Към небето човек е насочил погледа си от самото начало на историята си.
Вече нищо не може да ни изненада, защото цялата история на автомобилната индустрия се стреми да създаде летяща кола.
Най-значимите опити в тази област са направени през втората половина на 20-ти век.
Днес интересът към отделните летателни средства се връща.
Съвременните технологии, за първи път от дълго време, дават възможност на инженерите да създават наистина работещи и достатъчно ефективни прототипи.
Автомобилист от провинция Анхой, Китай, забелязал как сътрудник от пътната полиция, изпълнявал своите задължение, а през това време валял много силен дъжд.
Шофьорът си казал:
– Този млад човек е може би връстник на сина ми.
И той си представил собственото си момче, как стои на дъжда и няма възможност да се скрие някъде.
Мъжът минавайки край подгизналия полицай, леко забавил колата си и изхвърлил през прозорчето на автомобила си чадър.
Полицаят вдигнал подаръкът и навярно се е възползвал от щедростта на шофьора.
Ученото си е учено и под камък да го поставиш и там ще се изяви.
Един бе Павел Йорданов в селото. Като малък го знаеха като любознателно и предприемчиво момче. В училище не се задоволяваше само с писаното в учебниците, а търсеше повече информация за нещата, събитията и хората.
Когато порасна отиде във Франция и завърши там френски колеж.
Въпреки, че живееше в големия град, често посещаваше родителите си и се грижеше за тях. За него не бяха чужди мотиката, косата и брадвата. Лятно време помагаше на комшии и познати.
Един ден завари баща си на легло. Дядо Йордан, въпреки че бе настинал, няколко пъти след това бе излизал със овцете.
Жена му баба Мара все му казваше:
– Настинал си, не излизай!
– А животните? – питаше старецът. – Времето е хубаво, тревата още я бива, защо да ги затварям? Само заради някаква си настинка.
Павел като пипна нагорещеното чело на баща си и видя зачервените му от високата температура очи, много се разтревожи за него.
– Татко, ти полежи и бързо оздравявай, пък аз ще изкарам овцете.
– Да ги заведеш на Димовия рът, там има хубава паша.
– Добре, – бързо се съгласи синът, – но ти ще лежиш тук и никъде няма да ходиш, докато оздравееш.
Старецът тежко въздъхна, но се съгласи.
И Павел поведе овцете из хълмистата местност. Спомни си детството, когато тичаше бос тук на воля. Не веднъж бе седял на сянка и слушал в захлас птичата песен .
По шосето се зададе автомобил с чужда регистрация. Колата спря. О нея излезе добре облечена жена, помаха с ръка на Павел и той приближи.
Дамата го поздрави на френски. Павел ѝ отговори също на френски. Жената се изненада, но попита:
– Това ли е пътят за столицата?
Павел ѝ обясни на френски, че след завоя, трябва да се отклонят надясно и да вървят все направо.
Французойката остана изненадана от отговора на Павел и каза на мъжа в колата:
– Не знаех, че българските овчари са толкова образовани!
От къде да знае горката, че с нея не говори какъв да е овчар, а възпитаник на френски колеж?!
Баба Петрана овдовя на 68 години. Със дядо Кольо много се разбираха, лоша дума не си бяха казали и всичко вършеха заедно. Но сега вече него го нямаше.
Възрастната жена дълго се въртеше около къщата, като шашардисана. Не можеше да понесе самотата и искаше да умре.
Нищо вече не я интересуваше. Телевизорът си бръмчеше по цял ден , без да го погледне. Бе загубила всякакъв вкус към живота.
Спомените често я караха да плаче. Липсваше ѝ мъжът, който цял живот бе до нея.
– За какво да живея, по-добре да си сложа край на живота.
Тя страдаше от диабет вече 15 години. И изведнъж реши да се тъпче с големи количества сладкиши, бонбони, сладоледи, … и всичко онова, което не си бе позволявала в предишните години.
Баба Петрана очакваше да изпадне в кома, но въпреки стреса и сладките неща, захарта ѝ бе в норма.
– Бог не ме иска, – каза си тя, – явно трябва да продължа да живея.
Синът ѝ със семейството си живееше в Португалия. Те много рядко си идваха. Когато умря дядо Кольо, синът ѝ предложи:
– Мамо, ела да живееш при нас.
– О, сине, – поклати глава Баба Петрана, – далечна земя, чужд език, непознати хора, изглежда по-зле и от смъртта.
– Омъжи се, – съветваха я приятели и познати, – не можеш оцеля сама, трудно ще изкараш на една пенсия.
Тя опита и се запозна с различни възрастни мъже, но те предизвикваха в нея отвращение. Въпреки всичко самотата я гнетеше.
Един ден ѝ хрумна спасителна идея.
Седна пред компютъра и написа в една от социалните мрежи:
“ Каня за съвместно живеене възрастна самотна дама“.
И чудото стана. Вече осем години в дома на баба Петра е празник.
Три възрастни, добре поддържащи се красиви възрастни дами всеки ден се веселяха и благодаряха на Бога, че са се събрали да живеят заедно. Те бяха обединили живота си, пенсиите и интересите си.
Имаха на разположение кола, вила, а другите апартаменти, които притежаваха, дадоха под наем и си докарваха не малък допълнителен доход.
Разхождаха се в парка, ходеха на басейн, театър, изложби, концерти, дори посрещаха гости.
Два пъти в годината бяха на почивка в някой курорт. И най-важното те изобщо не се караха.
Докато заместник-министърът на радио индустрията на СССР отказва да вярва в съществуването на персонален компютър, казвайки:
„Момчета, престанете да се занимавате с глупости. Личен компютър не може да съществува. Може да има лична кола, лична пенсия и лична вила. Знаете ли какво е компютърът? Това са 100 квадратни метра площ, 25 души персонал и 30 литра алкохол месечно! „, Сергей Николаевич Попов участва в разработването на „Микро-80“.
Ето защо, когато някой много убедително ви доказва, че „това не може да бъде, защото това не може да стане никога“ (A. П. Чехов), просто си припомнете това.