Шофьорът рязко натисна спирачките по средата на шосето. Котенцето седеше на пътя и не даваше признаци, че желае да тръгне някъде.

Васко слезе от колата и се упъти към малкото.

– Ей, малката, – подвикна и той, – така не се стои на шосето. Някой няма да те види и ще те прегази.

Когато Васко погледна в големите кафяви очи и видя късата опашка, разбра, че това съвсем не е малко котенце.

По-късно на Васко му се обадиха по телефона. Женски глас помоли съвсем учтиво:

– Елате да видите малкото, което донесохте снощи във ветеринарната клиника. Оказа се риж рис.

Когато Васко прескочи до клиниката, го посрещна засмяна млада тъмнокоса жена:

– Аз съм Вероника. Радвам се, че дойдохте. Да знаете само какво се случи, когато решихме да прегледаме малкото коте, което донесохте в кутия за обувки?

– Надявам се да не ви е създало проблеми, – каза примирено Васко.

– Когато дойдох сутринта с колегите, то седеше още в картонената кутия, в която сте го сложили, но явно това съвсем не му харесваше. Трябваше да сложа най-дебелите ръкавици, с които разполагаме, за да го пренеса в нашата клетка.

Васко погледна котето и се опита да си представи, как е негодувало.

– То беше много сърдито, – продължи да разказва Вероника. – Не даваше на никой да го вземе в ръце. Съскаше, ръмжеше и хапеше всяка ръкавица, която се протегнеше към него и то с голяма ярост.

– Съжалявам …- каза Васко, – не исках да ви създам такива неприятности.

– Не се притеснявайте, – засмя се Вероника, – гневът на това малко същество е добър знак. Такива не са приятелски настроени към хората. Но то е такова, каквото трябва да бъде, див риж рис.

– А иначе добре ли е?

– Теглото му е по-ниско от нормалното, навярно се дължи на тения или някакви други паразити и разбира се факта, че е било отделено от майка си.

– Пътя, на който го намерих, минава през местност, където живеят диви животни. Навярно майката и другите малки са останали в гората.

– Сега малкото е на около два месеца и половина. То трябва да навърши шест месеца, за да го пуснем обратно, – обясни Вероника. – Но това зависи и от темпа на растеж. Нужно е  да добие определени размери, за да може да си хваща плячка, нали трябва да оцелее.

Васко често посещаваше ветеринарната клиника и наблюдаваше как малкото“котенце“ растеше.
Малкото рисче, когато заспиваше,  обичаше да гушка една катерица играчка, а когато бе будно, разпаряше яростно картонени кутии.

В стоматологичната клиника бе спокойно. Съседната врата бе на детския кабинет, където се движеха толкова малки деца, които можеха и да нямат зъби.

Изведнъж от детския кабинет изхвърча един малчуган с опулени от ужас очи.

Бяха започнали да му вадят зъб, като предварително му бяха сложили упойка. Детето трудни обръщаше вдървения си и безчувствен език.

Ужасеният малчуганът попита:

– Защо ме убодоха?

Наблизо седеше майка му, която му обясни:

– Убодоха те, за да не чувстваш болка, когато ти вадят зъба.

Момчето захапа вдървения си език и започна да вика:

– Лъжеш. Зъб може и така да се извади. Тук сте ме довели, за да ми махнете езика.

И малчугана побягна към изхода.

Елена се озърна плахо и влезе бързо в местната клиника.

– За преглед ли? – попитаха я на рецепцията.

Елена само кимна с глава, тъй като не знаеше какво да каже. Тя беше много уплашена.

– В коридора, третата врата в ляво, – упъти я жената зад прозорчето.

Елена тръгна бавно и внимателно оглеждаше всичко наоколо. Когато стигна посочената врата видя, че няма никой наоколо и плахо почука на вратата.

– Влез, – чу се глас от вътре.

Елена бутна вратата и влезе.

– Здравейте! – каза мъж на средна възраст с бяла престилка.

В отговор Елена смотолеви нещо подобно на поздрав. Лекарят усети, че жената срещу него е притеснена.

– С какво мога да ви помогна? – попита той.

Елена посочи малък белег и каза:

– Там е зашит чип.

Лекарят не ѝ повярва и си помисли:

„Горката жена, сигурно е превъртяла. Навярно е преживяла нещо тежко, което е спомогнало да я разстрои“.

– Наистина има чип, – настоя Елена на своето.

Лекарят, за да я успокои и каза:

– Сега ще отидете да си направите рентгенова снимка и след това двамата заедно ще погледнем, дали има нещо там.

Елена разбра, че не ѝ повярва, но се подчини и отиде до стаята до която я прати лекарят.

– Идете в стая номер 9, с тази бележка, – каза лекарят.

И той и подаде къс хартия, на който бе упоменато, че е необходимо да се направи рентгенова снимка на посоченото място.

Когато, Елена му донесе резултата, лекарят ахна:

– Вътре наистина има нещо, – каза замислено той.

Без да отлага той бързо отстрани нещото и остана изумен. В ръцете си държеше радиофар използващ технологията RFID-Chip.

Обикновено такива устройства използват собствениците на котки и кучета, които се страхуват да не изгубят любимците си. За първи път той виждаше такова нещо поставено на човек.

– От къде имате това? – попита лекарят.

– Аз изкарвам прехраната си като проститутка – наведе глава Елена. – Да работя това ме накара моя приятел. За да знае къде се намирам през цялото време, ми приши този чип …

– Защо не се обърнахте към полицията? – попита лекарят.

– Страхувах се, – каза съвсем тихо Елена, – той контролираше всяка моя стъпка.

– Как успяхте да дойдете тук? Той знае ли къде сте сега?

– Разболях се и той ми разреши да дойда до клиниката …

Лекарят веднага се обади в полицията.

Елена беше спасена, а нейният сутеньор попадна зад решетките.

Лекарите играят важна роля в борбата срещу трафика на хора, защото те са в състояние да спасят жертвите на тази срамна търговия.

В края на краищата, 87,8% от жертвите рано или късно се обръщат към лекарите за помощ.

Седемдесет и две годишната Далджиндер Каур и нейния 79 годишен мъж Сингх Арман са дочакали своето първородно дете.

След много години на безуспешни опити да забременее на възрастна жена се е случило нещо немислимо, тя сама е износила и родила бебе.

Далджиндер Каур и Сингх Арман са женени от 46 години. През всичките тези години, не им се е отдало да имат дете.

Индийката се е лекувала за безплодие през последните две години в клиниката на град Харяна и чудото е станало.

72-годишна жена е родила момче, което е кръстила Арман. Детето е напълно здраво и се чувства добре.

Двойката не се притесняват, че възрастта им ще попречи да отгледат и възпитат детето си. Те вярват, че хората ще се погрижат за момчето им, ако тях вече ги няма.

Лекарите в клиниката първоначално отказвали на индийката да я лекуват от безплодието ѝ, заради възрастта, но след това приели предизвикателството.