Таня бе омъжена от няколко години. Но скромният начин на живот в семейното огнище, я отегчаваше.

Един ден тя реши:

– Ако се позабавлявам малко, това никому няма да навреди. Не бива само да прекалявам и да се увличам много настрани. Ако мъжът ми узнае ще стане страхотен скандал. Но за всичко има изход.

И Таня реши, че виртуално може да реши психическите си нужди.

Докато мъжът ѝ мълчаливо седеше пред компютъра, тя използвайки телефона си се вмъкна в мрежата и се озова в сайта за запознанства.

Там срещна мечтата си. Мъж общителен и умен. Просто невероятен.

Той често и пишеше в чата:

„Обичам те!“

Изпращаше ѝ усмивки. В него тя не забелязваше нищо лошо, дори си каза:

– О, в сравнение с моя, той няма никакви лоши навици. И колко е самотен само.

Посвещаваше ѝ стихове. Не романтик, а цял поет.

– С него няма да умирам от скука, – усмихваше се Таня. – Какво щастие е да има човек интернет. Там можеш да срещнеш толкова много мъже. А ето го и моят принц от най-хубавите ми мечти. Той е истински мъж. Моята виртуална любов. …. Колко внезапно се появи в моя живот!

Таня общува със своя принц цяла година. Емоциите ескалираха.

Накрая този „принц“ стана доста смел и пожела да ѝ изпрати своя снимка на електронната ѝ поща.

Всичко беше като сън. Таня узна, че той е женен.

Изведнъж воала падна от очите ѝ….. Когато получи снимката му разбра, че „принцът“ бе женен за нея.

Минчо и Тодор бяха двама братя. И както всички съвременни деца  те обичаха да прекарват свободното си време пред компютъра.

Майка им Станка какво ли не опита, за да ги накара да излязат навън и да поиграят с другите деца, но нищо не се получи. Пък и къде щяха да намерят други деца? Всички малчовци като тях, обикновенно сядаха пред компютрите си при всеки възможен случай и започваха ….

– Трябва да огранича достъпа им до компютъра, – реши един ден майката.

И тя го скри от тях. Засмя се и доволна от идеята си, успокоена отиде на работа.

Когато се прибра, завари синовете си пак пред компютъра. Сякаш той си е бил на масата през цялото време и тя не го е местила, нито го крила някъде.

– Как ли са го открили? – ядоса се тя не на шега. – Трябва на по-добро място да го скрия.

Но колкото и да го криеше „по-добре“, тя всеки ден ги заварваше пред компютъра.

– Тук нещо не е наред, – каза си Станка. – Трябва да разбера трикът им.

Но дълго време това не ѝ се отдаваше.

Един ден Станка случайно засече появата на съседския котарак в дома им. Тя забеляза на къде се насочи животното….. Тогава нещата напълно ѝ се изясниха.

А ето каква била тактиката на двете момчета.

Те капвал върху корпуса на компютъра малко валериан.

И щом майка им напуснеше къщата, след като се бе постарала много добре да скрие любимата им вещ, те донасяха от вън съседския котарак, който много бързо намираше компютъра.

Когато става дума за компютър, възможностите и изобретателността на децата да стигнат до него, няма граници.

Досадно бръмчене край ушите, накара Станчо да остави компютъра и да подгони нахалната натрапница. Чу се пляскане с ръце, след това удар с палка, последвано от неудовлетворение:

– Пак избяга! Ще те хвана няма да ти се размине, – закани ѝ се Станчо.

Ася надникна в стаята, за да види от какво толкова недоволства сина ѝ.

– Пак ли гониш мухи, – усмихна се тя.

– Дразнят ме, – призна, бърчейки нос Станчо.

– А знаеш ли, че мухите правят много повече, отколкото само да ни притесняват? – попита Ася.

– Ти се шегуваш, не може да бъде, – възрази Станчо. – С какво може да бъде полезна една муха?

