Какво е направено от захар, превозва четири човека и се движи със скорост 80 км/ч?

Биоразложимата кола, ще стане нов етап на екологичния мониторинг.

Пътническата електрична кола е създадена от студенти в Холандия. Тя е направена от смоли, извлечени от захарно цвекло и е покрита с листа от лен.

Само воланът и окачването не са от биологични суровини.

Структурата на автомобила, който са нарекли „Лина“, има същата специфична якост като стъклопласт и тежи 310 кг.

Прототипът не е преминал техническите тестовете, тъй като материала „не се огъва като метал, а се чупи“.

Изискванията да се съкратят замърсяванията на въздуха и усилията да се спрат климатичните изменения са подтикнали автокомпаниите към разработки на алтернативен дизайн.

Далтон Смит, професионален скачач от Америка, който използва в ежедневната си работа пого стик, специална пръчка за скачане, е станал новия световен рекордьор.

На помощ на мъжа е дошла компанията „Nissan“, която му е предоставила три автомобила „Nissan Juke“, които той е трябвало да прескочи.

Отскачайки от място, Далтон успял да набере нужната височина и след три скока, е съумял да прелети над трите коли.

Макар да изглежда, че рекордьорът е направил своя трик много лесно, самият той е признал, че това постижение не му се е отдало леко и е изисквало продължителна подготовка.

Колата взе да пълзи нагоре. Горският път бе доста стръмен. Под вековните дървета се тъмнееха сенки. Надвисналите иглолистни клони разреждаха светлината.

Когато колата изкачи стръмнината и тръгна по билото, Катя възкликна:

– Какво е това?

– Изглежда тук е имало пожар, – каза Теодор.

– Как са почернели дърветата само, – с болка се обади Герасим. – Целите са овъглени, умъртвени, загубили предишната си красота.

– Ето това правим ние хората, – въздъхна дълбоко Вълко. – Умишлено или небрежно, но пожарите не стихват в нашите гори.

– Непоносима гледка е една обгоряла гора, – сбърчи нос Катя.- Гледате с мъртвите си очи и сякаш пита: „Защо ме овъгли?“

– То тук пак навреме успяхме да загасим пожара, – каза Вълко, – но на много места пламъци и пушеци се вият дни и нощи.

– Заедно с дърветата и растенията в гората гинат птици, животни, мравки и множество насекоми, – констатира Герасим.

– Казват, че тези пожари подсилвали токсичните валежи, – уточни Теодор.

– Как няма да ги подсилват, – ядоса се Вълко, – нали така горим кислорода, който дишаме, изпълваме атмосферата с въглероден окис. Какво да говорим повече, с една дума се самоунищожаваме.

Малко по-долу от върха Вълко паркира колата до хижата и групата смело закрачи нагоре. След половин час бяха вече на върха. Щом стъпиха на него седнаха да си починат..

Въздухът беше чист. Залязващото слънце багреше зъберите на планината отсреща.

– Каква красота! – възкликна Герасим.

– Виж, – засмя се Катя, – как се преливат планините. Същинска симфония.

След първите възторжени възклицания малката група замълча. Всекиму по своему възприемаше тази затрогваща хубост.

Герасим извади кавала и тихо занарежда мотива на една доста позната народна песен, която бе запяло сърцето му. Теодор нагласи гуслата и подсили силно докосващите звуци.

Катя обгърна с поглед планината и зареди като бисери думите на самата песен. Гласът ѝ се извисяваше високо, пречупваше се и политаше над върхарите.

Вълко не остана назад и се включи към песента, той успя майсторски да улови втория ѝ глас.

Когато свършиха песента, всички тръпнеха. Сякаш планината ги бе споила в едно, омагьосала ги със своето очарование. А песента още дълго отекваше в сърцата им ….

В пожарната служба дойде сигнал за пожар в един от апартаментите в покрайнините. Огънят силно се бе разразил върху околните апартаменти, преди някой от съседите да усети какво става.

Огнеборците скочиха в колите и потеглиха бързо.

Но в една тясна уличка се натъкнаха на досадно препятствие.

Малък автомобил беше паркиран толкова лошо, че пожарните коли не можеха да минат покрай него.

– И сега какво ще правим сега? – попита един от пожарникарите.

– Как какво? – обади се друг от тях. – Ще вдигаме.

– Добре, че не е много голяма, – засмя се трети.

След това няколко души повдигнаха малката кола, леко я избутаха на тротоара и пожарникарите си продължиха пътя.

От другата страна на реката, пътят пълзеше нагоре към Гарвановия камък. Янко се загледа в циганската махала. Тя представляваше къща до къща, без дворове. Липсваха и улици.

От там се чуваше биене на тъпан и пискащия звук на зурна.

Не знам защо на тези къщи им викаха „коптори“. Циганите бяха изтикани извън селото, в това жалко и пустеещо място.

Не веднъж Янко си задаваше въпросите: Защо тези хора бяха изолирани? Защо не ги допускаха в селото да живеят?

Днес Янко срещна Досьо. Циганинът носеше някаква бохча.

– Досьо, къде си ходил?

– Сякох дърва на Бальовица, а после на бай Стефан му помагах да заздрави дувара откъм Керемидчиеви. Та те ми дадоха малко хляб, сирене и малко месо. Жената и децата много ще се зарадват.

– Преди малко се загледах във вашата махала, – каза сериозно Янко.

– И какво ѝ е на махалата ни? – попита циганина.

– Нямате дворове, нито улици, – сподели наблюдението си Янко.

– Дворът е златна обица, но за заможен чиляк, – подсмихна се Досьо.  – На нас за какво ни е ? Не разпрягаме коли, не връзваме добичета, нямаме хамбари, нито отъпкваме харман, имаме си само две ръце. С тях и без двор си плетем кошници и рогозки, калайдисаме чуждия бакър или помагаме на някого за едно парче хляб.

– Е, как всички са се сдобили с земя, орат, сеят, жънат? Има за тях, има и за държавата. Само вие сте останали с две ръце?! – вдигна вежди недоумяващо Янко.

– Хм, – засмя се циганинът. – Когато другите са добивали земя, ограждали са с плет домовете си, ние циганите сме били на път с катуна. Обикаляли сме да веселим парвенютата. Гледахме да краднем нещо, я кокошка, а някое теле или шиле. Такава е нашата, циганска. На нас ни дай тъпани и дайрета, зурни и кларинети. Тогава ела гледай жените какви кючеци друсат, – засмя се Досьо, махна с ръка и потегли да нахрани домочадието си.

Янко дълго време гледаше след него и все още не можеше да разбере: Как  при такъв неподреден и объркан живот успяваха да оцелеят?