Паяците кръстоносци, които живеят в много европейски гори, отдавна се изучават от биолозите. Оказва се, че при ловуването си те активно използват законите на физиката.

Тяхната мрежа притежава редки свойства, които привличат жертвата към себе си.

Според учените паяците в телата си притежават някакво статично електричество. Когато тези членестоноги плетат своите мрежи, тя автоматично получава част от този заряд.

Паякът тъкач опъва своите мрежи между клоните на дърветата. Електрически разряд ѝ помага да се разтяга в посока към приближаващата се жертвата, следователно, всички насекоми, които са в близост до мрежата, просто се придърпват към нея.

Скоростта на разтягане на мрежата е около два метра в секунда, при това тя се изпъва до няколко милиметра, които са напълно достатъчни за един успешен лов.

– Къде отиде Любовта? – попита малкото Щастие своя баща.

– Тя умира, – отговорил бащата. – Хората, синко, не ценят това, което имат. Просто не умеят да обичат.

Малкото Щастие се замисли.

– Когато порасна , ще започна да помагам на хората.

Минали години. Щастието пораснало и станало голямо. То помнело за своето обещание и с всички сили се стараело да помогне на хората, но хората изобщо не го чували.

Постепенно щастието от голямо се превърнало в малко и започнало да закърнява. То започнало да се страхува, че съвсем ще изчезне.

И тръгнало на дълъг път, за да открие лекарство за своя недъг.

Щастието дълго вървяло, но никого не срещнало по пътя си. Станало му лошо и то спряло да си отдъхне. Избрало едно разперило клоните си дърво и задремало. В просъница чуло приближаващи се стъпки.

Отворило очи и видяло, че по пътя вървяла грохнала старица, облечена в дрипи. Тя била боса и се подпирала на дървена тояга.

Щастието се втурнало към нея.

– Седнете. Сигурно сте много уморена. Трябва да си починете и да се подкрепите.

Краката на старицата се подкосили и тя рухнала на тревата. След като си починала малко, тя казала следното на Щастието:
– Обидно е да те смятат за грохнала, а аз съм още млада. Наричат ме Любов.

– Вие ли сте Любовта?! –  попитало поразено Щастието. – На мен са ми разказвали, че Любовта е най-прекрасното нещо на света.

Любовта внимателно го изгледала и попитала:

– А ти как се казваш?

– Щастие.

– Наистина ли? На мен също са ми казвали, че Щастието е прекрасно.

И тя измъкнала от своите парцали едно огледало. Щастието погледнало отражението си и се разридало. Любовта нежно го прегърнала.

– Какво са направили с нас тези зли хора? – изплакало Щастието.

– Няма нищо, – казала Любовта. – Ако ние сме заедно и си помагаме, бързо ще станем млади и красиви.

Там под зеленото дърво Любовта и Щастието сключили съюз и решили никога да не се разделят.

От тогава, ако си тръгне Любовта от някъде, заедно с нея си излиза и Щастието. Те не могат да съществуват отделно, но хората и до сега не могат да разберат това.

Хора летящи с дирижабъл, казват, че първото правило, на което се учат е да обърнат „въздушния си кораб“ към вятъра и да летят срещу него. Така вятърът ги вдига на по-голяма височина.

От къде са научили тази мъдрост? Когато птиците летят за удоволствие, те се отпускат по вятъра, но ако ги заплашва някаква опасност, бързо се обръщат на другата страна., против вятъра и излитат нагоре към слънцето.

Страданията са Божиите ветрове, но те издигат човек на по-високо ниво, по-близо до Бога.

Може би сте забелязали, че в някои летни дни въздухът толкова много се нагрява, че не може да се диша. Но изведнъж се появяват облаци, които носят благословение на земята.

Когато се надигне буря, святка мълния, трещят гръмотевици, но въздухът се изчиства и струя от нов живот напълва атмосферата, светът се освежава.

Живота на човека се подлага на подобни закони. Когато дойде буря, атмосферата се променя, става по-ясно и частица от небето „слиза“ на земята.

Пречките в живота ни, трябва да предизвикат песен в нашето сърце.

Вятърът свободно се носи над моретата, но не и когато го спират клоните на боровете или нежните струни на еоловата арфа. Тогава ние слушаме мощната му песен, изпълнена с красота и сила.

