Марко погледна снизходително Емил, който четеше Библията и го попита:

– Не ти ли омръзна да четеш тази книга? Нали знаеш какво пише по-нататък?

– Когато я чета, откривам нещо ново за себе си, – отговори Емил.

– Чак пък толкова? В нея пише едно и също, – повдигна вежди изпитателно Марко.

– Тя е като непресъхващ кладенец с жива вода, – обясни Емил.

– Жива вода? Ти се шегуваш! Къде си видял такова нещо?

– Изглежда знам всичко, – неловко се усмихна Емил, – познавам текста, някои места знам наизуст, но …

– Нещо не си доразбрал? – опита се да му помогне Марко.

– Сякаш ми се отварят нови хоризонти. По-ясно разбирам отделните пасажи и ги свързвам с живота си, – поясни Емил.

Марко изкриви физиономията си иронично и щеше да започне да се смее на глас, когато Емил го закова с думите си:

– Освен това човек не само трябва да чете тази книга …

– Какво друго можеш да правиш с нея? – прекъсна го Марко.

– Трябва да се изпълнява написаното в нея. Това е правилния начин на четенето ѝ, – наблегна Емил.

– Ти си я чети и си блъскай главата, – завъртя ръка Марко. – Мен ми стигат и комиксите. Там има повече картинки и много малко за четене. И никой не те кара да правиш това, което гледаш и четеш.

Двамата имаха съвсем различен поглед върху нещата.

Вие, кого ще подкрепите от тях?

Марта се скара с дъщеря си. Закипя от гняв и негодувание:

– Как може така да ми говори собствената ми дъщеря? Колко несправедливи думи изрече. О, и съпругът ѝ не остана по-назад, каза толкова неприятни неща.

Накрая въздъхна дълбоко и реши:

– Ще се обадя на Ана. Тя ми е съседка и винаги ми е помагала.

Отиде при Ана и от вратата започна да ѝ се оплаква:

– Да знаеш каква неблагодарна дъщеря имам! Сега ми ги говори, а какво е правила преди … Какъв скапан зет си имам …

Ана слушаше известно време, но прекъсна Марта:

– Няма да се меся във вашия семеен конфликт. Не желая да слушам повече как сте се скарали, нито ругатни към близките ти.

Марта я изгледа озадачена.

А Ана добави:

– Успокой се. Не казвай нищо, за което по-късно ще съжаляваш …

– Но …, – бързо възрази Марта.

– Не ми разказвай за семейните си кавги. Разбирам, че сте се скарали. Първо се успокой и тогава ще поговорим.

Марта си тръгна огорчена:

– Колко е бездушна и егоистична, студена и безсърдечна, – каза си тя за Ана.

По едно време Марта се опомни и реши:

– Колко е глупаво …

Постепенно се успокои.

Вечерта дъщеря ѝ се обади и ѝ се извини.

– И аз не бях права, казах доста обидни и жестоки думи, – призна си и Марта.

Зет ѝ донесе цветя и бонбони и също се извини.

Помириха се.

След като си отидоха, Марта влезе в кухнята и застана до прозореца

– Ана е много мъдра, – каза си тя. – Не пожела да чуе лоши думи по адрес на дъщеря ми, нейните тайни, неприятните ѝ истории от миналото … Не подхрани огъня на гнева ми. Ще ѝ се обадя.

Тя отиде до нея. Звънна на вратата и след като бе поканена да влезе вътре, каза:

– Ана благодаря ти за урока.

Ана я погледна нежно, макар да не знаеше за какво става въпрос, но и не попита.

– Студената вода, която изля върху мен, спря истерията на гнева ми, – сподели Марта. – Така бях лишена от възможността да кажа нещо, за което по-късно щях да съжалявам.

От тогава двете станаха много добри приятелки.

Говориха си за живота, детството, любими филми и книги, за много неща, но без оплаквания, клюки и мърморене за близки и приятели.

В закусвалнята бе пълно, но не се вдигаше много шум. Всеки консумираше това, което си бе избрал.

Погледът на Матьо бе привлечен от един мъж. Косите му бяха почнали да посребряват, но лицето му излъчваше нещо интересно.

Пред него имаше чаша, купа с храна, нож, няколко филийки хляб и книга.

Мъжът се облегна на масата със скръстени ръце и започна тихо да се моли. Лицето му грееше от благодарност.

– Ето това е, – каза си Матьо. – По дрехите му личи, че имаше малко земни блага, но той има друго богатство. Навярно общува често с Бога, за това има такова благодарно сърце.

Матьо бе фотограф. Той снима непознатият.

– Как ми се иска тази снимка, да напомня на хората многото причини, за които да благодарят на Бога в техния живот, – замечта се Матьо.

Но стана нещо много повече от това, което искаше фотографът.

Хората не само харесаха снимката, те започнаха да си купуват разпечатки от нея и да ги окачват по стените в домовете си.

Това напомняше на мнозина за важността на Божията благодат, достъпна за всеки и че тя е много по-ценна от златото или славата.

Гошо се прозяваше, но заяви на жена си:

– Ще почета малко.

Тя само се усмихна, защото знаеше какво ще последва.

Гошо държеше рекорд за бързо заспиване.

Няколко секунди след отварянето на книгата той се пренасяше в света на сънищата.

Виждайки усмивката на жена си, той си каза:

– Тази вечер ще бъде по-различно.

Но само след секунди се чу познатото:

– Хъррр ….

И книгата падна на лицето му.

Според съседско проучване се установи следното:

– Гошо успява да прочете по едно и половина изречения от книгата си всяка вечер, преди да заспи.

– Първата глава на книгата е прочел за девет месеца.

А един от съседите коментира:

– С такива темпове трябва да очакваме, че Гошо ще завърши четенето на книгата си малко преди да умре.

– Но за това пък, – ухили се друг негов комшия, – Гошо ще има над средната продължителност на живота поради отличните си навици за сън.

Румен импулсивно размахваше ръце и като говореше леко се задъхваше:

– Представи си, че гледаш филм, но преди това си прочел книгата, по която той е направен. Когато се случи нещо трагично останалите ахкат и се притесняват.

– Това си е нещо естествено, – поклати глава Валентин, – нали си чел книгата и знаеш какво става по-нататък.

– Точно така …, – потри ръце Румен.

– И защо ми казваш това? – прекъсна го бързо Валентин.

– Защото Бог по същия начин гледа на живота ни, – разпери ръце Румен.

– Не разбирам за какво ми говориш, – Валентин тръсна глава.

– Господ не само е прочел твоята история, Той я е и написал.

– Да, но Неговата гледна точка може да бъде различна от нашата, – възпротиви се Валентин.

– Но целта му е ясна, – натърти Румен. – Когато изпаднеш в изпитания или пред теб се издигат големи препятствия, за предстоящата борба ти е необходимо да повярваш, че чрез този огън, през който преминаваш, ще станеш по-зрял и по-добър, като същевременно от теб се премахват някои от недостатъците ти.

– Е, съгласен съм, че трябва да се доверим в такива ситуации на Бога, колкото сложни и заплетени да изглеждат.

– А направим ли го, няма да се страхуваме от нищо, – възторжено запляска с ръце Румен.