш корабокрушенията и смъртта на хиляди моряци с понятието ковчег? Я по-добре помисли, какво е неговото предназначение.

– Навярно да запазва всичко, което е вътре в него, – повдигна рамене Манол.

– А знаеш ли, че векове по-късно, когато Соломон строи храма за Господа, го облицова с подобни кипарисови или елхови дървета. И така Ноевият ковчег е първият преобраз на Божия храм!

– Какво излиза? – Манол погледна внимателно баща си. – Ной е първият строител на храм за Бога преди Соломон, така ли?

– Интересна мисъл, – почеса се по главата бащата. – Като се замисля, май имаш право.

Манол се ухили на баща си и двамата си плеснаха десните ръцете.

Това бе невероятен кораб. Персоналът се грижеше безплатно за здравето на стотици хора от Африка.

Екипът оправяше цепнатина в небцето, възстановяваше възможността на неподвижни крака да ходят и какво ли още не.

И всичко това се набиваше на очи, но какво да кажем за инженер Малинова. Тя оставаше незабелязана.

– Коя е тя? И какво прави изобщо на този кораб? – попита с изненада един от журналистите, които снимаха и постоянно пишеха, за този невероятен помощник на много бедни хора в Африка.

– Едва ли лекува хора, – обади се човекът с камерата.

Инженер Малинова се усмихна и обясни:

– Назначена съм да работя на пречиствателната станция на кораба.

– И за какво е нужна такава? Не се ли изхвърля всичко във водата? – искаше да изясни нещата за себе си журналистът.

– Четири хиляди литра отпадъци се произвеждат всеки ден, – кимна леко с глава Малинова, – а управлението на този токсичен материал е сериозен бизнес.

Да, тя се грижеше тръбите и помпите да снабдяват с достатъчни количества от необходимото при животворните операции.

Лесно е да ръкопляскаш на тези, чието служение е явно, но не бива да се пренебрегват и тези, които поддържат първите.

Не могат да се издигат едни дарби по-високо от други.

Всеки дар е важен, независимо дали е чудотворно изцеление или е в помощ на другите.

Всъщност, колкото по-малко важна е ролята, толкова по-голяма чест заслужава.

„Тия части на тялото, които се виждат да са по-слаби, са необходими“.

Небето бе потъмняло. Големи вълни връхлитаха малкия кораб. Почти нищо не се виждаше.

Повечето хора бяха много уплашени. Те със страх наблюдаваха светкавиците, които раздираха небето. Но други гледаха към капитана. Той бе спокоен и решителен.

– Вие седнете там, – заповяда капитана, а вие опънете въжетата ….

Всички му се подчиниха и направиха това, което той искаше, защото бяха убедени в едно:

– Капитанът знае най-добре.

Така корабът не се разпадна и людете издържаха на бурния вятър.

Такива хали изпитваха доверието в капитана.

А сега отговорете без да бързате много:

– Питали ли сте се често: „Бог знае ли какво прави? Защо допусна тази или онази буря?“

Понякога условията се влошават. Инструкциите на Капитана изглеждат объркани, но ние трябва да отговорим така:

– Господи, Ти знаеш, кое е най-доброто. За това ще ти се подчиня и ще направя това, което казваш. Знам, че не си безразличен към това, което се случва с мен. За това ще ти се доверя.

Топлина заля всичко още от сутринта. Хората се радваха и стояха на припек.

Мони не го свърташе на едно място и се движеше неспокойно напред назад.

– Какво пак ти се върти из главата? – погледна го строго баща му.

– Каквото мисля, показва ли се навън? – попита Мони направо.

– Може да гори голям огън в душата ти и никой никога не идва да се стопли на него.

– Ама нищо ли не се забелязва? – Мони искаше да е сигурен сто процента.

– Околните могат да усещат само дима, но си продължават по пътя.

– За какъв огън ми говориш? В главата ми идват как ви ли не дивотии.

Бащата се усмихна:

– Страстите са ветровете, които изпълват платната на кораба. Понякога те потапят кораба, но без тях корабът не може да плава.

– На цяло се обърках, – сбърчи нос Мони. – Огън, ветрове, кораби, …. Мен ме интересува друго. Ако някой разбере какво мисля …

Мони се запъна, а баща му подсказа:

– Би се изчервил.

– Да, де, – Мони смутено наведе глава.

– Исках да те насоча към огъня, който трябва да поддържаш в себе си. Този огън, който ще накара някой да седне до теб и да чуе какъв пламък и жажда Бог е запалил в душата ти, за Него.