Нека душата ти се носи през препятствията на живота, през мрачните гори на тъгата и даже през нищожните раздразнение в ежедневието, и тогава тя ще придобие свой певчески глас.

Кората на върбата има антибиотичен ефект. В народната медицина, отвара от кората ѝ се използва за лечение на настинки.

Салициловата киселина първо е бил намерен в кората на върбата. На латински „salix“ означава „върба“.

Листата върху клоните се разположени в определен ред. Те отстоят под определен ъгъл едни от  други или обратно на часовниковата стрелка.

Големината на ъгъла е различна при различните растения, но винаги може да се опише като дроб, числителят и знаменателят на която са числа от редицата на Фибоначи.

Например при върбата ъгълът е  5/13.

Подобно разположение дава възможност на листата максимално да получат влага и слънчева светлина.

На ботаниците до сега са известни повече от 550 вида върба.

Най-старите намерени рибарските мрежи, които са на повече от 8000 години, са направени от кора и клонки от върба.

В един изоставен градски парк, в центъра на детската площадка израсна топола. Никой не я бе насаждал. Семенце случайно бе попаднало в парка, покълна и въпреки трудностите, то оцеля и се превърна в стройно дърво.

Целеустремената млада красавица искаше да стане по-прекрасна от всички дървета, които растяха на известно разстояние от нея.

Всяка пролет тополата разпростираше своите клони все по на широко, сякаш се опитваше да прегърне целия свят.

Радваше се на лятото, жадно поглъщаше слънчевата светлина и благодатната дъждовна влага.

Един ден тополата забеляза тънко стъбълце пълзящо по земята.

– Помогнете ми да стигна слънцето, спасете ме, – прошепна то, когато  усети, че някой му обръща  внимание.

Тополата се зарадва, че случаят ѝ давал възможност да направи едно полезно и добро дело. Внимателно подхвана с клоните си слабото растение и го повдигна над земята. То веднага се хвана със своите зацепващи „ръце“ към надеждната опора.

Тополата с удоволствие поддържаше крехкото растение, предоставяйки му своите клони.

В края на лятото, новонастанилият се бръшлян оплете ниските клони на младата топола. В това време си мислеше:

„Трябва да оцелея на всяка цена в този изоставен край. Тук хора отдавна не са идвали, не е като в градините, където те преследват със брадви и ножове. Тук е истински рай за мен“.

И младият бръшлян започна да бърбори непрестанно, за да приспи бдителността на неразумното дърво:

– Толкова много се радвам на нашата среща.Хайде да станем приятели. Аз знам какво става в градините на хората и ще ти разкажа много интересни неща. Виждал съм как хората обрязват дърветата и не им дават да растат. На теб ти е провървяло, защото си попаднала в този изоставен парк. Ако беше в тяхната градина, щяха да те изкоренят и изгорят.

Тополата отговори:

– Да, аз съм много радостна тук, но ми е скучно сама. Нека бъдем приятели.

Бръшлянът се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре, продължавайки да разказва страшните си истории:

– Децата чупят клоните на младите дървета. Възрастните режат  старите дървета, когато опират до електропроводите или закриват светлината в техните прозорци.

Тополата слушаше и се радваше:

– Колко съм щастлива, че съм израснала на това безлюдно място, а сега си имам и такъв знаещ другар.

Минаха няколко години. Бръшляна нацяло оплете тополата. Накрая тя разбра, че бе попаднала в алчни ръце и се примоли:

– Не ме задушавай, приятелю, не ми стига въздух да дишам.
Бръшлянът се усмихна и отговори:

– Нали искаше да бъдем приятели? Ти така самоотвержено се съгласи да ми помогнеш ….  Нима не видя какво става с дърветата, които растат далеч от крайградските зони?

Тополата със страх погледна на там и се ужаси. Дърветата или по скоро техните скелети се чернееха сред огромната маса победоносно зеленеещи листа на бръшляна.

Младата топола потрепери предчувствайки неизбежната си смърт. Тя искаше да каже нещо на бръшляна, но се отказа ….. дори не се опита да раздвижи още здравите си клони и да събори лъжеприятеля, а само смирено каза:

– Сама съм си виновна.

Минаха няколко години и тополата се превърна в жалко изсъхнало дърво.