– Освен да те притесняват, мухите опрашват растенията, унищожават мършата, същински санитари на природата. Изяждат органичния материал в тръбите за отпадни води и много други неща.

– Досега никой не ми е разказвал за това, – каза Станчо. – За това поголовно ги избивах, щом влязат в стаята.

– Трябва непременно да ти дам книгата на Ерика Маккалистър „Тайният живот на мухите“. Там много добре и с нотка на хумор тя разказва за своите двукрили „кумири“.

– Ще ми бъде интересно да я прочета, – въодушеви се Станчо.

– С тази книга, тя иска да напомни на хората, колко е важна ролята на мухите за нас.

– Разкажи ми още за мухите, поне това, което знаеш, – помоли Станчо майка си.

– Без „шоколадовите мушици“ не би имало шоколад.

– Как така?

– Те обичат да опрашват какаовите дървета и прехвърлят полен от едно растение на друго.

– Още, искам още нещо да науча за тези насекоми, – настояваше Станчо.

– Има мухи, които ядат паяците отвътре.

– Отвътре? – не повярва на ушите си Станчо.

– Ларвата на такава муха прониква в не много голям паяк и започва да го яде. Така тези мухи, могат с години да живеят в паяка.

– И тези си ги бива, – засмя се Станчо.

– О, това е нищо, – засмя се Ася. – Хищната муха Holcocephala fusca  има големи очи и отлично зрение. Благодарение на тях улавя други насекоми.

– Знам, че обичат да обикалят нечисти места, – каза Станчо.

– Така наречените канализационни мухи се хранят с органичния материал в канализационните тръби. Така те чистят тръбите и ни отървават от неудобството на това съседство.

– Те кацат и върху трупове, – намръщи се Станчо, като си припомни неприятната гледка.

– Изследователи са установили, че те не само се се хранят с разлагащите се тъкани, но и със секретите си предотвратява разпространението на патогенни бактерии.

– Има ли още полезни действия, които извършват тези наглед неприятни създания? – попита Станчо.

– Плодовата мушица или дрозофилата най-често се използва за генетични експерименти. Около 61% от известните човешки заболявания имат разпознаваемо съответствие в генетичния код на плодовата муха.

– А дали мухите могат да мислят? – попита Станчо. – Всеки път когато посегна да ги ударя, сякаш усещат посоката на удара ми и бягат.

– Експерти, правили различни биологични изследвания, са стигнали до извода, че мухите са способни да мислят. Мозъците им вземат решения въз основа на няколко фактора – миризма, памет, глад и страх.

– Всички ли мухи са изследвани?

– Съществуват около 160 хиляди видове мухи, но има много, които трябват да се открият и изследват. Те могат да бъдат и милиони.

Станчо взе в ръка една от убитите от него натрапници и внимателно започна да я изучава. Днес за него се бе открил един нов свят.

Някой смятат, че работата в офис е много лека и интересна. Но така ли е наистина?

Сашка завърши икономическия институт в столицата и скоро постъпи на работа като счетоводител в една кантора.

Работата ѝ се състоеше в изпращане на документи, фактури и други чрез небезизвестната 1С – програма за автоматизация на счетоводството.

Скучна работа, с която човек трудно свиква. Седиш пред екрана на монитора и гледаш как процесите се влачат.

Вчера Сашка сподели проблемите си с Наско и в крайна сметка заключи:

– Какво друго можеш да очакваш? Офисът е малък, бюджетът не стига, а компютрите са стари.

– Има изход от твоето положение, – каза Наско. Ще ти покажа новата система „tupit“, която се сваля за няколко минути. И няма толкова да се измъчваш от монотонността на работата си.

Сашка го послуша и замени 1C-ka система с „tupit“.

– Невероятно, – каза си Сашка, след като проследи работата на новата система, – въпреки, че „картинката“ виси, самата форма работи нормално и данните се „изковават“.

А системата използвайки Tab и Enter, се изпълняваше.

