Петко въздъхна тежко:

– Живота се променя ден след ден.

Поля добави:

– Променят се взаимоотношенията ни, работата, дори нещо вътре в нас търпи промяна.

Лъчезар се усмихна:

– Няма нищо лошо в промяната, докато живеем Божията цел за нас.

Людмила възкликна:

– Животът е изпълнен с творчество. За това бъдете креативни, докато търсите целта на живота си.

– За какво точно говориш? – попита Петко.

– Докато чакаш Господа да ти покаже целта на животът ти, прави това, за което гориш.

Трифон се обади:

– Още повече, прави нещо, което не си правил преди. Помоли Бог да направи ново нещо в теб, така че да не си заседнал на едно и също място завинаги. Целта ти е нещо повече от това, което те кара да се чувстваш удобно.

– Така е, – съгласи се Лъчезар. – Трябва да излезеш от комфорта си. Нека радостта и Божията любов станат част от живота ти. Отдели си време да се фокусираш да помагаш на другите.

– Каквото и да правиш, не се опитвай да повтаряш нечия чужда цел за живота, – плесна с ръце Поля. – Слушай Божия глас и Му позволи да те води и насочва в твоята цел.

Плачът бе викът на разбитото и неизлекувано сърце, което се взираше в страданието, залиташе, плачеше и викаше:

– Искам справедливост.

Плачът не се задоволяваше с повърхностни и шаблонни отговори.

Той изискваше:

– Достоверност и точност.

И заявяваше твърдо:

– Не се страхувам от въпроси без отговор.

Плачът бе песента на съмняващата се душа.

В нашето време той е изпаднал в немилост, защото не знае как да се справи с тъгата.

– Предпочитам отрицанието, – твърдо отстояваше плачът своето.

И предлагаше:

– Нека хората приемат рекорден брой медикаменти или по-добре да притъпят сетивата си с развлечение и дигитални средства за разсейване. Опиянени от комфорта те ще подтискат неудобните въпроси относно живота и Бога.

Но това не може да продължава безкрайно.

Плачът настояваше:

– Аз не съм противоположен на вярата. По-скоро съм вяра смесена със скръб.

Колкото по-силно вярваме в Божията доброта, толкова по-горещо протестираме, когато нещо я скрие от нас.

Нормално е да дадем глас на самотата си, да извикаме високо оплакванията си, да сме ядосани, да нямаме всички отговори……

Въпреки това Бог тича към нас, прегръща ни и плаче заедно с нас там.

И тогава забелязваме през сълзите, че Този който плаче има прободени ръце. Тялото Му е наранено, а лицето обезобразено.

И осъзнаваме, че Той също страда.

Слави обичаше да снима. Обект на неговите снимки през последните години бяха скорците.

Особено тяхното спиращо дъха зрелище. Така нареченото мърморене, където стотици хиляди скорци се движат с плавно движение в небето.

Това е една въртяща се масивна вълна, преливаща в различни шарки.

В Дания наричат ​​това преживяване със скорците Черно слънце.

Най-забележителното е, че скорците инстинктивно следват най-близкия си спътник, летейки толкова близо, че ако някой изпусне ритъма, биха претърпели масово бедствие.

Въпреки това, скорците използват мърморене, за да се защитават един друг.

Когато ястреб се спусне, тези малки същества се движат колективно и отблъскват хищник, който лесно би ги откъснал, ако бяха сами.

По-добре сме заедно, отколкото сами. „Двама са по-добри от един“. Ако падне единият, другият може да му помогне да стане.

Ако сме изолирани, сме лесна плячка. Ние нямаме комфорта или защитата на другите, които са заедно.

С придружителите ние даваме и получаваме помощ. Един може да бъде победен, но двама могат да се защитят.

Ние сме много по-добре заедно особено, когато Бог ни води.

Душата я болеше. Светла изпитваше болка и срам. Тя бе изоставена.

Този, който трябваше да ѝ помага, не бе до нея.

Валери бе с нея, но само тялом. Той бе емоционално извън обсега ѝ, поради собствените си зависимости.

Страхът бе сграбчил Светла и не я пускаше. Тя използваше собственото си натрапчиво поведение, за да намери комфорт и дистанция от чувството си на изоставеност.

Иванка бе преминала през всичко това. Тя виждаше как Светла се измъчваше и искаше да ѝ помогне.

Един ден Иванка хвана Светла за ръката и ѝ каза:

– Бог иска да ни даде такава увереност в отношенията ни с Него, че да можем да се освободим от страха, получен вследствие на това, че сме изоставени и да преодолеем белезите му.

Светла я погледна и тъжно се усмихна.

– Той може да компенсира всичко, което сме пропуснали в миналите си връзки, – продължи Иванка.

Светла само поклати глава, недоверчиво.

– Той може да заеме мястото на този, който не е до нас, – още по-настойчиво каза Иванка.

В очите на Светла се появи искра надежда.

– Чуй ме, момиче, ти не си единствената, която минава през такъв труден период, – Иванка прегърна Светла и добави, – има време да скърбим за загубите, но Господ може да ни извика от скръбта и да ни даде нова радост.

Светла се разплака.

– Бог ни избавя от срама и изоставянето, като ни посреща с радостта от възстановяването, – Иванка майчински я притисна до себе си.

Милен бе навел глава. Целият бе потънал в мислите си.

Таньо го приближи, сръга го в ребрата и насмешливо попита:

– Да не би да си почнал на ум да философстваш?

– Чудя се как се е чувствал Петър, когато Исус го е попитал за трети път, дали го обича!?

– Може би е искал да знае, дали обича Господа повече от себе си, – съвсем сериозно отговори Таньо.

Милен извиси показалеца си нагори и бе готов да продължи разсъжденията си на глас, когато Таньо наблегна:

– Най-малкото се е чувствал неудобно …

– Вероятно въпросът му е бил по-дълбок, – завъртя глава Милен.

– Пак с твоите философии, – засмя се Таньо.

А Милен уверено продължи:

– Макар и негласно казани те са звучали може би така: Обичаш ли Ме повече от мненията на другите, като прислужничката в двора? Повече от собствената си безопасност и комфорт, когато те екзекутират като враг на Рим? Повече от собствената ти репутация? Повече от спомените ти за грях и провал? …

– Каквото и да говориш, – каза Таньо – Исус достигна до сърцето на Петър …

– И промени мотивацията му, – допълни Милен.

– Е, да, – съгласи се Таньо, – Мотивацията на Петър да живее за Исус и да Му служи, не беше опит да отблъсне вината, да спечели прошка, да избегне критика, да докаже нещо на някого, да получи одобрение или признание.

– Така е, – плесна с ръце Милен. – Единствената мотивация на Петър да служи на Господа беше любовта му към Него.