Ако имате домашен любимец, тогава със сигурност си спомня този пълен с копнеж поглед. Тъжното му лице, което ако можеше, би се разплакало.

Да това е времето, когато вашият домашен любимец разбира, че се готвите да тръгвате нанякъде.

Тогава можете да откриете нещо интересно в куфара си преди да тръгнете.

Още веднъж обмисляте, какво сте опаковали, дали не сте забравили нещо, за това отново проверявате нещата. Отваряте куфара си, а там се е настанила котката ви сред багажа ви.

Представяте ли си лицата на митницата или на летището, ако открият такива „изненади“ в куфара ви.

За това бъдете внимателни, за всеки случай проверете още веднъж вещите си, в противен случай кой знае какво ви очаква ….

Погледнете тези малки топли очи, които сякаш ти казват:

– Уверен ли си, че не мога да дойда с теб?

Всеки си има място и време на изява. На всекиму своето. Камъкът пада надолу, огъня се издига нагоре, маслото изплува над водата.

Колкото и да се сгъстяват облаците над земята, влече ни към небесната родина, към невидимата светла обител. Така са мислили и древните.

Аристотел е твърдял, че всяко нещо под слънцето си има свое „естествено място“, към което се устремява с неустоимата сила на своето естество. В този закон философа е видял тайната на движението: всеки се движи, защото го влече неговото „естествено място“ и когато го намери, сдобива се с покой.

Нашата „естествена тежест“ ни влече към Родината, която е на небето. За човека е естествено да бъде с Бога. Това е нашето нормално състояние. Затова се тревожат и се вълнуват сърцата ни.

Копнеем за истинската чистота и святост и за незабравимия Лик на нашия Отец. Нашият копнеж е за небесното Отечество, за което придобиваме право на земята.

Едно царство било потънало в забрава, сякаш всичко в него било заспало. Там птиците не отлитали в далечните страни, защото такива изобщо нямало.

Реките не се изпълвали с вода, след топенето на снеговете, защото там нямало пролет. Даже никой не събирал узрелите плодовете, преди да дойдат студовете, защото есента не познавала пределите на това царство.

Земята раждала само тръни и бодливи храсти, а свраките с граченето си разкъсвали тишината.

Кой би живял на такова място и в такова царство? Къде се намира то?

Царството е във всеки един от нас поотделно. Като владетели на това място, ние трябва да се грижим за него.

Внимавате ли на това, какво сеете в царството си? Това е голяма отговорност.

Ако утре израсте нещо горчиво, ще можете ли да се заситите с него?

„Каквото посееш, това ще пожънеш“.

Ако в гняв и злоба очакваме да се случи нещо, не ни очаква нищо добро.

Благословението от Бога е дар за благородните, милостивите, дълготърпеливите, за търсещите правдата.

Твоето царство очаква благословения. Ако е обрасло с  тръни и бодили, време е да го очистиш и да го преобразиш в плодородно място.

Нека се съединят копнежите на човека със Словото, което ражда живот и да се роди безценен плод в преизобилна мяра.

Произведенията на изкуството са като на снимка, при когато се използва обектив и химия. На нея се отпечатва играта на светлината и сянката…

Ето през такава призма пречупва реалността всеки творец. Той преработва действителността, отразявайки всеки фрагмент, който попадне в полезрението му, в зависимост от своята чувствителност към света.

„Печалта на духа“ е странно словосъчетание. Може би това е свързано с  копнежа и очакването в сърцата на много хора. Писателят е свръхчувствителни клетка в социалния организъм. Това е първата клетка, която реагира на отровните неща, които вредят или повреждат човечеството.

„Печалта на духа“ е основния лайтмотив, витаещ в атмосферата на произведенията на изкуството: песни, книги, картини, … нещо вътре в хората е в плен, очаквайки избавление.

Животът не отива отвъд границите на времето и пространството.

Но има една рядка категория креативни хора, които са успели да се измъкнат от пределите, преодолявайки „печалта на духа“.

В техните произведения се чувства нещо особено, самият живот, за който не се е говорило до сега. В техните разкази няма тщеславие, нищо се стига до успокоителното „всичко ще бъде наред“. Те са като лампи на тъмно място.

Светлината, излъчвана от тях, е повече от всичко друго, за всички от малки до големи. Те осветяват тесния проход надалече в суматохата.

Спомням си думите на Христос: „Вятърът духа гдето ще, и чуваш шума му; но не знаеш отгде иде и къде отива; така е с всеки, който се е родил от Духа“.

Катя и Минчев дълго мълчаха.Години наред Минчев бе живял без истинска любов в семейството си.

Поради младежкият си егоизъм, фантазьорство и самонадеяност, дъщеря му Даря малко се интересуваше от него.

Тя бе лекомислена и коравосърдечна, нещо характерно за новото поколение. Беше готова да го понася, стига да ѝ плаща разноските в училището, където с такива като нея си губеше времето, под предлог, че изучава изкуство.

Същото беше и със съпругата му Ана. Отношенията им бяха почтени, но студени. Минчев ненавиждаше мъжете, които се оплакват, че са недооценени и неразбрани. Той осъзнаваше недостатъците си и бе направил всичко, за да поддържа добри и приятелски отношения с Ана.

Но едва сега осъзнаваше, колко безжизнен, апатичен и безчувствен бе брака му. Много бързо му се бяха изпарили младежките илюзии за любовта.

Бракът за Ана отдавна бе станал не някакво изпитание, а безкрайна досада. Заедно с охлаждането помежду им у нея се увеличи егоизма ѝ.

Минчев често трябваше да търпи капризите ѝ, нейните оплаквания и цупения. Тя имаше вятърничави идеи, често ѝ липсваше всякаква логика. Ана не се интересуваше от работата на съпруга си. Избухванията и неоправдания ѝ гняв опъваха, както нейните така и неговите нерви.

„Колко различна е – си мислеше Минчев – тази млада жена“.

Катя седеше край огъня, спокойно отпуснала ръце. Тя предлагаше сърдечност и очакваше да ѝ отвърнат със същото. В нея се долавяше отзивчивост и разбирателство.

Минчев напоследък имаше неприятности в работата си и искаше да поговори с някого за това, но да говори с Ана беше невъзможно.

Той усещаше, че това влечение към Катя е  мекушавост и слабост в характера му, но не можеше да го подтисне. В него имаше копнеж за нежност и равновесие, което можеше да намери у Катя. Това бяха неща, които му липсваха толкова много.

Но Минчев знаеше едно, той бе честен човек и не би злоупотребил с доверието нито на Катя, нито на Ана. Въпреки че нещата бяха толкова непоносими за него …..