С течение на времето Сашка придоби по-голям опит.
А когато програмата оживя ….

Това заслужава не само да се разкаже, но и да се види.

В един прекрасен ден в счетоводната кантора дойте директорът. Той остана като зашеметен от това, което видя там.

Младата счетоводителка пие кафе, облегната на стола си, а формата на компютъра сама се запълва, превежда и изпраща там, където е необходимо.

– До сега не съм плащал заплата на някой, който само си седи и си пие кафето, – каза директорът след като излезе от шока, – но това, което сте направили с компютъра е невероятно. Парите, които съм ви плащал до сега си заслужават тази „хитринка“, която сте въвели.

Сашка го погледна, и си помисли ужасена: „Сега ще ме уволни“.

Но директорът се усмихваше и съвсем нямаше такова намерение. Смигна ѝ и насърчаващо, допълни:

– Ще ви повиша заплатата….

Това изобщо не трябваше да се случва. Владо нервничеше и обикаляше около компютъра си. Екранът на лаптопа му  бе потъмнял. При определена светлина и наклон отзад се виждаше нещо, но нищо не можеше да се прочете, нито пък да се види ясен образ.

Всичко стана за секунди. Червени линии започнаха да се появяват по екрана, не бяха чести, но смутиха Владо. Той изключи захранването от мрежата и остана само на батерия, но това не помогна, линиите отново се появяваха…… докато накрая екрана потъмня.

Беше вечер и нямаше от къде да търси помощ. Това още повече обезкуражи Владо.

– Е, утре ще видя какво мога да направя, – каза си той и неудовлетворен легна в кревата.

Следващия ден не бе обнадеждаващ за ситуацията.

– Вероятно е изгоряло осветлението на предния екран, – каза му Слави, който поправяше компютри. – Лампичките са малко нестандартни и трябва да се приспособи някоя за случая, но може и да не се намери такава, защото лаптопа ти е стар модел.

– Е, какво, – възнегодува Владо, – нов ли да си купувам? Сегашните са още по-скъпи, а гаранция колко ще работят няма.

– Можеш да си потърсиш монитор и да го включиш към компютъра си, – посъветва го Слави. – Старите лаптопи имат извод за кабел към такъв.

Владо не разполагаше с монитор, а и скоро не можеше да си набави такъв.

– Какво ще правя? – натъжи се Владо. – Как ще чатя с приятелите си. Не мога да слушам музика или да гледам филми по свой избор. Дори едни новини не мога да прегледам…. А проектът , който започнах с Весо, ….. пълна изолация.

Дните следваха един след друг, а възможност да се снабди поне с монитор нямаше никаква.

Владо посещаваше редовно близката църква в неделя, срещаше се с младежите там, беседваше върху Словото и се молеше с тях.

Ситуацията, в която бе изпаднал го бе обезсърчила и нямаше желание нито за молитва, нито за Божието Слово. Беше ядосан на всичко и на всички.

Започна да роптае и да се пита:

– Господи, защо стана така? Какво искаш от мен? Нали с този компютър благовествах и вършех работа за Теб?

Владо се чувстваше изолиран и ненужен.

Една вече обременен от тежки мисли се унесе и заспа.

И засънува. Ръката му се протягаше към нещо бяло, но не можеше да го стигне, защото безброй паяци, стоножки и всякакви насекоми го обсебваха.

Владо се стресна и се събуди. Целия бе облян в пот. Пълчищата от насекоми все още ясно виждаше в съзнанието си.

– Какъв ужас! Какво беше това?

Изведнъж мисълта му се проясни и той разбра.

– Явно много неща ме отделят от Бога и Неговата истина. Да, осъзнавам, че компютърът бе застанал между мен и Него. Нуждая се от промяна ….

На другия ден Нестор го попита:

– Имам един излишен монитор, не знам какво да го правя. Случайно да ти е нужен такъв.

Владо се усмихна и кимна с глава. Той вече знаеше, кой е подредил нещата така ……