Ако нашите илюзии се рушат, това означава, че сме свободни от лъжливи представи.

Освободилият се от лъжливи представи, може да стане циник и да бъде жесток към другите хора.

Ако илюзиите разрушават представата ни за Бог, ние започваме да виждаме хората такива, каквито са. Но циникът не спира до тук. Той започва да говори на хората язвителни и горчиви думи.

Често причината за нашата жестокост са именно тези наши илюзии.

Ние не се възприемаме едни други като факт, а като продължение на нашите идеи.

Приемаме, че човек може да бъде добър и чудесен, но да се проявява като лош или да бъде най-подлия и гнусен индивид, който познаваме, трето положение няма.

Колко много хора страдат от това, че не могат да се разделят с илюзиите си!

И ето какво става. Ако обичаме човека, но не обичаме Бога, ние изискваме от човека абсолютно съвършенство и пълна чистота. Ако не намерим в него това, ние ставаме жестоки, мнителни и искаме от човека това, което той не може да даде.

Има само едно Същество, което може да задоволи бездънния копнеж на човешкото сърце – Господ Исус Христос.

Понякога ни се струва, че нашият Господ прекалено сурово се отнася към всички хора. Но това е така, защото той знае, че отношения, основани на невярност към Него, водят до катастрофа.

Господ не се е доверявал на нито един човек, но никога не се е отнасял към хората с подозрение или раздразнение.

Доверете се на Господа, нашия Бог. Неговата благодат може да направи за всеки нещата толкова перфектно, че Той от никой да не се разочарова. Ако се доверяваме на хората, делата ни ще свършат с това, че ние ще се разочароваме от всичко.

Ако имате домашен любимец, тогава със сигурност си спомня този пълен с копнеж поглед. Тъжното му лице, което ако можеше, би се разплакало.

Да това е времето, когато вашият домашен любимец разбира, че се готвите да тръгвате нанякъде.

Тогава можете да откриете нещо интересно в куфара си преди да тръгнете.

Още веднъж обмисляте, какво сте опаковали, дали не сте забравили нещо, за това отново проверявате нещата. Отваряте куфара си, а там се е настанила котката ви сред багажа ви.

Представяте ли си лицата на митницата или на летището, ако открият такива „изненади“ в куфара ви.

За това бъдете внимателни, за всеки случай проверете още веднъж вещите си, в противен случай кой знае какво ви очаква ….

Погледнете тези малки топли очи, които сякаш ти казват:

– Уверен ли си, че не мога да дойда с теб?

Всеки си има място и време на изява. На всекиму своето. Камъкът пада надолу, огъня се издига нагоре, маслото изплува над водата.

Колкото и да се сгъстяват облаците над земята, влече ни към небесната родина, към невидимата светла обител. Така са мислили и древните.

Аристотел е твърдял, че всяко нещо под слънцето си има свое „естествено място“, към което се устремява с неустоимата сила на своето естество. В този закон философа е видял тайната на движението: всеки се движи, защото го влече неговото „естествено място“ и когато го намери, сдобива се с покой.

Нашата „естествена тежест“ ни влече към Родината, която е на небето. За човека е естествено да бъде с Бога. Това е нашето нормално състояние. Затова се тревожат и се вълнуват сърцата ни.

Копнеем за истинската чистота и святост и за незабравимия Лик на нашия Отец. Нашият копнеж е за небесното Отечество, за което придобиваме право на земята.

Едно царство било потънало в забрава, сякаш всичко в него било заспало. Там птиците не отлитали в далечните страни, защото такива изобщо нямало.

Реките не се изпълвали с вода, след топенето на снеговете, защото там нямало пролет. Даже никой не събирал узрелите плодовете, преди да дойдат студовете, защото есента не познавала пределите на това царство.

Земята раждала само тръни и бодливи храсти, а свраките с граченето си разкъсвали тишината.

Кой би живял на такова място и в такова царство? Къде се намира то?

Царството е във всеки един от нас поотделно. Като владетели на това място, ние трябва да се грижим за него.

Внимавате ли на това, какво сеете в царството си? Това е голяма отговорност.

Ако утре израсте нещо горчиво, ще можете ли да се заситите с него?

„Каквото посееш, това ще пожънеш“.

Ако в гняв и злоба очакваме да се случи нещо, не ни очаква нищо добро.

Благословението от Бога е дар за благородните, милостивите, дълготърпеливите, за търсещите правдата.

Твоето царство очаква благословения. Ако е обрасло с  тръни и бодили, време е да го очистиш и да го преобразиш в плодородно място.

Нека се съединят копнежите на човека със Словото, което ражда живот и да се роди безценен плод в преизобилна мяра.

Произведенията на изкуството са като на снимка, при когато се използва обектив и химия. На нея се отпечатва играта на светлината и сянката…

Ето през такава призма пречупва реалността всеки творец. Той преработва действителността, отразявайки всеки фрагмент, който попадне в полезрението му, в зависимост от своята чувствителност към света.

„Печалта на духа“ е странно словосъчетание. Може би това е свързано с  копнежа и очакването в сърцата на много хора. Писателят е свръхчувствителни клетка в социалния организъм. Това е първата клетка, която реагира на отровните неща, които вредят или повреждат човечеството.

„Печалта на духа“ е основния лайтмотив, витаещ в атмосферата на произведенията на изкуството: песни, книги, картини, … нещо вътре в хората е в плен, очаквайки избавление.

Животът не отива отвъд границите на времето и пространството.

Но има една рядка категория креативни хора, които са успели да се измъкнат от пределите, преодолявайки „печалта на духа“.

В техните произведения се чувства нещо особено, самият живот, за който не се е говорило до сега. В техните разкази няма тщеславие, нищо се стига до успокоителното „всичко ще бъде наред“. Те са като лампи на тъмно място.

Светлината, излъчвана от тях, е повече от всичко друго, за всички от малки до големи. Те осветяват тесния проход надалече в суматохата.

Спомням си думите на Христос: „Вятърът духа гдето ще, и чуваш шума му; но не знаеш отгде иде и къде отива; така е с всеки, който се е родил от Духа“.